Митрополит Йосиф. Фото Папакочев


Българският
синдром е:
не пастирът
води стадото,
а стадото върви
пред пастира


- Ваше Високопреосвещенство, понякога един поглед отвън върху ситуацията с Църквата в България може да бъде особено полезен. Как бихте оценили положението с нашата Църква след Всеправославния събор? Преодолян ли е разколът? Какви са в момента отношенията ни с останалите сестри-църкви?
- Хубаво го казахте "поглед отвън", защото не съм в разгара на нещата във вътрешността. Затова ще направя анализ, който е в унисон с реакцията на останалите православни общности в Америка, Канада и Австралия към нашата Църква след Всеправославния събор в София. Истината е следната: Няма вече разкол в Българската православна църква (БПЦ). Всеправославният събор определи ясно и категорично това. Определенията му са подписани от всички патриарси и участници. Тези, които не са присъствали, ги потвърдиха писмено. В духа на съборните определения Светият синод изпълни с послушание решеното, прие в общение опростените, възложи им подходящи служения, направи всичко според приетия ред единството на Църквата ни да се възстанови. Всичко това се извести по целия свят и аз като секретар на организацията на каноничните православни епископи в Америка и Канада (СКОБА) постоянно го потвърждавам със задоволство. За всички вече е пределно ясно определението на Всеправославния събор, че Негово Светейшество Максим е патриарх на БПЦ, председател на Светия синод и по устав софийски митрополит; че разколът е минало, радостта ни е пълна и Църквата ни е една. Тези, които не са в единството, не са църква. Отношенията ни към Негово Всесветейшество Вселенския патриарх Вартоломей и всички поместни сестри-православни църкви по света са мили, взаимни, редовни, сестрински, любвеобилни, благодатни, истинни. Всички ни обичат за твърдостта и предаността към светото Православие. Затова всички ни помогнаха в нуждата и са готови пак да дойдат в София, ако се наложи.
Към незавърналите се все още в единството братя и сестри православни българи се обръщам с уверението, че не ние спасяваме Църквата, а тя ни спасява с благодатта на Господа Иисуса Христа, любовта на Бога Отца и причастието на Светия Дух. Така че нека се завърнат да бъдем пак едно.
- Светът се подготвя за честване на 2000 години от Рождество Христово. Какви според вас трябва да бъдат мотивите, нагласите и логиката на едно такова празнуване? Има ли опасност да се опорочи този светъл юбилей в българското общество?
- За радост все още не сме изгубили влиянието си в българското общество. Много време загубихме, но никога не е късно да спечелим души за Господа. 2000-та година е много хубав повод за това. Трябва да запретнем ръкави и много, много да се потрудим в разясняване истината за Господа Иисуса Христа в обществото ни, с ясен поглед в XXI век. Мотивите на празненството са изобилни. По всички линии на светото пастирско служение следва да се обнародва това честване. Православното ни присъствие трябва да стане очевидно във всички прояви на обществения живот. Жалко е наистина, че на народа български постоянно трябва да се напомня, че е бил народ велик и славен и пак ще бъде, че имаме земя богата и пак чрез нея ще се обогатим, че сме дали нещо на света и има пак какво да му дадем, че сме на кръстопът, в който очите на мнозина от север и от юг, от изток и запад са отправени с различни помисли и днес дори, че имаме култура, която смайва света, че имаме Седмочисленици свети, които бдят пред престола на Бога за нас, че Бог знае и чрез тях слуша българския език и заради тях народът български Му е на сърце. Иначе, ако Бог не е бил, не е и ако не бъде с нас, как ще оцелеем! Колко много неща още могат да се кажат за нагласата и логиката на този юбилей! Заръката ми е: от Негово Светейшество патриарха до клисаря, от г-н президента до пъдаря, от дядото до внучето, от директора на училището до метача и от кмета до просека - всички трябва да разберат, че свършва 1999 г. и започва 2000-та, да направят разбор, преценка на миналото и с Рождението Христово да се родим всички духовно, с ново желание за живот.
