Крикор Азарян
Хамлет е говорителят
на интелигентните хора...

Никола Вандов: Нещо прокобно има в твоето "Буре барут". След премиерата му започна поредната война до границите ни.
Крикор Азарян: Една от мистичните същности на изкуството е да пророкува като Касандра, за съжаление.
Виолета Дечева: През последните години работиш интензивно в Македония. Откъде този интерес към Македония? Желание да се заредиш от сходна, но все пак друга култура? Или мотивът ти е съвсем просветителски?
Крикор Азарян: При мен нещата никога не са програмирани, рационално продиктувани. Аз съм спонтанен човек. От доста години ме каниха в Македония. Гостувахме с "Камината" на Маргарит Минков в Скопие, когато директорът на Битолския театър - прекрасен човек, който през всичките тези години правеше това, за което на политиците им трябваха години да го осъзнаят и да го направят - ни покани в Битоля. Битоля много ми напомни на Пловдив в предвоенното време, Пловдив замръзнал във времето, в умален вариант. По-спокойна атмосфера, по-идилични отношения. Хората отиват на театър облечени официално, със семействата си. Аз съм сантиментален и мястото ми хареса. Театърът е много добре оборудван, много добре ръководен. Там се чувствах по-концентриран. Защото за съжаление особено през последните 10-15 години ангажиментите ми се увеличиха - академията, театърът, все някакви обществени работи... А това пречи на творчеството.
Виолета Дечева: След това по-лесно ли ти е да работиш тук?
Крикор Азарян: Да, това исках да кажа. Това е едната причина - чисто творческа и човешка. Но има и още нещо. Аз съм любопитен човек. Това подхранва творческата ми енергия. Обичам да се вглеждам в нови лица, да създавам нови контакти. Това провокира в мен необходимостта да се отклоня от навика, от познатото и ме поддържа в кондиция. Навикът е ужасно нещо в изкуството. Той убива.
Виолета Дечева: Това чудовище навикът, както би казал Хамлет...
Крикор Азарян: Точно така. Когато вече всичко ти е познато, това е най-краткият път да стигнеш до творческа смърт. Тези гостувания в Македония и в Москва, както и работата ми със студентите ме поддържат и зареждат.
Никола Вандов: Кога усети необходимост от такива зареждания? Нова потребност ли е или е открай време?
Крикор Азарян: Не, не е открай време. Спомням си началото в Пловдив. След три години дойдох в София, но все бягах в провинцията, в Пазарджик. През 60-те и 70-те театърът се правеше в провинцията. Там беше духът. Тук, в София, изобилстваше от таланти, но нямаше дух. Когато имаше щастливи стечения на обстоятелствата, нещата се случваха в провинцията. Затова бягах там. В мен имаше много неща, които исках да кажа. Исках да се изприказвам, да споделя всичко онова, което мисля, чувствам. След години, някъде около първата версия на "Вишнева градина", за първи път се замислих какъв театър правя, какви са ми пристрастията, какви са темите, които ме вълнуват. До тогава разбирах тези неща от по-смислените рецензии за спектаклите си. Четях ги и си казвах: "А, ами аз точно това съм искал да кажа, гледай как добре са го формулирали!"
Никола Вандов: В творческите биографии е важен моментът, когато творецът осъзнава необходимостта от промяна...
