Краевековният диалог

Когато някъде в средата на предишното десетилетие възкресих чрез статията "Две стихосбирки с краевековна проблематика"
неологизма на Стоян Михайловски - краевековен, краевековни, краевековна - все още не знаех, че наистина ще има край на века, на двадесетия век. За мен тази краевековна проблематика бе единствено литературно-историческа, вниманието към нея бе пореден израз на личната ми консервативна утопия да се чувствам по-добре някъде в първите години от нашето столетие, отколкото примерно положен в някаква си 1985 г. Предстоящият край на един век бе нещо твърде абстрактно, така далечно, че не влизаше в хоризонтите на очакването ми. Какъв ти край, един ужас без край, едно усещане за историческо безвремие, една неподвижност на историческите времена, една липса на сюжети. Естествено 1989 година преобърна всичко. Краевековното даже може би нечакано ни се беше вече случило.
Когато през 1994 г. при възстановяването на нашето списание "Демократически преглед" формулирахме бъдещите ни постоянни рубрики, съвсем нормално една от тях стана "Краевековни вълнения, тъги, страсти и прозрения". Любимата ми краевековна проблематика вече бе станала внезапно актуална - макар и да нямаше голяма чуваемост за предупреждението ми, че ни предстои да водим спор, подобен на предизвикания в края на предишното столетие от Камий Фламарион. Във въвеждащата бележка към рубриката написах: "Отново приближаваме края на века, този път - край и на второто хилядолетие от Христа. Отново се засилва потокът от хипотези, прогнози, равносметки, обобщения, исторически схеми - в статии, сборници, политологически изследвания, есета, стихотворения, спомени. Откривайки нашата нова рубрика "Краевековни вълнения, тъги, страсти и прозрения", ние ще представяме образци на този мощен израз на една от най-силните времеви социални утопии. Представата, че краят на един и началото на нов век променят изцяло битието ни, е наистина дълбоко вкоренена в общественото съзнание; всъщност тя опредметява в глобален план цикличните времеви утопии на денонощието, на седмицата, на годината. Но в границите на отделния човешки живот краевековната утопия се преживява като уникално събитие, като дар от съдбата." Може да се добави: или като велико изпитание, като възможна обща гибел дори. Обявихме още тогава, че при представянето на новите визии за предстоящата ни среща с новия век - в "духа на диалогичността на списанието ни" - ще публикуваме и текстове за "вълненията и тъгите, и страстите, и прозренията на нашите предци на междата на предишните векове". Това бе казано, без още да имаме съзнанието за разгърналия се впоследствие краевековен диалог.
Спомням си също, че бе развита една така изкушаваща историографите тема: за непълното съвпадане на реалните календарни краища на вековете с цивилизационните цикли и с големите завършващи исторически сюжети. Например, че XIX век продължава всъщност твърде дълго - до началото на Първата световна война, а XVIII очевидно е къс, само до началото на Великата френска революция. Така за нашия век бе обявявано, че дори предсрочно настъпва краят на историята поради прекратяването на войните на идеологии, че с победата на западния свят в студената война всъщност 1989 г. е същинският край на века. Така, въпреки усещането за ускорения ритъм на историческото време след падането на Берлинската стена, заживяхме и в колебанието дали всъщност не сме изпаднали във времеви вакуум поради това хипотетично предсрочно пропадане/прескачане в следващия век. Или това бе някакъв зев, някакъв хиатус без име и без цифрово обозначение - за това говори пасажът от книгата на Бодриар "Илюзията за края" (из уводната глава "Патафизика на Година 2000"): "Цялата история е била съпътствана от едно хилядолетно (хилядолетствуващо) предизвикателство към времевостта на историята. На историческата перспектива, която постоянно отмества залозите към някакъв хипотетичен край, винаги се е противопоставяло едно фатално изискване, една фатална стратегия на времето, която желае да унищожи етапите и да премине отвъд края. Не може да се твърди, че едната от тези тенденции наистина е надделяла над другата и в самия ход на историята е останал парещ въпросът: трябва ли или не трябва да се чака? Като се започне от месианската конвулсия на първите християни, отвъд ересите и бунтовете винаги е съществувало желанието за антиципация на края, евентуално чрез смъртта, чрез някакво съблазнително самоубийство, целящо да отклони Бог от историята и да го изправи пред неговите отговорности - онези, които са отвъд края, отговорностите на съществуването."
Може би в противовес на такива едри визии в душите на всеки един от нас срамежливо и тайно текат настроения, подобни на изразеното от Рилке в "Часослов", в този фрагмент из неговата книга за монашеския живот, писан през 1899 г.:"

