Субектното-на-парчета-и-части

Неотдавна посрещнахме една антология с християнска тематика "Спасителят". Тогава стана нужно да си припомним ортодоксалния традиционализъм в художественото въображение на българските поети. Именно затова сега не бих могла да се въздържа да не направя сравнение с една удивляваща Пиета, която никога няма да влезе в никоя антология на религиозното чувство:
Предраги читателю,
зная, че не ми вярваш -
но точно така Го видях:
беше превърнат в кебапче.
живо кебапче:
и скачаше върху скарата,
върху огъня -
скачаше, скачаше, скачаше
и пищеше:
"Мамо! Мамо! Мамо!"
Самият израз "религиозно чувство" изглежда изтъркано неуместен, даже ако трябва да бъде отхвърлен; не толкова заради думата "религиозно", колкото заради представата "чувство". Садистично-сюрреалистичната образност на Константин Павлов едва ли може да предизвика желание за естетическа съпреживяност. В неговата поезия пропада най-дълбоката традиция на българската поетичност: нейната потребност да търси нравствена идентификация със своя читател. От стиховете му лъха някаква не-човешкост - ако, разбира се, възприемем човешкото в хуманистичната парадигма на неговите прояви. И не нонсенсът сам по себе си е способен да породи подобно усещане. Защото нонсенсът също може да бъде хуманистичен - тогава, когато наподобява бръщолевенето на малко дете, носталгичния пред-изговор на човешкото. Това, което се губи в стиховете, е традиционният модел на субектност. Може би да я наречем - персоналистична субектност. Лирическото преживяване има подчертано аутистичен характер, терминът "имплицитен читател" изглежда като носталгична реплика от един съвсем различен свят. Пластове субектност, разцепени помежду си; разлепена цялост на вербалната функция. Механична, натраплива повторителност на поетичния израз; поетика на отчуждената фрагментарност. Нежелание за център, невъзможност за центрираност, напълно частна митология на образното внушение. Ухото изглежда доминиращ орган на поетичното преживяване. Ухо, вслушано в себе си; фуния, обърната навътре. А там - много звуци, и всички те са накъсани, дисхармонични и произведени сякаш в резултат на механични процеси: триене, тракане, тропане... Вътрешност - механизъм; часовник, който трака. Тялото няма усет за себе си. Всъщност тялото не е тяло или поне не съвпада с идеята за телесното като системно организирана и йерархично функционална цялост. Няма как да не си спомним шизоанализата на Дельоз и Гуатари: онези "машини на желанието", вериги на фрагментарна явеност на телесното и социалното битие, чийто аналог може да бъде лаканианското тяло-на-парчета-и-части, тялото, което отказва да бъде социализирано в (патологичния вече) спомен за нарцистичния опит. И шизоидното като революционна алтернатива на износената хуманност. Фуко беше казал, че Жил Дельоз е философът на ХХI век. Ако това наистина е така, интересно какво тогава ще правим с носталгичните бели къщурки, които все така кротко се гушат из липите на българската литературност?


Милена Кирова











Думи
с/у думи




















Константин
Павлов.
Отдавна.

ИК Жанет - 45.
Пловдив, 1998