Крикор Азарян: Това е по-друго от "необходимост от зареждане". Никога не съм си казвал: "Досега си правил такъв театър, а сега трябва да правиш еди-какъв си." Никога. Винаги съм се опитвал да бъда верен на себе си, на това, което чувствам. Но да се върнем на "Вишнева градина". Веднъж дойде Алексей Арбузов, който тогава беше драматург номер едно. Гледа представлението и после долу в барчето седнахме на една маса той, жена му, директорът на театъра, аз. Арбузов седи мрачен, вече пийнал, и по едно време казва: "Малко ли ви е, че работниците и селяните плюеха по интелигенцията, та и вие да плюете върху руската интелигенция?". Много се изненадох, защото и през ум не ми е минавало такова нещо. Питах го какво има предвид. "Какво е това безобразие - казва. Гаев пикае в подножието на статуята. Повръща. Вие знаете ли какво значи руски помешчик-интелигент?". Казвам му, че самият Чехов пише: "Вие пак пихте много и ядохте много, и говорихте за декадентите, и на кого? На келнерите да говорите за декаденти." "А не - казва той - нищо не сте разбрали от пиесата." Беше възмутен. И тогава се обади жена му: "Моля те, престани. Ти пишеш пиеси, а аз съм актриса, играя и мога да ти кажа, че човекът много хубаво е поставил пиесата. Чехов го е казал и актьорът трябва да знае какво играе..." Започнаха да спорят. Проблемът, който Арбузов повдигна, ми е близък. Аз се чувствам част от интелигенцията. Сам съм преживявал подозрителното отношение към нея. За мен интелигент е човек, който има в по-голяма степен от останалите способност да разбира другия. Тази способност поставя интелигенцията в по-особено положение - по-добре да вижда света. А неинтелигентните хора, за да се впишат в системите, в парадигмите на живота, за удобство непрекъснато опростяват, свеждат всичко до черно/бяло, добро/лошо, горе/долу... Хамлет е говорителят на интелигентните хора. "Да бъдеш или да не бъдеш?" - това винаги, особено за политиците, е било скапана интелигентска приказка. Тяхното верую е веруюто на Розенкранц и Гилденстерн: да свириш на флейта е много по-трудно, отколкото да познаеш човека. Ето къде се разделят нещата. Розенкранц и Гилденстерн не се съмняват, че разбират Хамлет. Самочувствие за това "познание" им дава принципът на опростителството... Колкото и парадоксално да звучи, за мен знанието е слабост, а незнанието - сила. Много често се връщах към думите на Арбузов и си казвах: "Дали достатъчно разбирам тези хора? Дали зад бездействието им стои просто леност, аристократично безгрижие, глупост, или нежеланието им да се променят? Дали това не е обречена на гибел и трагикомична в същността си позиция на човека, който иска да бъде почтен?" Започнах да се замислям. Почеркът ми, подборът ми станаха малко по-замислени. Яростта ми, която дотогава носех, защото ние сме от гневно поколение, утихна. Яростта, нетърпимостта и убедеността, че имам какво да кажа... Представял съм си, че хората имат способността и желанието да разберат нещата, но няма кой да им каже кое какво и как е. Започнах да разбирам, че някои просто не искат да разбират, други просто нямат способността да разбират и че нещата са по-сложни.
Виолета Дечева: Това не пренасочи ли гнева ти в друга посока?
Крикор Азарян: Да. Това беше момент, който можеше да ме направи мизантроп, но... аз съм арменец. Не че между арменците няма мизантропи, но през целия си живот ние сме това, което сме натрупали като оформящи ни впечатления през първите 10-15 години. И след това само се доизказваме по един или друг проблем, ако сме останали верни на себе си.
Никола Вандов: В едно интервю казваш: разбрах, че изкуството не може да промени нещата. То е утешение.
Крикор Азарян: Открих тази истина точно тогава. Горчива истина.
Виолета Дечева: Мизантропията едва ли е единствената възможност. Би могъл да отграничиш група от хора, които споделят твоите страхове, разочарования, гняв...
Крикор Азарян: Моите родители са бежанци от Турция, от геноцида през 1915 година. Те са от Родосто на Мраморно море. Преминали са този път, който сега виждам по телевизията. Това са били стотици хиляди хора .... Депортирали са ги с вагони до границата с Ирак и Сирия. Които са останали живи - вече много по-малко - успяват да се измъкнат през 1922 година. С надеждата, че ще се върнат... Това никога не стана. За щастие българите са толерантен народ. Аз съм възпитан, че трябва да бъдем благодарни на България. Цялото ми детство е пълно с разкази за тези кланета. И винаги наред с жестокостите, които са ги съпътствали, е имало и разкази за добрината, която са получавали тук или там. Например В Коня ги приютява един турчин. Спасяват се, като година и половина не излизат от неговия зимник. Та тази нагласа, тези картини на бягството, гоненето, кланетата, от друга страна, жестът на спасяване ме възпитаха във вяра, че все пак доброто е заложено в човека. Това е отговор на въпроса за мизантропията... Другият път беше да се насоча към по-елитарна публика, към по-избрано изкуство. Вижте - това са илюзии. Скоро гледах филма на Кортенска за "отместеното поколение". За какво става дума? Какво да каже Леон Даниел, когото изгониха от театъра?! Ако има поколение лишено от възможността да се реализира, това е друго поколение...
