Пак британско кино

След успеха на фестивала "Британското кино на 90-те - I", една година и два месеца по-късно Британският съвет (съвместно с Националния дворец на културата, Съюза на българските филмови дейци и РФФ Интернешънъл) представи второто му издание. Селекционер на програмата, изпълнителен продуцент на събитието и редактор на каталога е неизтощимият Стефан Китанов (вече в битийността си на частен бизнесмен, а не на държавен администратор). От 27 до 3 юни в НДК (зала "Люмиер") и Дома на киното бяха показани 22 филма, 11 от които са били или са на екран, а "Книгите на Просперо" е гледан в НДК преди две години по време на Панорамата на Питър Грийнауей. Завръщането му в София, както и на "Пианото" и "Карингтън", се дължи на гостуването тук на композитора Майкъл Наймън - автор на музиката в трите филма и в още десетки.
Британското кино на 90-те - II трябваше да се види преди всичко заради десетината заглавия, пристигнали в София за фестивала. Защото именно те, създадени през последните няколко години, щрихират профила на кинематографичните занимания на Острова. Според сега изгледаните филми този профил е изящен, но мрачен; чертите му са мъжки, ала с женствена трескавост; очите са втренчени до вцепенение в повелите на Его-то...
Както и миналата година, в селекцията доминираха филми за страданията, колизиите и екстазите на хомосексуалните помисли и подвизи. Както и миналата година, мъжките терзания и тела обсебиха екрана. Както и миналата година, имаше филм на покойния гуру на гей-естетиката Дерек Джармън - "Витгенщайн" (1993). За разлика обаче от софистицираната визуална мощ на "Караваджо" или "Едуард II" например, тук кинематографичната интерпретация върху ексцентричностите на философа Лудвиг Витгенщайн е сведена до аскетизъм на интериора, причудливост на костюмите и изобилие на речта. Независимо дали си спомня детството или негодува в Кеймбридж, дали градинарства с упоение или преподава с омерзение, дали философства сам или в младежки обятия, героят е център. Той е филмът (Карл Джонсън и Кланси Часи като възрастния и малкия Лудвиг). Заниманията с философията на Витгенщайн са епидермални, марксистките му забежки - иронизирани. За Джармън по-важни са неговите екзистенциални трусове. С други думи, филмът е адекватен на твърдението на виенския учен в Англия, че думата придобива истинското си значение едва в начина си на употреба.
На друга, далеч по-атрактивна хомосексуална писта се надбягват поривите и постъпките на Франсиз Бейкън (Дерек Джейкъби) и неговия модел-любовник Джордж (Даниъл Крейг). Става дума за "Любовта е дяволът" (1998) на непознатия тук Джон Майбъри, автор на още девет филма. Разказът препуска от триумфа на художника в Париж през 1971-ва към хотелската стая, където Джордж в транс се налива и дрогира, а в предсмъртните му конвулсии изскачат реминисценции от тяхното запознанство отпреди седем години - при опит да обере нюйоркското ателие на Бейкън. Оттогава са неразделни. Всяка от сюжетните линии е режисирана чрез светлината в кадър - ослепителна върху лицето на Бейкън и ретроспективата му в "Гран пале", отчаяно оскъдна в последното обиталище на Джордж, нетърпеливо търсеща из шаренията на картините в ателието - сякаш виждаме движенията на самия Бейкън... Младежът аутсайдер позира послушно на прославения художник - достатъчно му е да бъде обект на желание. Но в крайна сметка и това не стига. Разпъван между егоцентризма и слабостта, неуспелият Пигмалион на Джордж предусеща неизбежността на бездната. Рисува с отчаяна страст и каменно лице. "Любовта е дяволът" е поразителен филм - строен, красив, безнадежден... Точно като присъствието на самия Даниъл Крейг (Джордж), на когото е посветен - починал е след снимките.
