Пакетаж, "Опаковане на пратката", "Пълно догоре" и "Колкото побере кашонът" са все заглавия на една и съща пиеса. Неин автор е съвременният френски драматург и артист Серж Валети. Става дума за една комедия на абсурда и ситуацията, на лекия френски хумор, който се движи по границата на пародийното.
Колкото побере кашонът на сцената на Народния театър е поредният успешен опит на Леон Даниел да изведе философски проблемите на отделния човек чрез естетизирания абсурд на времето, в което живеем. Или абсурдността, която по някакъв начин носим в себе си. Като съвременна френска комедия, тази пиеса естествено може да се играе и така, както се свири джаз - вариативно, в зависимост от публиката и нейните езикови и битийни конфликти и навици. Без, разбира се, да се губи "смисълът" на безсмислието на заобикалящия ни хаос и важността на детайлите, които най-неочаквано ще открием. Така че гъвкавостта на текста позволява и вариативност в заглавието. То е условно и приблизително, предполага субективна нагласа в откриването на "свой" смисъл, който е отделен и личен за всекиго.
Ицхак Финци и Кирил Кавадарков са блестящите виртуози на импровизацията, чието взаимозаразително партньорство твърде напомня изкуството на големите джазмени от "ерата" на 50-те и 60-те години. В пиесата те са мъже на неопределена възраст, принудени да живеят заедно (по собствен избор) в очакване на невъзможното (което този път не се казва Годо). Абсурдните им диалози съвсем очебийно приличат на странен суинг, в който комичното и трагичното, очакваното и невъзможното се преплитат. Взаимната симпатия и взаимната неприязън едновременно разделят и свързват почти роднински тези двамата, които отдавна са изпуснали "последния влак", но все още подтичват подир него. Или подир надеждата за реализиране на илюзиите като надежедневна, но жизненоважна необходимост. И затова абсурдните им до налудничавост (или до дребнавост) реплики звучат по-скоро като изрязани от една на пръв поглед променяща се, а всъщност статична действителност. Прочее това е "мирният бунт" на несъгласните да се впишат в нея, като реагират на всичко - по детски наивно и опърничаво. Тази реакция също е абсурдна, макар че определено е най-ясният знак за това, че смисълът в съвременната ни псевдореалност отдавна е извехтял, изтънен е от преупотреба, разтеглил се е до неузнаваемост или до "скъсване", избелял е от навика на повторението. По този начин господата Натанаел Мередик (Ицхак Финци) и Никола дел Монико (Кирил Кавадарков) са не само наематели на къщата, която обитават, но и на собствения си живот, което междувременно не ги освобождава от мотивацията да чакат някой друг да реши проблемите, желанията, мечтите, съмненията или дори кавгите им. Макар че зрителят ще открие в тях непременно и себе си.
Леон Даниел в последно време обръща традиционните схващания и представи за добър театър в рамките на реалистичния жанр. Защото по-интересният и по-отвореният вариант за пресъздаване и преосмисляне на света около/в нас е именно абсурдът като комедия. Неслучайно "класикът на българската режисура" постави този сезон в Сатиричния театър (на камерна сцена) реалистичната до невъзможност пиеса на Константин Илиев - "Прозорецът", естествено пак като "многоетажна" комедия на абсурда.

Патриция Николова