Виолета Дечева: Твоето поколение...
Крикор Азарян: Много се безпокоя да не прозвучи "героично" или самооплакващо се... Слава Богу, климатът през 70-те и особено през 80-те не беше така страшен, както е бил през 50-те. Нареждат ми да отида в Народния театър. Аз не исках, но ми наредиха. А вие ми казвате защо не правя спектакли за един определен кръг от хора. Та те ми казваха какво да правя. Ти си тук, във Военния, те ти казват: "Отиваш в Народния театър!". Работя 4-5 години, правя 2-3 постановки, които се оказва, че не са подходящи. Имам огромни неприятности с "Последен срок" на Распутин. Партийното бюро на съветското посолство взима решение, че това е антипартийна, антисъветска постановка. Секретариатът на ЦК се занимава с този проблем, за да може постепенно да свалят представлението. И ми казват: "Ти не си подходящ за Народния. Иди сега в Сатирата". Ама не искам да отида в Сатирата. "Не, там трябва да отидеш."
Никола Вандов: Ето че са те отмествали, и ти си от "отместеното поколение".
Крикор Азарян: В такава атмосфера да се твори беше изключително трудно. Да бъдеш верен на себе си значи да не лъжеш при възможностите, които са ти предложени, и да не правиш компромиси, от които ще се срамуваш. За това отиваше огромна част от енергията ни. Учудих се, че така къса е паметта и че така бързо се забравиха тези работи. В това отношение и твоите колеги носят отговорност. Особено, Кольо, от твоето и по-старото поколение. И за българските филми казваха: "Абе, как ще сме имали филми, като е била такава системата?" Даже беше официална позиция. "Истински филми ще се правят, когато вече има..." И добре, че се появи предаването "Понеделник 8 1/2" и изведнъж си казваме: "Чакай бе, и в България се е правило хубаво кино!" А спектаклите като не се играят! В това отношение театроведите, които са свидетели на тези спектакли, трябваше да изпълнят своята функция. Но те се отдръпнаха, вмълчаха се и започна зачеркването на нещо, което го имаше! И се появява "Културен вертикал" - книга за "отместеното поколение"! Между героите й има чудесни, прекрасни творци. Но какво им е "отместеното"? Мисля, че нашето поколение режисьори, тези, които сме правили някакъв театър, сме се отнесли много лоялно към младото поколение. Нас как ни посрещнаха!... При всичко това не се срамувам от нито една своя постановка. Не съм предполагал, че ще доживея момента, в който ще давам отчет защо съм направил това и това. Но, слава Богу, аз нямам Ленинови или Димитровски постановки. И не защото съм бил някакъв върл антикомунист и съм знаел, че ще дойде денят на истината, а просто защото в тези пиеси никога не открих истина. В никакъв случай не влагам упрек към мои приятели, които са го правили. Моят приятел Краси Спасов направи "Прокурорът" на Георги Джагаров...
Виолета Дечева: Беше добра постановка...
Крикор Азарян: ... според мен тя беше прекрасна. Просто аз не съм го правил. Толкова години след "Вишнева градина" се виждам като чехов герой, който през цялото време се опитва да се съхрани. Несъзнателно.
Никола Вандов: Ти имаш ли определена визия какво би искал да направиш през следващите, например, пет години?
Крикор Азарян: Не. Разбира се, имам сто неща, които бих искал да направя. Но знам, че няма да мога да ги направя. Преди 8-9 години исках да правя "Смъртта на Тарелкин". Занимаваше ме темата за човека, който иска да е мъртъв, без да умре. Исках да не бъда преследван от обвинения, клевети. Но същевременно да остана жив. Цялата тая мръсотия, цялата тази пяна да се отлее и да кажа: "Е, аз съм все още тук!". Не го направих. Просто това настроение, този стрес отмина. Сега искам да правя "Троил и Кресида". Обаче трябва да се съобразя дали в трупата има Кресида, дали докато започна, докато машината се завърти, темата няма да отмине... Годишно вече повече от една, една и половина постановки не мога да си позволя. Нямам вече онази кондиция. Трябва да намаля темпото.
