Доайенът
на българското изкуство

Беше точно преди 15 години. От вестник "Пулс" ми поръчаха да се срещна с навършващия тогава 80 години скулптор проф. Любен Димитров и да подготвя негов кратък портрет. Запознанството ни стана в ателието му, където освен множество гипсови отливки и проекти на единия статив винаги имаше една "нова" работа. Любен Димитров имаше железен режим - сутрин към 10-11 часа си пиеше кафето в дневния бар на хотел "София" - естествено сред колеги и приятели, които отиваха там в определеното време не само заради кафето, но и за да разменят по няколко думи помежду си. Центърът беше Любен Димитров. С някоя поредна любопитна история отпреди десетилетия, с интелигентното си чувство за хумор, с енергичното си излъчване. А следобедните часове минаваха в ателието. Той работеше всеки ден, мислеше и преценяваше сътвореното с изключителна прецизност. Не зная с какво спечелих доверието му, но след няколко месеца професорът ми предложи да се заема с написването на монография за творчеството му. Така в продължение на близо две години опознах личния му свят и обиколих много места из страната, където има правени от него паметници. Монографията бе готова в края на 1986 г., но издателство "Български художник" тогава имаше известни затруднения и прекъсна поредицата от луксозни издания в голям албумен формат. После дойдоха други причини... Любен Димитров никога не издума пред мен дали е огорчен от тези факти. Аз обаче съм много огорчена - най-вече заради него. Любен Димитров е от художниците, които са жива част от историята на изкуството. И е жалко за самата история, ако не успее да съхрани всичко за подобни личности.
Когато говори за своя артистичен избор, Любен Димитров непременно започва от един ранен детски спомен, когато в читанката си видял клишираната група "Те победиха" на Иван Лазаров (създадена през 1913 г. - бел. авт.): "Дълго гледах тези прости, но мощни форми. Гърбът на бивола като че ли беше планинска верига, а човекът до него - дънер на дъб." Съдбата се оказва благосклонна - когато се записва в Художествената академия, бъдещият художник започва да учи скулптура при проф. Иван Лазаров. Завършва образованието си през 1927 г., а през 1939 г. започва работа в академията - първоначално като преподавател по каменоделие, за да се пенсионира като професор по скулптура.
Художникът изразява предпочитанията си към четливия силует и символната обобщеност на формата. Той нарича "реализъм" отношението на пластичната изразност към природната даденост в изкуството на Асирия, Вавилон, Египет, древна Гърция и Рим. За него произведенията от тези епохи като че ли са "създадени само от една ръка в неособено дълъг период от време". С тази пределно широка естетическа позиция на Любен Димитров може да се обясни включването му към няколко дружества на художниците през 30-те години - той е сред основателите на Дружеството на новите художници през 1931 г., но само след година се отказва да бъде повече в ръководството му и дори не участва в годишната изложба. По същото време приема поканата на Данаил Дечев за представяне в 20-та юбилейна изложба на Дружеството на южнобългарските художници. Но в крайна сметка остава трайно свързан с "Родно изкуство" - и поради близките си връзки с художниците от този кръг, и главно заради присъствието на проф. Иван Лазаров там.
Над 60 са произведенията на Любен Димитров - паметници и фигурална и декоративна скулптурна украса на обществени сгради. Той е автор също на портрети на известни интелектуалци като Людмил Стоянов, Теодор Траянов, Владимир Трандафилов, Добри Немиров, Сава Огнянов, Тодор Влайков, Йордан Йовков, Илия Бешков, Петър Райчев, Александър Балабанов, Елин Пелин, Константин Петканов, Сирак Скитник.
Малко повече от година след като завършва висшето си образование, получава изключително сериозна поръчка от арх. Георги Фингов - за група от фигури, символизиращи кооперирането. Тя е предназначена (запазена и до днес) да увенчае ъгловия купол на тогавашната Централна кооперативна банка - сегашната банкова сграда на ул. "Иван Вазов" 2 в столицата. Сградата е в бароков стил, с богата декоративна украса, с пилони и пиластри, а главният й вход е фланкиран от две кариатиди. Скулпторът запазва духа й във високата 3,5 м композиция от кована мед. Трите женски фигури са разположени в кръг, а пристъпването на всяка от тях с един крак напред създава впечатление за непрекъсното движение. Тази илюзия е допълнена и от обгръщащите телата драперии.
От 1932 г. датират двете лъвски фигури пред входа на университетската библиотека. За съжаление те са отлети при един занаятчия, който бил специалист по части за помпи. Ето защо детайлите са като замазани и пластинките звучат в известна степен схематично, въпреки упоритата цизильорска работа на самия автор. През 1938 г. Любен Димитров създава алегориите на Просветата и на Науката, предназначени за декоративни ниши във фасадата на днешното 7 ЕСПУ на ул. "Цар Иван Шишман" 28 в София. Изпълнени като кръгла пластика, те представляват технологично постижение за времето си, тъй като са монолитни теракоти. Двете лица съчетават стилови особености от гръцката архаика и ранната готика - с уголемени очи, с лека загадъчна усмивка, с изразителен профил и изящество в движението на телата. В края на 30-те и началото на 40-те години скулпторът оформя декоративно-пластически някои от най-сериозните като постижение на българската архитектура обществени сгради: БНБ, МВР, МНО, Народната библиотека. През първите години след 9.IX.1944 г. той участва заедно с други български художници и в украсата на столицата по повод на някои политически събития или празници.
