За БАН
и за българската наука

Всъщност упадъкът на БАН и на цялата българска наука започна още 5-6 години преди преврата в 1989 г. Тогава партийците бяха вече разбрали, че качество с лозунги не се постига, но вместо да се заемат със затягането на реда, тръгнаха по пътя на децентрализацията и предоставяне на "самоуправление" в почти всички области, включително и в науката. Макар и противоречаща на устава, в институтите на БАН бе лансирана нова система за финансиране и управление. Въвеждането на договорно финансиране на фундаменталните изследвания чрез Национален фонд за научни изследвания би трябвало да се разглежда като положително. То обаче не проработи поради връзкарство и необективни рецензенти и постепенно беше бюрократизирано и компрометирано. Същевременно въвеждането на изборност на директорите на институтите, на научните съвети и на ръководителите на структурните звена си беше поначало върхът на глупостта. Под предлог за "академична самостоятелност" бе въведена най-вулгарната и популистка система за ръководство, която тласна институтите към пълна анархия. Веднага се почувства как некадърните и протежетата в БАН (каквито изобилстваха) станаха по-самоуверени, раздроби се още повече научната тематика и се увеличи стремежът към уравниловка.
Знае се, че науката по правило се движи от единици, те дърпат напред. С въведената изборност обаче сивата маса придоби възможности да отхвърля тези единици. Псевдонаучната посредственост получи повече възможности да лочи от бюджетния казан и да примитивизира научните изследвания.
Няма да забравя какви циркове се разиграваха през 1986 г., когато провеждахме избори за директори и за завеждащ секции в нашия институт (по органична химия). Изборите пък за членове на Научния съвет доведоха до следния абсурд: научните качества се оценяваха според броя на получените гласове.
Когато свалиха Тодор Живков, се заговори за по-нататъшно "демократизиране" на Академията, като само Бог знаеше кой какво разбираше под това. Тогава, още през ноември, 5-6 души основахме Академичния клуб за демокрация. Този клуб беше включен във Федерацията на клубовете за гласност и демокрация, а оттам - в СДС, и официално се зае с разработването на нов проектоустав на БАН. Аз бях включен в избраната за целта комисия. Давахме си сметка, че новият устав трябваше до доведе до постигането на следните цели: да намали ролята на член-кореспондентите и академиците (които в огромното си мнозинство се бяха компрометирали) в управлението на БАН; да регламентира система за финансиране като при бюджетна организация при запазване на максимална научна автономия; да регламентира нова система за управление на институтите и на структурните звена.
Трябва да кажа, че в комисията най-големи разногласия се получиха при разработването на последната област. Бях страшно учуден, когато разбрах, че повечето членове възприемат въведената вече изборност на оперативните органи на управление за проява на "демокрация", която трябва да се запази. Спомням си споровете, които имахме по този въпрос с Димитър Ненов - един от членовете на комисията и автор на статията "Какво става в БАН", излязла във в. "Демокрация" от 26.11.1998 г. (за нея ще стане дума по-нататък).
За мое най-голямо разочарование изборността и популизмът не бяха ограничени; в проектоустава те даже получиха още възможности с регламентирането на новия върховен орган на управление - изборно Общо събрание на БАН.
По това време - пролетта на 1990 г. - разочарован и от избрания директор на нашия институт Иван Юхновски (сегашният председател на БАН), и от резултатите от първите демократични избори, които СДС не можа да спечели, се възползвах от една покана от Университета Лихай и заминах за САЩ.
Пет години по-късно - през 1995 г. - един месец след като бях получил green card на базата на назначението ми в Университета на Охайо, срокът на проекта, който изпълнявах, изтече. Депозирах предложение за продължаване на проекта и... заминах в тримесечен неплатен отпуск за България. От БАН не бях окончателно уволнен, така че не изключвах възможността да се завърна в България. Какво, обаче, заварих там?
Заварих нов, още по-голям упадък в БАН. Ако трябва да формулирам неговите основни белези/причини, бих споменал главно две, които са взаимно свързани:
- съществена част от най-добрите открояващи се кадри - както хабилитирани, така и по-млади - ги нямаше; бяха напуснали окончателно или временно БАН, "спасявайки се" в чужбина;
- организацията и управлението бяха в окаяно състояние - новият Устав на БАН, влязал в сила през 1991 г., допринасяше за още по-голям хаос, граничещ в задълженията и отговорностите с пълна анархия, бюрократизация и уравниловка (за съжаление аз формално се водех съавтор на този устав...).