Виолета Дечева: В разговора с Иван Станев стана дума за това, че липсва континюитет в културния ни живот. Приемственост. Всяко поколение започва от начало. Още по-драстично това се случи през 90-те. Ти си от поколението, което е работило в среда, на която е трябвало да се съпротивява, за да прави театъра, който иска. Сякаш е отсъствал поне за малцина този нисък хоризонт - просто да оцелееш. Самата ситуация е радикализирала естетическото усилие, за да се постигне възможен максимум в среда, която не го позволява. Защо според теб сега дори за същите тези малцина това стана невъзможно?
Крикор Азарян: Много точно казано. Възможно максималното.
Виолета Дечева: В интервю за "Култура" Иржи Менцел каза: "Изкуството съществува, когато има на какво да се съпротивява". Смяташ ли, че последните години бяха изпитание за много режисьори от твоето поколение, за теб?
Крикор Азарян: Не съм чел тези думи на Менцел, но са много верни. Стендал още го е казал, че човек може да се опира на това, което се съпротивява. Това стимулира. И Мейерхолд имаше такава мисъл: "Три неща са необходими на младития творец: голям пример, висока цел и препятствие." Може би това е точната формулировка на състоянието, в което изпадна нашето поколение. Тогава не го възприех така. Сега ме караш да се замисля. Тогава го възприех като постпубертет. Спомних си студентските години, когато ни казваха: "Каквото искате, правете!" Тогава за първи път в България нашият клас (Йори - бог да го прости, Поляка, Краси, аз) направихме абсурдистите. Никой не ги беше правил. Това беше нашата неизживяна младост и аз не съжалявам за нея. Затова, когато станаха тези неща, направих "Последният запис" на Бекет. След това "Лулу" на Ведекинд. Изведнъж открих откъде започва модерната драматургия: липса на идейно послание, животът такъв, какъвто е. И посланието, ако може да се говори за послание, е във втория план, в сетивното възприятие, в усещането, което никъде не е вербализирано. След това правих Хорват. Беше ми необходима тази разходка сред немците. Те винаги са ми били чужди. Кръвната ми група е по-южната - Средиземноморието. Затова от всички най-много обичам Фелини. Фелини ми е като баща - в образите, във визиите, в усещанията, в провинциалиста, в кораба, който минава и на който никога няма да се качиш, или онези хотели. Можеш да минаваш оттам, да прескачаш през оградите, но вече в мъртвия сезон, когато плажовете пустеят. Всички тези типажи: разни чешити, чудаци, тази жена, която танцува, този първичен образ на жената до морския бряг, а пубертетните хлапета я гледат, това е моят свят. Той по някакъв начин се родее със Златю-Бояджиевите картини, с тепетата, с космополитизма на стария град. И с чудаците. Винаги съм имал вкус, любов към чудаците. Някой някъде беше казал: "Само необичаният има право на обич." Аз съм там някъде, при аутсайдерите на която и да е система. Затова и Радичков ми е много близък... А немците ми бяха чужди. И изведнъж, на тази възраст, почувствах необходимост да се вслушам в гласовете им. Казах си, че трябва да мина и през това духовно пространство. И не съжалявам. Те ме обогатиха. Но не го направих с екскурзионна цел. В "Лулу" усетих крехката граница на свободата. Какво може да се получи с човека, който е живял в система на строги ограничения, когато, домогвайки се до свободата, вижда как рухват всякакви граници и от кутията на Пандора изскачат чудовища. Свободата, свободията, демокрацията като всепозволеност, като липса на задръжки - това ми беше интересно, и то отговаряше на времето. Докато в "Приказки от Виенската гора" ме провокира виенизацията, която настъпи у нас. Изведнъж видяхме утрешния си ден като картичка от Виена. "Валсовизация" - опияняваща и оглупяваща. За съжаление тези тревоги останаха неразгадани. Това, с което критиците се занимаваха в "Лулу", беше голата жена на сцената.
Виолета Дечева: Това е вече нежелание за съпротива, отиване в известна наблюдателна и описателна позиция. В "Лулу", в "Приказки от Виенската гора" съществуваше това наблюдение, описание - леко, меко, състрадателно. То доминира в повечето ти представления.
