Игра на картоф


Като телевизионно събитие на седмицата може би трябва да се определи един тиражиран из вестниците, гол засега призив - защото е твърде невероятно в най-близкото бъдеще той да бъде приведен в дело. Това е апелът на Лиляна Попова към НСРТ да се побърза с лицензирането на частен национален канал. Той обаче отзвуча твърде двусмислено, раздвои се и всъщност по-скоро застана като антисъбитие. От една страна, с този призив, вероятно напълно справедливо, се упреква НСРТ в чиновническа мудност и нерешителност, но от друга, това представлява съвсем неумел опит за отместване на вниманието от общото бездействие на БНТ. По този начин от години парламентарни мнозинства и комисии, политици, телевизионни ръководства - а вече в тази игра се включи и един обществен орган - си подхвърлят националната телевизия като горещ картоф. Всъщност картофът отдавна е изстинал от подмятане и мачкане, но, както се полага, всички се правят, че още пари. Защото в това поведение има пари? Едва ли, във всички случаи не е тази основната причина. Просто навикът си остава навик; той пък е власт. Трябва да продължи играта на власт, която, както знаем, е сладка, но и пареща. И колкото е по-дълга, толкова е повече вкусна, гореща и забавна - поне за играчите, понякога дори и за публиката. Иначе картофът реално започна да изстива още с навлизането у нас на частните и кабелните телевизии. БНТ и по-точно Канал 1 може би се гледат (от зрителите и особено от себе си) само заради няколко неща: новините, предимно "мъжката", лишена от емоции "Панорама" (която е и дълбоко скучна откъм съждения обаче) и повече вълнуващия се "женски" "Екип 4", който по принцип е оперативен и със занижен праг на обобщаемост.

Ако съществуваше частна национална телевизия, може би сега и събитията около Косово щяха да бъдат по-други. Големите наши ежедневници изливаха по страниците си щедри прославянски чувства и понякога, от немай-къде, в тях се събуждаше и практичен разум. БНТ обаче така и не успя да се измъкне от преобладаващата официозност и номенклатурност на показвания новинарско-публицистично-политологичен продукт. Затова не е чудно, че медийната война започна с тежки загуби за пронатовците. Дали една частна национална телевизия би потопила везните на общественото мнение (вече почти фатално?) в безбрежното море на прославянските чувства и настроения, или, напротив, би умъдрила тона спрямо случващото се на западната граница, би предпоставила един задълбочен и (което е по-важно) необходим дебат? Но след като продължава играта на горещ картоф, не ни остава нищо друго, освен да предполагаме минало. А докато го предполагаме, събитията все така разполагат с нас.

Ромео Попилиев















Петък,
ранна утрин