А дали може да се опорочи това празненство? О, да, много лесно. Предпоставките вече са налице. Виждате какво става около нас. Както ще се задраскат трите нули на хилядарката, така може да се сложи и хиксът на двете хиляди. Има даже и такива, които ще дадат пари за това. Те се знаят кои са. Които не приемат Господа Иисуса, имат свои леточисления, не зачитат светите ни празници, не участват в хубавите ни тържества и не желаят светото Православие у нас.
Иначе в епархията ние имаме цяла програма за следване. По линия на СКОБА също ще отбележим юбилея, както подобава, в Америка, Канада и Австралия.
- Вие сте поставен в условията на едно специфично православно служение. Това сигурно ви дава по-различна перспектива върху проблема с отношенията ни с неправославните християни. Върху какви принципи, според вас, би следвало православните в България да изграждат отношенията си с другите деноминаци?
- Наистина служението ми в протестантска Америка е специфично и интересно. Това, което се среща в Америка, няма да го срещнете на много места по света. В по-ново време се определят цели райони за религиозни строителства. Така че на една улица или в един квартал можеш да видиш църкви с най-различни форми и на най-различни вери, религии и деноминации. И всички работим, движим се и съществуваме, отправяйки делата си с респект, мир, търпение, толерантност, взаимно уважение, интерес, дори взаимно подпомагане при нужда. Всички със задоволство приемат истината, че понякога съседът е по-полезен от брат, защото е близо и на разположение. Също, че щом Всесилният търпи това положение, то какво можем да сторим ние - безсилните! Всеки знае правата и задълженията си и независимо от религията ни, в гражданско отношение сме еднакво равни. Строго се бди над това. Знае се, че тази страна са я създали пострадали от религиозни омрази и гонения хора и затова старанията са да не се повтори никога повече това. Така че проблеми нямаме засега. Канен съм от всички, всички ни знаят и обичат: и православни, и инославни, и евреи, и арменци, и религиозни, и индиферентни. Официално сме против прозелитизма, но всички работим извън силите си да запазим това, което имаме, с благонамерение да придобием още души, без да насилваме някого. Децата от смесените бракове обаче държим да са наши.
Мисля, че и в България ще стане така. Никой не може да се опълчи срещу гражданския закон. Затова Църквата ни в родината трябва да стори всичко необходимо да си каже думата по изготвянето на новия закон по вероизповеданията, преди още той да е станал закон. Много е необходимо да помогнем на хората, които работят върху текста. Дори е задължително. В него сигурно ще се уредят взаимоотношенията между различните изповедания помежду ни и спрямо държавата. За никого не е тайна вече налаганият нов глобален ред в света и голямата защита, която се планува, на религиозните права във всички държави в бъдеще. Така че БПЦ да е нащрек.
Като европейци и люде с богато наследство и виждане, ние българите, трябва да търсим върха на тези принципи, ценности и идеи, които утвърждават благосъстоянието на човечеството: човешки права, религиозни свободи, самоопределение и свобода от всякакво потисничество и експлоатация. Това са между другото и принципите, с които православната ни Българска църква е живяла и които е провъзгласявала през историческото ни битие, защото вярваме, че човекът е сътворен по образ и подобие Божие и всички човеци от Адама до нас сме чеда на Бога, Който е наш общ Отец.
- Как бихте характеризирали сегашното състояние на различните членове от църковния организъм в България: епископи, свещенство, монашество, миряни? Има ли необходимото единение между тях? Можем ли да говорим за някакво противопоставяне, дистанция или други отрицателни явления?