Крикор Азарян: О, не си права.
Виолета Дечева: Има известно желание да разбереш всичко...
Крикор Азарян: ... без показалец. Абсолютно точно.
Виолета Дечева: На какво се дължи "успокояването" ти?
Крикор Азарян: Това е абсолютно вярно. Дължи се, може би греша, на някакво утихване, на някакъв момент на узряване, на някаква псевдомъдрост. Виждала ли си яростен мъдрец? Много искам да си представя как е изглеждал Кант, когато е казал: "Как може от това криво дърво на човечеството да се издяла нещо свястно?". Едва ли се е държал като Мартин Лутер! Разбира се, нещата не са еднозначни. За първи път си позволих да напусна позата на съзерцател в "Буре барут". Станах някак по-краен. И в бруталността, и в безсмислието, и в немотивираността на акта на насилието. И, от друга страна, краен в жеста на някакво чудачество, в жеста на любов, в жеста на особен израз на човешкия дух. Отдавна не съм си позволявал да бъда толкова агресивен в изразите. Защото ми се гади.
Виолета Дечева: Ще дам пример с "Опит за летене", където аз видях сериозно усилие да препрочетеш Радичков във вече различен контекст. Да представиш "Опит за летене" като неспособност на днешния българин да полети. Българинът в момента лази. Той няма висок хоризонт. И това в представлението го имаше. Но изведнъж ти сякаш в хода на представлението се беше отказал да изведеш тази си интуиция до сценична метафора. Защо се отказваш от това? Защо те интересува не метафората, а кроткия разказ?
Крикор Азарян: Исках да кажа: "Да, ние никога няма да можем да полетим, но поне ни оставете да си въобразяваме, че можем! Иначе загиваме." Това, което за теб е липса на енергия, за мен, мисля, е съзряването. Научих от живота, че светът не е нито черен, нито бял. И - колкото и фолклорно да звучи - виждам злото в доброто и доброто в злото. И това не ми дава право да соча с пръст и да се правя на човека, който знае единствената истина. Цялата ми младост в театъра мина да крещя в постановките си, че младият човек има много хубави неща да казва, да направи, защо му пречите? Но човек върви с възрастта си. Започват други неща да те вълнуват. И яростта ти - не само физиологически - утихва...Мисля, че всичко това, за което говорим, е въпрос на познание. В този смисъл температурата на представлението може да се променя, но важното е да се усеща страданието - тази постоянна константа в човешкото битие. Животът е едно буре барут.
Виолета Дечева: Постави пиеса на много млад македонски автор. Току-що използва заглавието на Дуковски като метафора на човешкия живот. Защо не поставяш млади български драматурзи? Липсват ти обобщения от този мащаб ли?
Крикор Азарян: Този въпрос много ме е занимавал. Било ми е неудобно преди 5-6 години, когато става въпрос за млади драматурзи, да говорим за Маргарит Минков и Христо Бойчев. Това го няма никъде. Една от причините е, че писането на пиеси е нещо, което се учи. Разбира се, важен е и талантът, но мисля, че значителният брой македонски млади автори се дължи и на това, че в тяхната академия има и такъв факултет и че преподавател им е Горан Стефановски.
Виолета Дечева: Няма ли български драматург, който да преподава в НАТФИЗ?
Крикор Азарян: Няма такава специалност. А мисля, че това би дало плодове. Като изключим Константин Илиев, другите ни драматурзи идват от другаде. Чист драматург е само той.
Никола Вандов: Понеже стана дума за него, защо никога не си го поставял?
Крикор Азарян: Винаги съм харесвал пиесите му. Навремето ми даде "Музика от Шатровец" и страшно харесах пиесата. Но като видях великолепния спектакъл на Любен Гройс, си казах: "Не, не мога, защо да го правя, то го има вече..." Така се случи и с "Одисей пътува за Итака". Леон Даниел и Иван Добчев го направиха. На Леон представлението в Пазарджик беше прекрасно. Винаги ми е трябвало време, поне 6-7 години, за да се върна и да направя дадена пиеса. А през това време някой друг го направи... Усещам Коста много близък. При него има нещо, което е характерно за добрата пиеса: когато я четеш, тя не ти прави особено впечатление. Това за мен винаги е било един от белезите на добрата драматургия.
