Журналистиката -
поглед от Дюрнщайн

Дюрнщайн. Така се нарича едно мъничко градче в Долна Австрия, разположено сред лозята на самия бряг на Дунав. Като град Дюрнщайн е споменат за пръв път през 1347 г. в един документ за подялба на наследство на небезизвестния в Австрия рицарски род Куенрингер. От тогава до сега Дюрнщайн не се е разрастнал много. Той разполага всичко на всичко с един площад, една главна улица, две други, които се спускат към реката, и две или три, които криволичат към къщите, разположени нагоре в подножието на скалистия хълм зад града. В Дюрнщайн има манастир - образец на бароковото изкуство, с църква, в която са работили известни италиански майстори, и кула в кобалтовосиньо и бяло, която нощем фосфоресцира на фона на потъналото в мрак градче. Има два много изискани хотела: единият, бивше абатство, сега прилича на музей с кахлените печки, старите шкафове и музикални инструменти, подредени по дългите коридори; другият е бивш дворец, който австрийските политици използват понякога за важни срещи на правителствено или президентско ниво.
За превратностите на времето в този подреден лозарски край, известен повече с бялото, отколкото с червеното си вино, напомнят единствено паметникът на австрийските войници покрай жп линията (оттук са минали Наполеоновите войски) и останките от замъка на хълма, известен с прочутия си пленник - Ричард Лъвското сърце, докаран тук от околностите на Виена и държан 3-4 месеца в плен, докато не се намесил папата.
В това тихо, красиво и достолепно място от шест години един институт по журналистика или по-точно за "публицистика, медийни изследвания и журналистическо образование", носещ името на Фридрих Фундер, се опитва да разбуни духовете сред австрийските медийни среди и да очертае границата между политиката, морала и професионализма в журналистическия занаят. Сред лекторите са главни и заместник-главни редактори, медийни експерти, издатели, хабилитирани преподаватели от журналистически академии, политици. Повечето са от Австрия; има и от Германия. Сред публиката са журналисти, млади и не толкова млади, студенти - не задължително по журналистика, хора с някакви обществени професии - от социолози и специалисти по синдикални въпроси до заети в щабовете на политици или в отделите за връзки с обществеността на промишлени предприятия. Преобладават австрийци и немци. Чуждоезичните гости (понякога и лектори) са от Източна Европа, най-вече от непосредствено съседните на Австрия страни. Преди организаторите от института заявяваха като своя цел да превърнат Австрия в своеобразен медиен център за Източна Европа. Сега за това вече не се споменава. А и твърде трудно е под мощната сянка на Германия. Постоянен остава единствено критичният дух на тези тридневни срещи, наречени Вахауски дни на журналистиката (по името на областта Вахау).
Илюзорната независимост на медиите, взаимовръзките между медии и политика, медии и икономика, влиянието на големите медийни концерни, културната уравниловка, налагана от средствата за масова комуникация, медийното законодателство, навлизането на западни капитали на източния медиен пазар, недостатъчно развитият частен сектор сред електронните медии в Австрия, скритата реклама, медиите като икономически предприятия и влиянието върху тях на източника на финансирането им... това са някои от темите, обсъждани досега на Вахауските дни на журналистиката (част от тях отразени и на страниците на в. "Култура", бр. 25/1997 и 38/1998).