В "Мадагаскарска кожа" (1995) Крис Нюби е естетически антипод на Джармън или Майбъри - неговите герои са витални маргинали, подхвърлени от съдбата на самотен остров. Гей с белязано лице (Бърнард Хил) и мъжкар с крадливо минало (Джон Хана) се срещат в екстремна ситуация, заживяват заедно в бордей, където ритуалният чай е в канчета, мишките се превръщат в "афродизиак", а червеите - в любовно признание. Сред непрогледността на стаята и ослепителността на пейзажа дори изпразненият до дъно живот придобива смисъл - свенливите посягания на гея са увенчани с успех. Да живее красивото мъжко приятелство, дере се филмът. Но е отблъскващ с плакатната си директност - не само на фактурата, а и на хомосексуалното си нахалство.
Както и миналата година, след подобни прожекции излизаш на улицата и отчаяно гледаш мъжете наоколо - това ли са, което виждаш, или напротив? След толкова сгъстени срещи с афиширания, додеял ни вече от екрана пиедестал, на който е качен от години хомосексуализмът (особено в британското кино), и най-непробиваемата толерантност към различността и нейните проблеми се пропуква. Толкова ли е обречена хетеросексуалната тръпка, че най-възвишената любовна история, представена на този фестивал, е "Карингтън" на Кристъфър Хемптън (вж. "Култура", бр. 23, 1995) - филм за неизтребимата страст на художничката Дора Карингтън (Ема Томпсън) към писателя Литън Стрейчи (Джонатан Прайс), омагьосан на свой ред от очарованието на фалоса?
Неуморният адвокат на пролетарските неволи Кен Лоуч се опитва да реабилитира мъжко-женските отношения в "Казвам се Джо" (1998) - делничната, но приятна за гледане любовна история на Джо (Питър Мълън) и Сара (Луиз Гудал), градирана в класическата скала от нетърпимост към всеотдайност. Далеч по-декларативно и идеологически обременено той разказва за емоционални колизии на фона на Испанската гражданска война и днешното й осмисляне в "Зема и свобода" (вж. "Култура", бр. 23, 1995 г.). Но дори и соцпатетиката на Лоуч е поносима пред безличността на "Полеви момичета" (1998) на Дейвид Лиланд. По време на Втората световна война английски момичета-доброволки напускат града, за да отидат на село и да заместят във фермите момчетата, отишли на фронта - т.е. превръщат се в алтернативна армия. Филмът експлоатира историческия факт, за да сблъска селския бит и градския манталитет чрез изнурителен труд на полето и сексуално третиране в леглото/плевнята. Субекти са девойките Стела, Аг и Пру (Катрин Маккормак, Рейчъл Уайз и Анна Фриел), а обект - Филип, синът на фермера (Стивън Макинтош). Той, клетият, се оказва опитно зайче за еротичното съзряване на "полевите момичета", заради тях дори не сбъдва мечтата си да лети, но в крайна сметка войната свършва и се жени за отколешната си годеница. Междувременно се случват и други неща, но независимо че девойките се научават да карат и трактор, нито един от фабулните синори на екрана не е изоран - следиш случващото се с безразличие до прозявка. Скуката от екрана помрачава ослепителния пейзаж на Дорсет. Нещо повече - помита дори очарованието на Катрин Маккормак. Фактът, че "Полеви момичета" е финансиран и от Европейския съюз, е може би плюс в бъдещата кариера на режисьора, но за мен поне виси въпросът за критериите по отношение на одобряваните проекти.
С Втората световна война се занимава и "Регенерация" (1997) на Джилис Маккинън, създаден по романа на Пат Баркър. Само че не на село, а в психиатрична клиника, където терапевт (Джонатан Прайс) лекува душите на пострадали от фронта. Мъжки филм за самотата на творчеството, коварството на героизма и измеренията на приятелството.