Виолета Дечева: По неписано правило всяко режисьорско поколение идва със своите автори. Ти постави Константин Павлов, Иван Радоев, Маргарит Минков. Това са автори от твоето поколение. Защо младите режисьори сякаш нямат свой български автор?
Крикор Азарян: Първите постановки, които съм правил в Пловдив, бяха: по Джери Марков, Иван Радоев, след това "Пътеки" на Хайтов. Да, в техните гласове ние усещахме синхронност с нашите. От това, което съм чел, ме е впечатлил Елин Рахнев с "Боб". Другите сякаш нямат идеи, нямат какво да кажат. Показват умение да бъдат интересни, да бъдат парадоксални, различни, но нямат идея, или тя стои някак си встрани от живота, от онова, което е същностното в него. Понякога си мисля, че може би не разбирам езика им. Но защо, като прочетох пиесата на Елин, си казах: "Да, добро е!"? В същото време в прозата се появяват интересни неща, в поезията - също! Съжителството с правенето на театър много би помагало на драматурга. Например Пинтър. Това може да го напише, да го заложи само човек, който знае театъра - като мълчание, като присъствие, като сугестия. Силата на театъра е в премълчаването... Мисля, че днес има тотална криза на ценности, в глобален мащаб. И тя дава отражение. И изобщо като чуя за глобализация на икономиката, на финансите, на медиите, на комуникациите, на информацията, много се стягам. Мисля си, че ни очакват непредсказуеми последствия. Това може да доведе до изчезването на видовете. А за мен едно от чудесата на този живот - с всичките му кусури - е в разнообразието на флората и фауната. Спомням си, че когато Радичков се върна от Флоренция, беше ентусиазиран, както рядко биваше. Разказваше за впечатленията си и завърши: "Бедна страна сме, Коко." По този повод аз му разказах как ние като деца в махалата играхме една игра: начертаваш на земята кръг и участниците си разпределят държавите. Един е Америка, друг - България, трети - Испания... и със забиване на ножчето си определяш парчето. Всеки гледаше да се разширява. Та му казвам: "Изведнъж си представи: Америка - един човек, Китай - друг, и изведнъж до тях българинът или арменчето. В сравнение с тях и гъркът е едно момче!" И тук Йордан каза: "Да, ама той се е облегнал на капител".
Никола Вандов: Промени ли се през последните десет години отношението към интелигенцията?
Крикор Азарян: Не. Малко е променено, но ако преди беше силна подозрителност и недоверие, сега е по-скоро пренебрежение. Виждам, че отношението към културата и в други страни е такова.
Виолета Дечева: Не мислиш ли, че българинът е всъщност не съвсем толерантен към другия, към различния? Тематично това го има у Йовков, образа на "другоселеца"...
Крикор Азарян: Мисля, че тази нетърпимост към другия е човешка, не българска черта. Заложена е в човека. По отношение на другите вери и народи, мисля, че българинът наистина е толерантен. Мисля, че и при Йовков е така...
Виолета Дечева: Не говоря за етническата различност, а за личностната различност. Към нея няма толерантност.
Крикор Азарян: Голямото изкуство се занимава предимно с отклонението. В това е и природата на изкуството. Шкловски много точно казва, че изкуството се занимава с нарушената хармония, когато има криза, отклонение. Може би, за да бъде обект на изкуството, Медея трябва да носи едновременно жестокост и любов. Убеден съм, че в природата на българина е заложена толерантността. И това произтича от факта, че земята ни е на кръстопът. Аз, например, съм лишен от националистични страсти, космополит съм. Армения е прародината ми, но моите прародители сигурно не са живели в родината си. Те са били в Азия, в Мала Азия. И винаги са били сред други етноси. Моето детство мина в Пловдив, в Стария град, където имахме гръцка, арменска, българска, турска, циганска махала...
Никола Вандов: Правил ли си арменски текстове?