Живея аз и с мен тече векът.
Огромен лист обръща се пред нас -
изписаха го Бог и ти, и аз,
а нечии ръце ще го държат.
Проблясват нови страници, в които
кой знае случаят какво плете.
Излизат тайни сили на открито
и тъмно се споглеждат те.
(Превел Петър Велчев)

Търпи ли въобще подобни психологизации осветеното, преекспонирано виртуално и неестествено релефно пространство на симулакрума? Но да се върнем на хипотезата за сякаш изправилия ни пред нищото или, напротив, запратилия ни в едно все още без очертания бъдеще преждевременен край на века. В тази визия мрачно се намеси, някак неусетно, постепенно, въпреки гръмовността на събитията, осемгодишната война в бивша Югославия и особено нейната последна фаза в Косово. Какъв ти край на века? Бяхме запратени обратно, назад в някакви ранни фази на модерността. Защото, нали, няма някак си как това последно десетилетие да принадлежи на следващия век - след внезапното му напълване с нови брутални исторически сюжети, след неочакваното събуждане за нов фантастичен живот на националистически идеологии. Дори обратното, получихме усещането за забавен, забавян край, за зловеща ретардация, за невъзможност симфонията да свърши, за подхващане на нови и нови лъжливи финални акорди. Еуфорията някак спихва от само себе си, предварително, горките запазили си или дори вече платили кувертите си в Риц; какво ще празнуваме?
Тук ще отворя една скоба: Всъщност самата голяма митологема "път към Европа" бе за пореден път силно проблематизирана от разминаванията във вековете, които сега силно преживяваме. При самото тестуване на българската и на други подобни общности за евентуално бъдещо интегриране в обединяващата се Европа никой не се интересува от личната европейскост, тестуването става групово, на общности, като се предписва извършването на ранномодернизиращи стъпки, в точна последователност, не се признават вече изминати пътища за вече наистина извървяни, очаква се тези да бъдат едва ли не историческа табула раза, новият европоцентризъм и патернализъм вървят срещу отдавна прочетените и усвоени Клод Леви-Строс и Цветан Тодоров.
Тази ретардация, тази невъзможност да вървим към края на века въпреки неизбежността му засилва умонастроението, което маркирах в студията си "Краевековно вглеждане в Яворовото творчество" от началото на миналата година. Ще си позволя да се самоцитирам: "XIX век правеше в края си своята собствена равносметка - при това все пак със самочувствието на буржоазен век на "всепобеждаващата" наука и на родилите се множество национални държави. ХХ век прави днес равносметката на всички векове, защото бе най-трагическият, той бе най-глобалното пропадане в колективистични безумия, най-унищожаващият човеци условен период в човешката история. Социалната двадесетовековечна утопия "край на века", край на второто хилядолетие от християнската цивилизация не е новородено и безпаметно колективно увлечение, не е просто стремеж да се преживее краят на нещо мъчително, оказало се болезнено като историческа преживелица. То не е и бързане към новия предел, към новоотпуснатото от съдбата време, когато всичко може и трябва да бъде оправено и поправено, да се гради отново. Слава Богу, в края на ХХ век човечеството вече помни, че е преживявало многократно тези илюзии, че е изживявало утопиите и на други, предишни (и особено на XIX век) краища на вековете. Завладяващата ни сега утопия все пак е някак по-мъдра, по-скептична, по-богата като историографско самосъзнание (макар че все пак е утопия!). Затова тя протича като един краевковен диалог, като диалог на всички краища на вековете, като връщане и към предишните колективни преживелици fin de siecle."
Писал съм тези редове преди малко повече от година, а ето че случващото вече им прави корекции тук-там, мрачният тон се оказва недостатъчно мрачен и скептично очертаната перспектива не така ясна. Но все пак едно е вярно - това, което наричам краевековен диалог. Краят на ХХ век чете предишните краища на вековете - не просто за поука от историята, а като съществуващи в семиосферата социокултурни явления, като втвърдени социалнопсихологически конструкти, като опредметени стилове на живот, като родили ярки персонификации колективни състояния, като запазени свидетелства за общи екстатични преживявания за предел, за граничност.
