Тезиси на българските доклади
в две международни конференции,
посветени на 200-годишнината на Пушкин

Радослава Илчева (Институт за литература, БАН):
Медният конник е общоприетото название на прочутата конна статуя на Петър I, която се намира на Сенатския площад в Санкт Петербург. Тя е уникално явление в руската култура, функциониращо най-вече като шедьовър на изобразителното изкуство и като литературен персонаж. Двата доклада са посветени на едноименната поема на А.С.Пушкин, която авторката разглежда като историко-философско завещание на поета.
Медният конник като меден двойник (февруари 1999, Москва, МГУ)
Някои обстоятелства около историята на публикуване на Пушкиновата поема и по-точно упоритостта, с която Авторът отстоява неприкосновеността на Текста, навеждат на мисълта, че "Медният конник" е закодирано послание. То се разчита срещу светлината от предходната литературна традиция от ХVIII век. В нея одушевеният в медта Петър е земно подобие, заместник и наместник на обитаващия небесата император. Пушкин пръв дръзва да покаже пагубните последствия от реанимацията на мъртвия монарх.
Противно на изследователската традиция, която идентифицира исторически реалния Петър Велики със статуята му, става дума за два напълно автономни персонажа. Те са представени чрез серия бинарни опозиции, които отвеждат към характерологичния спектър на митологичния Двойник и по-точно към негативния му, пагубен вариант. Тези идеи получават развитие във втория доклад,
Метаморфозите на Медния конник (май 1999, Москва, ИМЛИ).
Авторката се връща към медния прототип на Пушкиновия герой, за да докаже, че откритият през 1782 г. паметник се създава под прекия надзор на Екатерина II като култов обект - олтар на великия предшественик. Функциите на първожрец се изземват от императрицата и венценосните й наследници. Като следствие в литературата и бита се култивират представите за Медния конник като дух-покровител (genius loci).
Разрушителното наводнение в Петербург през 1824 г., чието описание е залегнало в сюжета на Пушкиновата поема, по същество създава чудовищно изкривено огледало. Отразена в него, статуята оживява като инфернален Меден Двойник. Единствено надареният с вътрешно зрение на особено тачените в руската религиозна традиция юродиви Евгений разкрива подмяната.
Пушкин разрушава магията на най-важната идеологема на ХVIII век - Петър Велики като символ и персонификация на историческия прогрес. Така поетът-пророк напомня: "Не сотвори себе кумира..."


Ангелина Вачева (Катедра по руска литература, ФСлФ, СУ):
"Гавраилиада"на А.С.Пушкин в контекста на еволюцията на руската бурлескна поема (февруари 1999, Москва, МГУ)
На фона на цялото Пушкиново творчество, ранната му поема "Гавраилиада" (1822) сравнително малко привлича вниманието на коментаторите. Фактът се обяснява с това, че текстът е ранен и не е определящ за по-нататъшното развитие на поета, а може би и с криворазбираното "целомъдрие". Поемата условно се връща към класицистичната литературна архаика и същевременно я преодолява. Пушкин също така проявява своя "байронизъм" тъкмо в позата на романтически поет, епатиращ православното благочестие. По този начин той се оттласква и от литературните традиции на жанра на руската бурлескна поема, която, при цялата си непочтителност към авторитети, не посяга на свещените текстове и вярата.
В "Гавраилиада" могат да се видят редица препратки към текстове на онези руски герои-комични поеми, които привличат вниманието на критика Пушкин: "Елисей или Раздразненият Вакх" на В. Майков и "Душенка" на И. Богданович. Авторът разчита на отгатването от страна на читателя на отделни популярни епизоди, стилистични решения и дори общи щампи за бурлескната поема изобщо. Много детайли говорят за голямата находчивост на Пушкин в литературната игра. "Гавраилиада" е своеобразен епилог на руската бурлескна поема. Тя запълва празнотата в историята на жанра в руската поезия през ХVIII-ХIХ век, травестирайки един от най-сакралните християнски митове.


Людмил Димитров (Катедра по руска литература, ФСлФ, СУ):
Чумата - другото име на розата. Митопоетика на Пушкиновата малка трагедия "Пир по време на чума" (февруари 1999, Москва, МГУ)
"Пир по време на чума" е творба, кодираща в най-голяма степен условен митомодел. В нея смъртта на централния персонаж няма да бъде реален факт, а ще се насочи към други, подсъзнателни измерения, демонстрирайки възможността за спасение на човешката душа по принцип.
Главният персонаж е наречен уместно "председател". Този детайл маркира пира като завършено космическо събитие, разколебаващо предизвикания от чумата хаос, със своя иманентна йерархия - микромодел на цялото общество. Председателят прави от това общество "съобщност" - кръг от съмишленици, заемайки неговия модален център.
Ситуацията особено чувствително препраща към архетипа на "Тайната вечеря". Този пир за всеки от присъстващите би могъл да е последен преди поемането по вечния път. Не е случайно, че тъкмо на него Председателят пее химн, написан "нощем, по време на безсъница" - архетипен модел на творчески акт, характерен и за Моцарт, и за Пушкин. Химнът е неговата "малка нощна музика", а името му може да бъде прочетено като криптограмен шифър, съдържащ глагола "пея" (от английското "sing") - УолСИНГам, кодифицирайки го като "пеещия човек".
Споменаването на Бакхус е езическа контаминация на името на Христос, усвоявана в изкуството от векове. Думата "роза", сведена до коренната морфемна секвенция "роз" ("рос") и съответно "раз" ("рас") контаминира пък неговата амбивалентност. РОЗата-Бог е метаморфоза на заРАЗата-Чума. В резултат надделява вертикалният възход и Изход от Битието, гарантиращ възкресението на душата под знака на Розата и Кръста.
"Четвероевангелие" от Пушкин. Цикълът "Малки трагедии" като драматизация на европейската културна история от Новата, следхристова епоха (май 1999, Москва, ИМЛИ)
Обосновава се постановка, според която "Малките трагедии" фигурират в общо семантично поле с евангелските текстове и следват по оригинален начин техния онтологичен и митологично-психологически модус. Естествено, става въпрос преди всичко за имплицитни препратки, цялостно отразяващи движението на човешкото свръхего на равнището на висок страстно-генеративен потенциал. Доколкото четирите текста на Евангелието са битийно-духовни биографии на една личност - Богочовека, всеки от които създаден от различни автори, в Пушкиновия цикъл намираме техен оригинален образ. В центъра на всяка творба стои ярка, изключителна личност, завладяна от всепроникваща страст. В този смисъл единственият автор разказва живота на четирима централни персонажи.
Обединени по особен начин са първата и последната малки трагедии. "Скъперникът рицар" е заявена като превод от английски, а "Пир по време на чума" е действителен превод от английски. Според символиката на числата произведенията отговарят на четворната цялост на битието. В кабалистично-масонската традиция, която Пушкин преднамерено ползва, четворката отговаря на буквата "Г" от кирилицата. Нейният "превод" или по-точно буквеното й съответствие в латиницата - "G" - има сложни семантични отсенки. Точно в англоезичната система тя е символ на Бог (God) и Божественото начало и е "печатът" на Евангелието (Gospel). А доколкото драмата е антропоцентрична по своята природа, всички интертекстуални препратки към Четвероевангелието са осъществени в текстове, формално въплъщаващи нейната висша еманация - трагедията.