Крикор Азарян: Само като студент направих "Ей, който и да си ти" на Уилям Сароян. Имам с него много любопитни срещи. Като беше в България, ме запознаха с него. Беше дошъл в Сатиричния театър да гледа "Медея" на Гройс. Играеше Цветана Манева. Пита ме: "Добра ли е тази актриса? Казаха, че много хубаво играе." "Да, много хубаво играе - казвам - и е много хубав спектакълът". "Защото в Гърция гледах тази Мелина Меркури в тази постановка, много скучно и досадно беше. И дълго." И веднага извади един тефтер и започна да ме разпитва как се казва баща ми, майка ми, жена ми, колко деца имам, как се казват. Записваше имената им. След две години пак дойде у нас и Кеворк Кеворкян ме повика да се видим. Пак ни запознават, а аз казах, че ние вече се познаваме. "А, така ли? Как се казваш?" "Крикор." "Баща ти как се казва?" "Степан." "А майка ти?" И така нататък. И пак извади тефтера и пак започна да пише... За последен път го видях във Варшава. Правих там "Опит за летене" с Тадеуш Ломницки - гениален артист. И един следобяд, след репетиция отивам да се разходя из стария град. Влязох в една малка пощичка, за да пусна картичка за България. Изведнъж чувам познат гръмогласен глас. Обръщам се и гледам - Сароян. Понеже беше малко глух, говори гръмогласно на чиновничката нещо на английски. Отидох и му казвам на арменски: "Господин Сароян, добър ден, какво правите тук?" Той се обърна: "А, в Полша има ли арменци?" Казах, че съм от България. "Какво правиш тук?" "Правя постановка - казвам. - Ние сме се запознавали в България." "О, вярно!" В този момент някакъв възрастен, достопочтен поляк ни направи забележка, че тук е поща и трябва се говори тихо. Защото Сароян крещеше, а и аз говорих високо, за да ме чува. Цялата поща кънтеше. Казах му, че ни правят забележка. Той се извини, хвана ме под ръка, излязохме и каза: "Имат право - поляците са възпитани." И тук каза една много хубава фраза: "Но и ние имаме право да говорим високо. Арменци сме. Ти - от България, аз - от Америка и се срещаме в Полша." Питах го по какъв повод е там. Оказа се, че пак е на някаква писателска среща. "Аз много обичам да пътувам. Но..." Вгледа се в лицето ми. И казва: "Тези петна по лицето ми виждаш ли ги?" Имаше едни такива старчески петна и беше малко отслабнал. "Виж какво. Аз съм болен. Малко ми остава да живея." И наистина след една година чух, че е умрял. Последното му интервю, дадено на смъртно легло, е много хубаво. Беше казал: "Човек цял живот знае, че ще умре, но когато настъпи моментът, той е учуден". Та тогава той пак започна: "Как се казваш?..." "Ама - казвам - вие вече ме питахте, аз ви казах и вие записахте." "И какво, това обижда ли те?" "Не, ама, защото и тогава записахте..." "Нищо, човек се очовечава като пише". Но не спря с въпросите: "Значи ти си режисьор. Каква пиеса правиш?" Казвам му, че е на Радичков. "Кой беше Радичков?" И пак си записва. Обяснявам му. Той: "А, да, сещам се - казва, - а ти правил ли си моя пиеса?" А аз забравих, че като студент съм правил. И казах: "Не." "Защо, не ми ли харесваш пиесите?" "Много ги харесвам - казвам." "Ами защо тогава не ги правиш?" "Ами - казвам - те са много сложни, много трудни за правене." "Ами, анджък - казва." И така с пръст направи жест, че не е хубаво. Като бях в Москва Армен Джигарханян много искаше да правя "Ти, който си горе" на Сароян. Темата й е много хубава: лудост е необходима на хората. Говорим за красивата лудост. Стигнах до извода, че ако на човечеството в днешния прагматичен ден нещо му липсва, това са безполезните неща. Много започнахме да говорим: "Каква е ползата?" Изкуството е едно от безполезните неща. Красивата лудост е от безполезните неща. Те са за невидимия свят на човека.
Виолета Дечева: Как би описал днешния български театър?