Представите ми за хода и смисъла на този ставащ краевековен диалог се оформиха може би най-ясно в съзнанието ми при преживяването през късната есен на 1996 г. във Варшава на изложбата "Краят на века" - изкуството на полския модернизъм 1890-1914. В тази изложба знаменитите емблематични картини на Станислав Виспянски, Юзеф Мехофер, Яцек Малчевски бяха положени в големи културни редове, живописта бе успоредена с мебели, дрехи от епохата, дизайн, полиграфия. Чрез широки контексти сякаш се търсеше изход от прекалената полска, а и на познавачи по света, прекомерна ценностна фиксация върху творбите и личностите на "Млада Полша". Но в последна сметка разнообразните тематични дялове, обособени в големите зали на Muzeum Narodove - като навсякъде изборът бе подкрепен с пространно цитирани текстове на поети, белетристи, есеисти, превръщаше огромните зали в диалогично поле - това наистина бе един диалог на днешна Полша с края на предишния век, показваше щастливите параметри на този ползотворен, продуктивен диалог. (В някаква степен чрез ред тематични изложби, сред тях и тази на Иван Милев, нашата Национална художествена галерия и Софийската градска галерия също работиха в подобна насока през последната година и половина.) В момента по света такъв тип представяне на изкуството, културата, бита и социалните стилове от предишния и предишните краища на вековете се осъществява по разнообразен начин - включително чрез тематични сборници, албуми, енциклопедии и т. н. (Например големият албум "Ар нуво в пощенската картичка" - голяма мода е репродуциране на пощенски краевековни картички днес в масов тираж.) Стартират огромни концертни програми, които започват да обикалят от лятото света.
Моделите от представянето на предишния fin de siecle с неговото изкуство и култура се пренасят и раздвижват по отношение на нашето десетилетие, предлагат се гигантски начално-финални рамки на нашия век, на вековете. Така например отрано с ретроспекции бе подготвен в Ню Йорк, Лондон и Лос Анжелис краевековният прочит, краевековният образ - точно като същностен изразител - на Роналд Брукс Китай не само като художник, но и с неговите диаспористки манифести и други текстове. Същата роля имаха и сборни антологични компактдискове - в един се включват например Арво Пярт, Алфред Шнтке, Хенрик Миколай Гурецки. Или събраните по случай юбилея им изпълнения на най-нови композитори на квартет "Кронос"...
Всички тези игри с дължините на вековете, които маркирах по-горе, предизвикват нови хронологични схеми - и в историята на литературата включително, съграждат нови контексти, задават нови неочаквани хоризонти на четенето. Издадох преди няколко месеца една малка книжка, която озаглавих "Краевековните тъги на България", събуждайки енергии от манифестната началновековна статия на Димо Кьорчев "Тъгите ни" (същото бе сторил и колегата Бойко Пенчев в свой по-голям сборник - също краевековно обговорен). Първите думи в тази малка книжка са следните: "Краевековните ни тъги не са само ирационалните усещания на цялото европейско човечество, опитващо се да осмисли опитите за внасяне на хармония в живота, да оцени реализациите на проектите на християнската цивилизация във финала на второто хилядолетие от рождението на Сина Божи. За съжаление, българските краевековни тъги са и съвсем конкретни жалби по пропуснати задължителни усилия, които трябваше да бъдат направени точно сега и точно от нас, през последните десет години." Но отново, за съжаление, случилото ни се през последните седмици допълнително обогати с трагичен привкус тези тъги и жалби. Краевековният диалог става още по-драматичен и въвличащ всички.

Михаил Неделчев
Текстът е четен
на научна конференция
Краят на века -
раздели, носталгии
и надежди

на факултет
Славянски филологии
в СУ Св. Климент Охридски
на 20 май т. г.