Тазгодишната тема беше зададена по-общо: "Журналистиката - пътища, рискове, граници на сигурността". В сигурността влизаха както физическата сигурност на военния кореспондент - въпрос, самоналожил се от близостта на конфликта в Косово, до синдикалната сигурност на журналистите, обсъждана в една от работните групи. Изобщо темата "Косово" присъстваше неотменно в докладите, но някак си в по-общ теоретичен план, не от "злободневната" гледна точка на военните действия; още по-малко пък от гледна точка на отразяването на войната в австрийските медии. Предполагам, че последното ще се превърне в тема след приключването й, след като станат напълно ясни последствията. Защото, както нееднократно подчертава "левият" вестник "Стандарт" (австрийският), "не са ясни целите на тази война". А Австрия е неутрална държава. Не че там не е актуална дискусията за влизането или не в НАТО, не че "окървавената" физиономия на Йошка Фишер, замерен с плик червена боя заради политиката му в Косовския конфликт, не присъства на първа страница в ежедневниците. Просто Австрия географски е по-встрани от войната, отколкото сме например ние, на Балканите. Там войната е тема, но по-важна тема е втората атомна централа, която строят чехите и на която се противопоставят австрийците. Това е темата, която ги засяга директно и която не слиза от първите страници, така както миналата година приблизително по същото време там беше атомната централа на словаците, намираща се на час или малко повече път от Виена, която Мечиар упорито отказваше да закрие. В последната, заключителна дискусия между университетския проф. д-р Манфрид Велан и журналиста и издателя Франц Зумер беше казано, че австрийските вестници пишат за чешката атомна централа, сякаш чехите нещо са им длъжни, без изобщо да се вслушват в аргументите на другата страна. Беше казано, че журналистиката в Австрия (а и не само там) набляга все повече на емоциите, а не на информацията, че се развива своеобразен синдром на враждебност към информацията. Че рядко нещата се проучват из основи, още повече когато изискват специализирани познания - като техническата страна на трудова злополука в индустриално предприятие например или параметрите на бойната техника, използвана в настоящата война. (Тук се изкушавам да споделя, че същият Франц Зумер, позовавайки се на знанията си, придобити във Военното министерство, в частен разговор ме уверяваше, че ракетата, паднала над Горна баня, не може да има повече от 10 километра собствен полет и следователно не може да не е изстреляна над територията на България.) Двамата участници в дискусията споменаха още твърде слабото познаване на предисторията на конфликта на Балканите и твърде слабата заинтересованост на медиите към нея. (Например това, че Косово става отново сръбска територия едва след Балканските войни, след като от два века е било заселено с албански мюсюлмани.) Без да се впускат в подробности, като че ли и двамата бяха единодушни, че що се отнася до войната, в Австрия се лъже, както се лъже и в Америка, но по различен начин. "Лъже", разбира се, е силна дума, която не беше подкрепена с примери, нито пък за краткото време на престоя ми там можах да я проверя. Личните ми впечатления за поведението на масмедиите са косвени, от разговори. Хората от Словения, от Босна и Херцеговина, с една дума, от Балканския регион бяха единодушни, че това не е война за човешки права, не е с "хуманитарна цел". В разговорите с австрийци обаче това съвсем не беше очевидно. Първото нещо, с което те започваха, бяха ужасяващите зверства на сърбите над албанското население, които са им разказани с доста натуралистични подробности. За това не малка заслуга има "Кроненцайтунг", презреният булеварден вестник, който обаче е с най-висок тираж и който, както казват самите австрийци, чрез масираните си публикации всъщност вкарва Австрия в ЕО. "Короната" (от нея повече от 50% принадлежат на германската ВАЦ) методично публикува на първата си страница снимки на жертви на сръбската агресия. Етническата чистка на Милошевич е първата и изместваща всичко останало картина, която изниква в съзнанието при споменаването на Косовската война. Тезата, че бомбардировките на НАТО са ускорили чистките, предизвиква искрено възмущение.
Между другото, сърбите също имат думата. В центъра на Виена до Щефансдом всяка неделя следобед се събират сръбски демонстранти. На един монитор на улицата вървят на сръбски официалните новини от Белград. Точно зад гърба на демонстрантите е модерната "Хаас хаус", в чиято стъклена кула се помещава телевизионно студио, от където се коментира войната. Отляво човек, облечен в бяло расо и с бяла маска на лицето, стоически се прави на статуя върху един пиедестал и се размърдва само за да подаде ръка на някое дете или любопитен минувач - изглежда някаква акция за набиране на средства на католическата църква. Отдясно на сърбите като в панаирджийски фургон, целият в надписи, изрезки и плакати се е настанила една хуманитарна организация, която иска прекратяване на бомбардировките и връщане на бежанците. Казват, че на това място до Щефансдом сърбите изместили с протеста си кюрдите и сега сърби и кюрди си помагали и даже заедно отпечатвали плакати...