Крикор Азарян: Не трябва да има един вид театър. За мен театърът е нещо безкрайно и безгранично. Всеки опит да се стесни територията на театъра и да се казва: "Ето, това е театър, а другото не е!" за мен е нелеп. Театърът, според мен, ще се развива около два полюса. Единият е основан на крупния план и взима за обект човека, залага на сетивната природа на театъра. Другият ще тръгва от зрелищната му природа. Единият ще има малък кръг от зрители, духовното общуване ще бъде по-силният момент. Това са изповедите, това е театър, който не бива да бъде дидактичен, публицистичен. Той е студия, лаборатория за човека. А другият вид театър ще храни сетивността на човека с визия, звуци... Единият ще го прави вглъбен, аскетичен. А другият - забавляващ се, ликуващ. Мисля, че Сашо Морфов прави този вид театър. Той е една необходимост, и Сашо Морфов я запълни. Но и двата вида те освобождават. И едното е много необходимо, и другото. Чужда на театъра е публицистиката. Поне за мен. Някога този театър изпълняваше своите функции, но сега, когато има относително свободна медиа, защо театърът да го върши.
Виолета Дечева: Защо сега всичко се централизира в София? В момента българската култура е толкова централизирана, колкото никога не е била.
Крикор Азарян: Да. Никога... По наше време ние не отивахме в провинцията като някакво бреме. Там се чувствахме добре. Защото там можеха да се случат нещата. А бяхме разбрали, че тук не могат, или поне беше много по-трудно, много по-мъчително. Но не мога да обвинявам сегашното поколение актьори, защото сега в София е по-интересно. Но мисля, че идването веднага на младия актьор от академията в столичен театър по някакъв начин го ограбва като живот. Ограбва го от изстрадване, от опит в преодоляването. Имам си теория, защо на българския актьор, който съм убеден, че по природа е по-надарен от немеца, от поляка, му липсва професионализма, който онези имат. Това се дължи именно на това, че той е надарен от природата. Нашият актьор смята, че лесно ще постигне нещата. И не ги прави. Виждал съм смъртта на много талантливи актьори именно поради тази небрежност. Лесно правим, лесно правим, докато в един момент започва да ни обзема страх. И не искаме да опитваме новото, защото успехите сме ги постигнали с това, което вече сме правили. Всяка промяна ни изважда от равновесие. И искаме да се държим за онова, което ни е носило успех. Но времето вече е минало. Друго мислене вече е необходимо, други средства!
Никола Вандов: Редица талантливи млади режисьори и актьори те сочат като техен учител.
Крикор Азарян: Много обичам моите студенти. Заобичвам ги още докато учим заедно, но съм лош учител. Защото за разлика от много колеги, които са ревниви и се грижат след това да ги настанят в този или онзи театър, аз съм се пазил от това. Просто съм бил дълбоко убеден, че този вид помощ е вредна. Първо, това не е морално спрямо другите. И второ, те трябва да изградят характер, за да станат това, което носят в себе си. А иначе много им се радвам. Страдам, когато видя, че не са адекватно оценявани. Не оцениха "Кавказкият тебеширен кръг" на Галин Стоев, когото иначе много радушно и добре приеха. А за мен това е един от най-хубавите му спектакли. Мъчително съм преживявал начина, по който се прие Мариус Куркински. Критиката искаше да го види като талантлив актьор, но участващ в общо дело. Това, че той не може да се впише в нечий постановъчен план, бе прието като негова капризност. Критиката не можа да открие, че той е друг. В него има нещо от архетипа на актьора въобще. Той е извън времето. Ето такъв съм си го представял актьора и в античния театър, и в Средновековието. Сигурно такъв е бил актьорът, който е играл Виола на Шекспир. Или Жулиета. Той не е модерен. Не се вписва в концептуалния театър въобще. Той е той! Аз още помня първата му постановка "Дон Жуан". Ако ми беше донесъл предварително композицията си, щях да му кажа: "Това е сбъркана работа, Мариус!" Тя е с хиляди недостатъци, с хиляди алогичности. Същото беше и с "Песен на песните". Композициите са пълна глупост, но той ги прави. Това е друг вид театър. Разбира се, имам и много други ученици... Това, което сега търся и стимулирам у моите студенти, е, че, за да бъдеш актьор, талантът не е достатъчен, че трябват мислещи, интелигентни, начетени, хора които имат какво да кажат.

17 април 1999 г.







Разговор
с режисьора
Крикор Азарян


Продължаваме
поредицата
от разговори
с театрални
режисьори,
чието присъствие
е определящо
за нашия театър
през 90-те.