- Отговорът е: канонично - всичко в църковния ни организъм е в ред и в съгласие с апостолското приемство, което сме наследили като неразделна част от светата Божия църква; благодатно - също сме в унисон с изискванията на Светото Писание и Светото Предание; административно - все още сме под разпоредбите на Устава на БПЦ от 1951 г., допълнен и изменен на 4-я църковно-народен събор преди няколко години. Т.е. де юре имаме необходимото единение помежду ни. Де факто обаче, знаете, човешко е да се греши. Разбира се, че съществува противопоставяне. Налице е и дистанцията едни от други. Колко много са и другите отрицателни явления! Ако вземем предвид братята и сестрите, които все още не са се завърнали в единството на Църквата ни - за никого по света не е тайна, че има противопоставяне. Разделението е ачик. Няма го благодатното единение между епископите, свещенството, монашеството и миряните. А какво е състоянието при нас, които считаме, че стоим твърдо на каноническите позиции на Църквата? Също недобро. И при нас има епископи, свещенство, монашество и миряни, които не са в евхаристийно общение помежду си. Просто не искат Христос да е посред тях и да обменят целувката на мира в братска прегръдка по време на светата литургия. Ще си позволя дори да споделя един момент от заседателната зала на Светия синод, на който Високопреосвещеният пловдивски митрополит дядо Арсений реагира по следния начин: "Значи, учудваш се, дядо Йосифе, как все още сме заедно в Светия синод?" Да, точно в това се състои същността и истинността на Църквата - в съборността, която е угодна на Светия Дух и на нас. По себе си зная колко съм твърдоглав, инат и винаги със собствено мнение по всеки един въпрос преди заседание на Светия синод и на архиерейските събори, в които съм вземал участие, но след заседанията моето мислене е съборното решение. Така трябва да бъде в БПЦ, за да има благодат, ред и приличие. Всичко друго е от лукавия - лични мнения и своеволия, които нямат нищо общо с Църквата. Разбира се, много от тези отрицателни явления ще се преодолеят в името на необходимото единение помежду ни, ако изпълняваме Устава на Църквата ни и всеки 4 години имаме общ църковен събор. Мисля, че понастоящем няма външни пречки за това.
- До каква степен може да се твърди, че съвременна България е християнска страна?
- Всичко в родината - от Кулата до Козлодуй и от Калотино до Калиакра - свидетелства, че България е християнска страна. Дали е приятно това на някои или не, това е действителността. Господ да благослови този бизнесмен, дето е спонсорирал издигането на големия светещ кръст при Свиленград, та всеки да знае, че оттук надире на запад вече е християнско. Не само защото земята ни прекрасна е осветена от стъпките на светите апостоли Андрей и Павел, не само че из средата ни са израснали светите братя Кирил и Методий и техните ученици, които непрестанно молят Бога за нас, но и църквите, и паметниците навред говорят за пролятата кръв и покайните сълзи на родните светци. Човешката мисъл на българина дори е станала християнска. Традицията и културата ни са християнски. Сърцето на българина бие по християнски. Според мярката на нравственото въздигане на българина, той става обител Божия, храм на Духа Светаго. Печатът на дара на Светия Дух е върху всеки кръстен. Денонощните богослужения по църкви и манастири и учението ни за братство и мир, за обич и правда, за истина и светост се разливат навред по родните земи. Българската душа е напоена с християнство. Разбитите и изтерзани души се освежават и ободряват от християнството. И днес българинът издига поглед нагоре към Бога, Който с благодатните Си лъчи на Духовно Слънце извиква нов, изобилен живот. И още, времето на Новия завет на Бога с българина е християнско. Ние сме в Царството на благодатта, в епохата на спасението. Византийщината не можа да ни прелъсти, мохамеданизмът не можа всички да ни помачи, комунизмът не успя да ни опияни, сега и атеизмът, и индеферентизмът няма да ни надделеят. "На Света Троица ви оставям" - казал на изпроводяк свети Патриарх Евтимий Търновски. Така че ние сме под небесната закрила на Триединния Бог, Който обича България заради специалната ни християнска мисия на Балканите. Няма ли кой да оцени заслугата ни за Европа и света? Слепи ли сме ние, българите, или сме забравили, че три пъти сме спасявали Европа от беди - при цар Крум Страшни, при Ивайло Бърдоквата и сетне при нашествието на турците. 50 години преди да ни победят, ние сме се били с турците. Ние ги изтощихме, ние не им позволихме да отидат по-далеч от Виена. Византия тогава беше велика, но Византия я вече няма, а България съществува, защото е християнска.