За ролята или липсата на роля на европейската външна политика и за медийната подготовка на войната в Косово бяха казани доста неща. Тук в заключение бих искала да цитирам част от доклада на д-р Фридрих Ортер, кореспондентът за Югоизточна Европа на ORF (австрийското радио), който предава от Македония:
"Ролята на безпартийния наблюдател днес е по-трудна от всякога. Пред лицето на последните вълни от етнически чистки в Косово прехваленият журналистически постулат за обективност деградира до философски конструкт от теорията на комуникациите. "Партиите" в конфликта изискват партийност. Който не може или не иска да изпълни това условие, трябва да си даде сметка, че е твърде вероятно да го третират като враг. Така например в балканската война от 1993/94 г. хървати и мюсюлмански босненци наричаха репортерите, които не споделяха тяхната гледна точка, "журналисти-четници". За сърбите пък всеки, който не им симпатизираше, беше "усташки репортер". В косовския конфликт югославските власти заплашиха наскоро със смърт звездата на CNN репортерката Кристиан Аманпур и заклеймиха телевизията като "фабрика за лъжи". [...] Във Виетнам Пентагонът остави репортерите си да се докоснат до войната. И те показаха на хората какво в действителност се случваше на фронта. Репортери като Питър Арнет пращаха подробни статии от фронта, които описваха жертвите и от двете страни и така предизвикаха съмнение в смисъла на операцията.
Като резултат Пентагонът се уплаши, че е загубил поддръжката на населението чрез твърде откритата си информационна политика и реши при бъдещи военни акции да държи журналистите колкото е възможно по-далече от бойното поле. Нещо характерно най-вече за военните кореспонденции от Войната в залива през 1991 г. Те създаваха впечатлението, че тази война се състои само от излитащи и кацащи самолети и усмихнати пилоти.
В книгата си "Битката на лъжите" Джон Макартър описва как по време на Войната в залива в САЩ се създава втори фронт, за да се заблудят американските военни кореспонденти и световната общественост. Пентагонът хладнокръвно си прави сметката и провежда стратегията си докрай. "Четвъртата власт", демократично консолидираната общественост вече не съществуваше. Макартър извежда две принципни линии на поведение от тази "битка на лъжите". Първо, целенасоченото блокиране на информация, второ, хитроумното използване на медиите за манипулация на общественото мнение. Книгата на Макартър е потресаващ пример от вътрешния живот на една западна демокрация. Потискаща история за търговски интереси, мърлящина, безразличие и злоупотреба с власт.
Когато Войната в залива свърши, репортерите имаха възможност да видят последствията от бомбардировките в Ирак, разрушените градове, безграничното страдание на населението. Те можеха да преценят кое е по-лошо - терористичният режим на Саддам Хюсеин или широкомащабните бомбардировки на американците; и дали едното оправдаваше другото. Това направиха обаче малцина.
Изводите, които Пентагонът направи от информационната си политика във Виетнамската война, затрудняват журналистическите разследвания и в Косово. Говорителят на Пентагона Бейкън обосновава "консервативността" си при публикуването на информация най-вече със скоростта, с която CNN и Интернет могат да пренесат новината до всяко кътче на света. Заради силните протести срещу "бункеровия манталитет" на Пентагона Бейкън се видя принуден да защити информационната си политика във вестникарска статия, която австрийският "Стандант" подробно цитира в броя си от 8 май 1999: "Ако телевизията излъчва на живо как самолетите на Алианса излитат от европейските бази, югославската противовъздушна отбрана ще знае какви самолети се задават и кога ще пристигнат."
Бейкън обвини медиите, че нямат скрупули да публикуват важна оперативна информация и цитира случай, когато "Вашингтон пост" изнася на първата си страница две възможни цели за нападение.
Повечето журналисти също смятат за оправдано въздържането от информация за бъдещите цели на нападение, защото това би означавало НАТО да превърне в пушечно месо пилотите си. Но те не разбират защо НАТО и Пентагонът не могат да ги снабдят с подробна информация за вече проведени нападения."
... Красив град, красиви думи. Действителността, разбира се, не навсякъде е толкова красива. А колкото до обективността в журналистиката, тя май навсякъде, и в австрийските, и в американските, и в българските медии е деградирала до "философски конструкт", и то далеч не само във военновременни условия.
19 май 1999
Ирина Илиева


(Пътуването
до Дюрнщайн
бе осъществено
благодарение
на Центъра
за развитие
на медиите
.)