Три културни институции от национален мащаб и значимост в столицата дължат част от "видимата" си известност и на Любен Димитров. Той отново получава задача, свързана със Софийския университет, за чието крило откъм изток е предназначен фигурален картуш в ъгловия ризалит (1954 г.). С подобни картуши оформя и най-новото, северното крило на университета (1979-1983 г.). Идея, тема и форма в тези случаи намират припокритие в композиционната схема и общия емоционален строй на композициите. Силуетите са четливи от различните по височина гледни точки, а ракурсите са подчинени на богата обемна моделировка на фигурите, представени в динамични пози. Композиционен център е ликът на патрона на висшето учебно заведение св. Климент Охридски, който е доведен до образ-знак чрез майсторското съчетаване на философска вглъбеност и особена безплътност на материята.
При основната реконструкция, реставрация и модернизация на Народния театър "Иван Вазов" през 1972-1976 г. Любен Димитров изпълнява двуфигурните композиции над четирите ъгъла на зрителния тракт ("Слава и Изкуство" и "Драма и Поезия"), фигурите за нишите в страничните фасади и две свободностоящи алегорични фигури - "Театър" и "Музика", за фоайето на I балкон. Подчинени на стилистиката, близка до необарока, тези различни по смисъл и по характера на връзката си с архитектурата произведения са изваяни с подчертан лиризъм. Монументалността им е постигната и чрез мекотата на обгръщащите ги плащове. Конкретната символика е акцентирана с по един атрибут - жест, лаврова клонка, лира, маска, рог на изобилието. Общото излъчване е по посока на достолепната сдържаност и величествената осанка.
През 1986 г. на фасадите на Галерията за чуждестранно изкуство бяха поставени алегоричните фигури: "Пластични изкуства", "Слава", "Архитектура", "Мисъл", "Книжнина" и "Плодородие". Изчукани от бял камък, приютени в ниши, жизнените и силни тела наподобяват скулптирани колони. Тези късни произведения на художника, от една страна, са поредно свидетелство за предпочитания от него десетилетия наред женски типаж, а от друга - израз на освобождаването от непосредствената реалност, за да се достигне до олицетворяване на абстрактни понятия и идеи.
Безспорно емблематично произведение на Любен Димитров е двуфигурната композиция "На Шипка всичко е спокойно" в костницата на историческия връх (тя е преустроена през 1957 г. от арх. Иван Васильов). Двуметровите белокаменни воини - български опълченец и руски солдат - са тържествено застинали на своя вечен пост пред саркофага с костите на убитите за свободата на България. Ритмиката на обемите се развива по вертикалата, което подсилва чувството за тържественост и сакралност. Двете фигури са свързани в единно емоционално състояние и именно това е в основата на посланието към посетителите. За фигурата на българския опълченец е позирал Панайот Димитров от Велико Търново, тогава студент по скулптура в академията. Въпреки стилизацията на чертите, портретното сходство с модела е видимо. За войника скулпторът използва същата физическа конструкция, обогатявайки я с типични за един руснак черти, включително в дребните детайли. Именно този подход преодолява възможната психологическа дистанция с посетителите - в изпълненото с героична аура сравнително малко по размери пространство те се оказват изправени пред сякаш оживели участници и свидетели на събитията от август 1877 г. По повод на стогодишнината от тях е реализирана и декоративна стена покрай стълбите към връх Шипка с релефни композиции, които пресъздават отделни моменти от паметните дни. Тук връзката между отделните персонажи авторът постига чрез конкретността на ситуацията. Декоративната стена е пример за професионално единомислие и майсторско тълкуване на избраните идейни акценти в синтеза между архитектурата (дело на Пейо Бербенлиев и Иван Николов) и скулптурата.
В същия район на Стара планина се намира още един връх със завидна историческа съдба. На 30 юли 1868 г. четата на Панайот Хитов и Филип Тотю начело с воеводата Хаджи Димитър се сражава героично с турците на Бузлуджа. Паметникът на Хаджи Димитър, открит през 1961 г., представлява сам по себе си композиционен модел, който остава актуален в този жанр чак до 80-те години. За Любен Димитров задачата е предизвикателна - за първи път трябва да пресъздаде конкретна и до такава степен забележителна личност от националната ни история. Той тръгва от известната снимка на воеводата, усложнявайки от чисто художествена гледна точка позата на героя. Същевременно облеклото и въоръжението са значително опростени, за да се изведе на преден план лицето и да се избегне излишната бъбривост на детайла. В средата на 80-те години скулпторът проектира паметник на Панайот Волов за Шумен. В седналата фигура на революционера липсва героичната патетика, задължителна в подобни случаи. Единствено револверът в дясната ръка маркира лаконично съдбата на тази историческа личност. Въпреки физическата прилика по познати архивни снимки, образът на Панайот Волов не е работен като портрет. В него по-скоро са обобщени авторовите схващания за преодоляване границите на историческото време от личности, чиито живот в името на националния идеал ги поставя в особена йерархична ценностна система. Впрочем, в контекста на цялостното творчество на Любен Димитров, естетиката на тази фигура е логичен резултат от дългогодишното преосмисляне на понятия и символи, които следва да бъдат преведени на езика "на камъка" така, че да не звучат плакатно и догматично.
Когато през март 1969 г. се обсъжда кандидатурата на Любен Димитров за професор в Художествената академия, проф. Ненко Балкански подчертава, че той единствен след Марин Василев създава творби на такова високо художествено ниво; за Георги Богатинов той е най-достоен заместник на проф. Далчев, а Асен Василев го определя като един от пионерите на декоративно-монументалната пластика в българското изкуство. Изкушавам се да цитирам и думите на един уважаван от мен скулптор, завършил при проф. Любен Димитров през 1975 г. - Емил Попов: "Той е поначало много толерантен човек. Такъв бе и като преподавател. Никога не ни е натрапвал някаква максима за изкуството, но смятам, че искаше да ни внуши всеки да върви по своя си път, всеки да следва собствената си съдба."

Весела Христова-Радоева



Професор
Любен
Димитров
на 95 години