Ако още се съмняваш, читателю, във вярата християнска на България и нямаш у дома си християнски символ, то излез и се поразходи из селото или града, където си, и ще забележиш християнския храм, ще чуеш камбанния звън, ще срещнеш православния свещенослужител и много от сънародниците ни с кръстче на гърди. Излез на екскурзия до която и да е планина и се отбий и наслади на светите ни манастири, като по пътя забележиш кръстовете и кандилцата на злокобните места. Посети гробищата и ще забележиш многобройните кръстове с надписи от светата Библия. Влез в музеите и ще се убедиш, че културата ни от древност е християнска, отвори книгите и ще се поучиш на християнство, отбий се по време на богослужение в който и да е наш храм и ще чуеш слово благо за живот вечен, влез в разговор с хората в църквата и ще разбереш, че те са с християнска ориентация, език и настроение. Даже и по телевизията вече наши изтъкнати футболисти при отбелязване на гола се кръстят. Така че отговорът е: до голяма степен България е християнска. В чужбина ни пресмятат, че сме шест и половина милиона православните в България. А ако запиташ де е България в епархията ни в САЩ, Канада и Австралия, отговорът е: дето е българската черква.
- Какъв, според вас, е общественият образ на православието в България и защо? Имате ли поглед върху медийната политика по църковната проблематика?
- Мисля, че през последните 50 години той е позанемарен, да не кажа и позабравен. По интернета дори чета, че протестанти в България обвиняват открито БПЦ в проповядване и практикуване на суеверие и езически култове. И никой не направи нищо да ги опровергае. Защо? Може би, защото е вярно. Не допускате това? Идете на село и поговорете с обикновените вярващи, които са благочестиви православни християни, и ще чуете какви неща се предават от бабите на децата, особено по отношение на култа към умрелите, брака, обредите, курбаните и различните празненства през годината. Нима ще отречете, че за да се ползва от облагите и да е добре с хората, дори енорийският свещеник, ако има такъв, не желае да изправи нещата по дълг. Нима не сте видели какво става по гробищата, по домовете, по поносите, изнасянията и при различните празненства, когато и където няма енорийски свещеник. Нов служебник, молитвеник и требник и нов катехизис някоя издателска къща може да издаде, ако пожелае. Защо става това? Защото ние, българските пастири, не сме на мястото си, не знаем какво да правим и което е жалко, не ни е еня какво става и какво ще бъде. И тук ще забележите българския синдром: не пастирът води стадото, а стадото върви пред пастира. Народът ни като цяло е религиозно неграмотен и на нас, пастирите, ни е добре от това - не служим по типика, прескачаме, където и когато си искаме, мънкаме, измисляме си нови молитви. Българския език го произнасяме неясно, църковнославянския го четем погрешно, а проповядването ни е занемарено, безотговорно и слабо. Няма проверка, не се търси отговорност, липсва дисциплина, отсъства интерес, изчезнал е и страхът от Бога, и срамът от човеците. При тази разпуснатост в наши дни - не знам какво да предреча. Много тежко ми стана на Всеправославния събор в София, когато Блаженейшият антиохийски патриарх дядо Игнатий ми пошушна на ухо: "Дядо Йосифе, Църквата ви е в упадък!" Белким многочтимите ректори и учители на духовните ни семинарии направят нещо сериозно, та бъдещите ни пастири да не са като нас.
Що се отнася до медийната политика по църковната проблематика - и там е трудно някакво точно определение да се даде. Особено през последните десетина години. Срещат се такива абсурди, че се чудиш какво да мислиш. То бива свобода и демокрация, но не чак дотам. Защото писаното остава и по него се съди за обществения образ на медийната политика по църковната проблематика. Така че, ако българските медии държат на честта и авторитета си, те трябва да превъзмогнат цензурата, но да имат добри съветници-знатоци по църковните въпроси, които да оформяват всичко в тази област професионално, та като прочетеш написаното, да речеш - да, така е, джанъм. Независимо дали ти е угодно или те е заболяло.
- По какви пътища трябва да се тръгне, за да се предаде "вярата на отците ни" на младото поколение у нас? Изобщо има ли какво да каже православието на днешната младеж?