Потискащо впечатление ми направи нашият институт след петгодишно отсъствие: неподдържани мръсни помещения; лаборатории с овехтяла, потънала в прах апаратура. В 9 ч. сутринта институтът беше празен, дори административният персонал още не беше дошъл на работа. Между 9.30 и 10 започваха да прииждат сътрудниците - предимно жени с неизбежните торби за покупки. Барчето не се опразваше нито за миг между 10 и 14 ч. В 16 ч. всичко отново опустяваше, като само тук-таме някои тракаха дисертации на малкото работещи компютри. Нямаше пари за ток, пощенски и телефонни разходи. В замяна на това почти всеки се готвеше за някакав предстоящ международен симпозиум. Имах чувството, че малкото пари, които идваха директно от бюджета или чрез Националния фонд за научни изследвания, отиваха, за да се мъкнат на тумби по всякакви международни конференции и симпозиуми с посредствени доклади, а понякога и без такива.
Убедих се, че 80% от работещите в БАН всъщност не работеха... Убедих се, че за страната щеше да бъде по-добре тези хора да си стоят вкъщи, получавайки заплатите си - така поне нямаше да се харчат пари за ток и отопление през зимата. Разбира се, всичко това беше в съзвучие с хаоса в цялата страна.
Съгласно новия устав ръководството на БАН се нарича Управителен съвет; той вече не се избира от член-кореспондентите и академиците, а от т. нар. Общо събрание, което пък се избира пропорционално от целия научен състав на Академията. Директорите на институтите пък се избират от съставите им, но се утвърждават от Управителния съвет.
В БАН бяха нарушени основните принципи за управление на една консервативна и йерархична система, каквато е науката. Управленската инициатива беше предоставена на "масите", а не на ограничения форум на "най-мъдрите", в който да господства дисциплината на научното мислене. Това Общо събрание си заседава периодично дни наред, като гласува по десетина пъти на ден. Само че в науката работите с гласуване не вървят. Напротив, често истината е в това, което получава най-малко гласове... Да не говорим, че цялата тази система, включваща предлагане и утвърждаване на решения от различни органи, прави управлението тромаво и създава почва за безотговорност.
Директното финансиране от бюджета е сведено до минимум, което е напълно нормално. Само че при финансирането чрез Националния фонд се сблъскват интересите на разнородни по качество научни звена (не само от БАН). Само теоретически е възможно парите да бъдат дадени на 20 най-перспективни и най-аргументирани проекта, а примерно останалите 200 да бъдат отрязани. На практика баницата се разпределя равномерно. Парчета остават и за слабите проекти от новоизлюпени провинциални университети. В крайна сметка тя за никого не стига. Броят на научните звена в БАН, осигурили си финансова независимост от бюджета и от Националния фонд (финансиращи се с договори с чуждестранни фондации и фирми или пък с български фирми), се броят на пръстите на едната ми ръка.
Не знам защо така става, но ВАК - необходима за България институция - е "принуден" да присъжда едни и същи степени и звания както на добри трудове, правени в БАН или СУ, така и на слаби, идващи от роящите се провинциални фабрики за дипломи.
През това лято на 1995 г. посетих и Академичния клуб за демокрация, който се събираше всеки четвъртък на "Раковски" 134. Приет бях доста радушно - нали бях от основателите. Клубът, естествено, се беше разраснал, но ми направи впечатление, че мнозинството добри безпартийни учени (партийци не приемахме) не бяха в него. По време на краткото управление на Филип Димитров Клубът беше успял да поеме доста от "функциите" на бившия партиен комитет и на бившия профкомитет на БАН. Въпрки че през лятото на 95-а комунистите бяха отново на власт, Клубът играеше съществена роля в управлението на БАН - той организираше сините в Общото събрание и поддържаше директна връзка с опозиционното малцинство на СДС в Народното събрание. Веднага обаче почувствах, че както политическите, така и научните позиции бяха размити и изпъкваха групови и синдикални интереси. Тогава им казах приблизително следното: "В БАН неизбежно ще се стигне до ново драстично съкращение, поне още наполовина; затова добрите учени трябва да предвидят събитията и сами да поемат инициативата за това съкращение, за да не стане то стихийно и да унищожи и малкото останало добро..." Думите ми бяха посрещнати с озадачение и бурни реакции.
По това време комунистите се гласяха да прокарат в Народното събрание изменение на Закона за БАН и да върнат наново ролята на академиците и член-кореспондентите в управлението на Академията. Разискваше се отпорът, който трябваше да се даде. Когато казах: "Вие знаете, че най-малко аз мога да бъда обвинен в симпатии към академиците-комунисти, но при сегашното положение такова връщане дори ще подобри някои неща...", почувствах пълно неодобрение и връзките ми с този клуб се пречупиха.
Впрочем през лятото на 1997 г., посещавайки София, се отбих наново един-два пъти в Клуба. Получи се пак гаф. Сега вече СДС беше на власт и Клубът всъщност играеше ролята на връзка с правителството. В Народното събрание предстоеше разглеждането на досиетата на депутатите и на висши администратори. Тогава казах нещо в духа, че председателят на БАН (моят бивш директор Иван Юхновски), макар и незадължен от закона, трябва да поиска досието му да бъде извадено на бял свят. Не получих никаква подкрепа...