Както и миналата година, имаше екранизации по Шекспир - вече миналият по екраните досаден "Отело" (1995) на Оливър Паркър и пристигналият специално за фестивала "Ричард III" (1995) на Ричард Лонгкрейн. Страхотен филм! Шекспировият текст е инсталиран в 30-те години на нашия век. За разлика от пиесата, екранизацията й започва ударно с убийството на съпруга на лейди Ана (Кристин Скот Томас); за реализацията на пъклените планове на Ричард (Йън Маккелън, който е и сценарист) са впрегнати всички цивилизационни знаци на епохата - автомати, влакове, коли, мода, наркотици... Героите се лутат като полуслепи марионетки около магнита Ричард - отблъскващо недъгав, неподражаемо жесток и неустоимо харизматичен. Сред коварства, злини, наивност, нежност, битки и изобилие от кръв, авторите на "Ричард III" се забавляват както с играта по Шекспир, така и с демонизма на срастта за власт. Филмът би могъл да се чете и като иронично намигане към цената на английската корона - едно време, днес или утре. Независимо че на екрана е събрано респектиращо звездно войнство (Анет Бенинг, Маги Смит, Робърт Дауни младши или Кристин Скот Томас), погледът неизменно следи Йън Маккелън - със сардонична усмивка или сластен поглед, с цигара в уста или с пистолет зад гърба, в крупен или в общ план, той е властелинът на филма.
Връзката между "Ричард III" и "Английският пациент" (1996) на Антъни Мингеля е присъствието на неподражаемо аристократичната Кристин Скот Томас. А иначе дошлият с голямо закъснение у нас фаворит на "Оскар" '96 е далеч по-безинтересен и декоративен филм в сравнение с "Ричард III". Направо е скучен и кух, независимо от екстремалните обстоятелства и претенциите за психологизъм или трусова емоционалност. Жулиет Бинош и Рейф Файнс пък са връзката между "Английският пациент" и отдавна гледания тук "Брулени хълмове" (1992) на Питър Космински - романтичен и суров пореден прочит на Емили Бронте, любопитен преди всичко заради виталната Кати на Бинош и неустоимия Хийтклиф на Файнс. (Между другото, докато тук гледахме стари филми с негово участие, той присъства на премиерата на "Онегин" в Санкт Петербург - филм на сестра му Марта Файнс по романа-светиня на Пушкин, където Рейф Файнс е Евгений Онегин. Първите руски отзиви са съкрушителни. Все пак е доста любопитно да се види. Скоро!)
Както и миналата година, и сега имаше взривен дебют. Само че на мястото на "Плитък гроб" на Дани Бойл & компания гледахме "Две димящи дула" на Гай Ричи - не толкова млад, но пък майсторв рекламните клипове. И в правенето на забавно кино според видяното на екрана - жанрови закачки, сюжетни обрати, динамично действие, идиотски диалог, актьорски попадения. Въпреки че младите Ник Моран, Джеймс Флеминг, Джейсън Стейтъм или Декстър Флечър са доста симпатични нехранимайковци, на мен поне ми беше по-интересно да следя обичания Стинг като съдържател на бар и баща на един от групата, както и едновремешното футболно величие Вини Джоунс като мутра. (Пак между другото, преди време Христо Стоичков пропусна първия си шанс за кино в "Испанска муха" на Киран Коларов, а в "Стреляй!" на Карлос Саура името му се размахва като фетиш. Защо сега, след като спря да играе футбол за България, да не се пробва и на екрана. Вини Джоунс наистина показва завидна киногеничност, пък и малко прилича на Стоичков.) А "Две димящи дула" е отдавна в кината.
Както и миналата година, повечето от героите на филмите са маргинали - творци или пациенти, аристократи или лумпени, работници или престъпници... Британското кино по традиция се занимава с малките човеци, с големите им надежди и още по-големи разочарования - като своеобразен кинематографичен Дикенс на 90-те то броди из улици, бордеи, палати, кръчми, за да регистрира добрините и злините на обществото спрямо тези клетници. Да им съчувства. Да направи съпричастни и нас.
Както и миналата година, смехът подскачаше из екрана, но от видяното британско кино лъха повече тъга, отколкото радост. Това му е прекрасната, радикалната разлика от Холивуд. Само че, за разлика от миналата година, сега в зала "Люмиер" зрителите се брояха на пръсти. И няма защо публиката да се оплаква, че й се предлагали само американски филми. Що се отнася до организацията на фестивала, той можеше да мине и по-добре, стига преводът да беше на по-високо равнище.

Геновева Димитрова



Втори фестивал
Британското кино на 90-те