- Щом я наричаме "вяра на отците ни", като нещо ценно и утвърдено, полезно и спасително, необходимо и задължително, то трябва да приемем и пътищата, чрез които се е възприела. Т.е. не да се тръгне, защото православието никога не е спирало, макар ние да сме забавяли хода от време на време по наша вина, а уверено, без озъртане и оглеждане, право да вървим напред. Ние нямаме нужда от нов Предтеча, не очакваме нов месия. Кръстителят ни Го показа, рече ни да се покаем и прави да правим пътеките Му, тъй като Царството Божие е вече дошло и е вътре в нас. Небесният глас на Бог Отец прогласи, че Христос е Неговият възлюбен Син - Него да слушаме. Майката Божия каза на сватбата в Кана Галилейска: "Каквото ви каже, сторете." Всичко, каквото е рекъл, го имаме в Светото Евангелие. Тъй че всичко е казано. Дори ангел от небето не може да каже нещо повече. Остава да го знаем, да си го припомняме и да го предаваме, както досега, от дядо на внуче, от майка на чедо и от татко на свидна рожба. Защото православието е оригиналната и първа пълна християнска вяра, с основание претендираща да е автентична и само тя може и има благодатта и истината, които да предаде на младежта. Как и по какви пътища да стане това предаване? По изпитаните пътища на нашите равноапостолни отци и братя светите Кирил и Методий. Ето какво ни е завещал свети Кирил в заключението на съчинението си "Писмено изложение на правата вяра в Бога": "Тъй аз изповядам своята вяра заедно с родния ми брат и сътрудник мой в Божието служение Методий. В тази именно вяра се заключава спасение и надежда. Всичко това предаваме и на нашите ученици, та да ни върнат (тази вяра) истинска, непроменена и съвършена, като застанат отдясно на Иисуса Христа Господа, истински Бог наш, на Когото да бъде слава во веки веков. Амин." Ето какво ни е завещал и свети Методий пред смъртта си: "Деца мои, прощавам се с вас. Изпълнете моя последен завет: Пазете православната вяра - този безценен дар, донесен ни от небето чрез Божия Син Иисус Христос. Ако вярата ви е крепка и вие ще бъдете силни; отслабне ли тя у вас и вие ще отслабнете и ще станете плячка и роби на други народи. Пазете православната си вяра!" Това трябва да се каже на днешната младеж, че ако тя изпълнява горните завети на отците на българското слово и на творците на наший говор мил, тя ще има и тяхното небесно благословие и благодатно подпомагане. Ако не, младежите ни ще станат плячка и роби на други народи.
- Въцърковяване на интелигенцията: възможен ли е такъв процес у нас и кой може да го провокира? Какво вие лично бихте искали да кажете на нашите интелектуалци?
- Мисля, че в първата част на въпроса има нещо много деликатно. Кое е то? Ами, въцърковен интелигент. Ако някой претендира да е интелигентен, то трябва да има енциклопедически познания. Поне в моето село Славовица така приемаме интелигентния човек. Той, значи, е грамотен, учен човек или както в църковните среди казваме: чел дебели книги. А щом е грамотен, той трябва да има познания и в църковната област. За да бъдат твърди познанията, той трябва да е въведен (това значи въцърковен) в църковните неща. Но понеже в България интелигенцията се наглася спрямо държавната политика и мода, то, ясно е, получава се луфт. През комунистическо Църквата не бе модерна, сега пък не е в центъра на обществения живот, за съжаление, и затова интелигенцията не е въцърковена и Църквата губи интелигенцията. Макар че общуването помежду им е задължително. Защото и интелектуалците имат души, за които Църквата е отговорна. Те също трябва да изявят желание да се въцърковят, тъй като без тяхната воля Църквата зорлем не може да ги вкара в дворите на спасението.