Дори да допусна, че цялостното положение в България тръгне към подобрение, че някои от временно работещите в чужбина учени се завърнат и че организацията и управлението се подобрят с един нов устав (или изменен настоящ), пак не очаквам някакъв бърз възход на БАН-ската наука. Защото в България всичко - и стопанския, и политическия, и културния живот - е овладяно от посредствеността и полупрофесионализма, цъфтят популизъм и недобросъвестност. Това е върховната болест на България и ще трябва доста време, за да се излекува.
Скоро четох интервю с председателя на ВАК Георги Марков във в. "Капитал". Запитан дали многобройните спорове и проблеми в българската наука не биха се разрешили със стриктното въвеждане на стандартите на някоя развита европейска страна, той отговаря, че дори това да стане, тези стандарти едва ли ще бъдат спазвани, защото "българската научна общественост няма манталитета, мотивациите и традициите" на научните общности на европейските страни.
Вече стана дума за статията на Димитър Ненов ("Какво става в БАН?") във в. "Демокрация". В нея авторът твърди, че корпусът на академиците и член-кореспондентите е толкова политически и научно компрометиран, че макар и отстранен от управлението на БАН, той е несъвместим с тази институция - особено при хуманитарните и обществените дисциплини. Затова заедно с "група членове на Общото събрание на БАН" той пледира този корпус да бъде разтурен и академичните звания да им бъдат отнети или да се преустанови присъждането им.
Чувства се, че в дъното на тази идея пак стоят "масите", представени в Общото събрание на БАН. Далеч съм от мисълта, че всички член-кореспонденти и академици са достойни научни корифеи. Но считам това предложение за неподходящо и за проява на краен популизъм. Подобна е била ситуацията след преврата на 9 септември 1944 г., но дори комунистите не успяха да разтурят БАН; дори наложеното посмъртно изключване на Богдан Филов и на още няколко от алманаха на академиците практически не е било осъществено.
Считам, че със запазването на корпуса на академиците (отстранени от оперативното управление, както досега) ще се запазят някои традиции; не мисля, че развитието на БАН като национален център за научни изследвания ще се окаже в несъответствие с "общочовешките ценности и националните интереси".
Разбира се, съществува възможност за разделяне на БАН - корпусът на академиците да стане самостоятелна консервативна почетна "академия" (без държавна издръжка), а системата на институтите да се обедини в Национален център за научни изследвания. Само че не виждам твърде ползата от това, да не говорим за споровете, които ще се отворят за името БАН и за административната сграда срещу Народното събрание (и двете трудно могат да бъдат отнети от академиците).
Според мен нещата трябва да се разглеждат по-дълбоко и по-перспективно с оглед съдбата на българската наука при сегашноти й критично състояние. Пред БАН стоят следните основни задачи:
- рязко да подобри организацията и управлението си и научния подход в тях;
- да се избави от некадърниците, като съхрани малкото останали, способни да работят на световно ниво;
- да успее да върне някои от хората си от чужбина и да бъде в състояние да привлича с подходящи условия и перспективи млади български научни таланти.
Доколкото една промяна на устава (т.е избавяне от уникалното българско Общо събрание) с оглед рационализиране на управлението и предоставяне на "законодателна" инициатива на един по-консервативен йерархичен орган логично ще доведе до въпроса за възвръщане на някои управленски функции на академиците, мисля, че това не е неразрешим проблем. Общото събрание може да се замени с един "Върховен съвет на БАН", в който да влизат например всички работещи в БАН доктори на науките (сравнително недевалвирана степен) с определена цитируемост в квалифицирана научна литература. Известна част от сегашните член-кореспонденти и академици ще влязат в този съвет, но какво от това... С течение на времето, когато съставът на академиците се измени, те биха могли отново да поемат управленски функции.
Проблемът на цялата българска наука, и в частност на БАН, е научното финансиране. Съществуват практически реализируеми мерки, те обаче, сигурен съм, трудно биха получили подкрепа в България при царящия страх от "социални" недоволства. Би могло например в правилника за Националния фонд за научни изследвания да се въведе клауза, според която фондът може да поддържа едновременно финансиране на максимум 20 проекта. Това ще доведе до съществено финансиране на 20 звена, но ще означава, че много други звена ще останат без финансиране, което пък ще доведе до съкращения. Аз обаче мисля, че тази "социална цена" е напълно "поносима" за България.
Колкото до изтичането на българския научен потенциал към чужбина, разбира се, че има начини българската държава да вземе мерки. Една осъществима идея е създаването на държавна фондация (или агенция) за привличане и поощряване на българите, получаващи университетски степени в чужбина. А те са стотици всяка година. Може, например, да им се осигури възможност да подготвят изследователски проекти, с които да кандидатстват за финансиране от Националния фонд и да ги осъществяват в български институти.
Защото българската наука и специално БАН все пак имат известни традиции и успехи.

Проф. Лазарин Лазаров



Авторът
на статията
живее
и работи
в САЩ