Моето послание към днешните интелектуалци е свързано с процеса, който може да ги стимулира да се въцърковят. То е и моя покана към тях да дойдат в Църквата, да приемат светото кръщение, да се обновят във водата на очищението, да станат членове на Църквата, да получат печата на дара на Светия Дух, Който ще ги просвети и ще ги научи на всичко, което Господ Иисус Христос ни е говорил. Защото откровението Му е верно - и простите прави мъдри (Пс. 18:8). Процесът е насърчителен, остава интелектуалците ни да го изпълнят по свободна воля и така ще станат въцърковена интелигенция, на която Господ ще бъде в помощ с любов. Похвалата им ще бъде, че по свидетелствата на съвестта, в искреност и простота пред Бога, като въцърковени ще живеят и добродетелстват с Божията благодат (2 Кор.1:12).
- Как бихте оценили държавната политика спрямо Църквата през последните години?
- Много може да се каже по тоя въпрос. Важното обаче е, че и държавата се поучи от миналото, анализира стореното, изостави погрешното и макар да чувства неудобство от тия, които считат, че тя им дължи нещо обещано отпреди, мъдро застана на политиката на търпението и любовта. Търпението е велика ценност, а любовта е време. Бог ни търпи, защото ни обича. Държавата е видно, че обича Църквата, търпи ни и ни дава време да се разбереме. А ние - затворени в гето, само се отбраняваме и очакваме като преди хората да ни потърсят и дойдат при нас. А времето изисква ние да излезем на православна мисия и като мисионери да потърсим всички заблудени души - от г-н президента до просека, ако те по една или друга причина стоят настрана от Спасителя Христос. За всички българи трябва да бъде ясно, че Църквата е духовна лечебница, която лекува наранени души. Църквата не трябва да бъде инструмент на държавата, както писа вестник "Демокрация" наскоро, а трябва да помогне на държавата да вземе правилно отношение спрямо църковните неща. Ама не ни отговарят на писмата, ама не ни приемат да ни изслушат, ама не ни дават време и възможност по националното радио и телевизия да си изразим становищата - знае се блаженопочиналият Български Екзарх Йосиф какво е казал при подобни случаи: "Ще искам! Ще настоявам! И пак ще искам!" И Господ ни е заръчал да искаме, тропаме и търсим, докато получим. Мисля, че не греша в преценката си - и ние, и държавата желаем БПЦ да е единна. Как да стане това? Ето тук е разковничето. Църквата вече си каза думата. Добре е и държавата да ни зачете и да рече на невъзвърналите се още в единството на църквата да сторят по-скоро това. Бидейки ведно, ние знаем какво е необходимо. Господня повеля е да сме едно. А където има воля, има и път. Поздравявам държавниците ни за политиката им на търпение и любов, чрез които добродетели и ние, православните българи, спасяваме душите си.
- Има ли условия в нашата Църква миряните да заемат по-ангажирана позиция и да започнат да вършат онова, което свещениците не могат или не искат? Ролята на миряните в Църквата: какви са предизвикателствата и рисковете пред тях?
- Разбира се, винаги е имало и особено понастоящем има много условия миряни да заемат отговорни служби в църковното ведомство. И това се прави. Но миряни, макар и да искат, не могат да вършат онова, което свещениците по благодат правят, независимо че понякога те могат да бъдат заети. Църквата е общност от хора, в която от апостолски времена всичко е определено по канон. Трудно е да се определи коя е ангажирана и по-ангажирана позиция в Църквата, която може да се заеме от мирянин. Ако най-ангажираната позиция е за епископите, по-ангажираната - за свещениците и дяконите, то за миряните остават само ангажираните позиции. Този въпрос не е лесен в БПЦ, защото има много предизвикателства и рискове. Иска се и професионализъм. На четвъртия църковно-народен събор например се чуха такива изказвания от миряни-делегати, които свидетелстват, че тези хора никога не са били ангажирани и не знаят къде са и какви права и задължения имат. Същото чух и за прословутия оперен сбор. Светски вестници дори недоумяваха на изказвания не само на миряни, но и на свещеници, които просто не са били в тон. Е, как такива миряни могат да заемат по-ангажирани позиции. Те не знаят къде са. Кои са предизвикателствата? Това, че те не са ангажирани членове на енорийските си църкви. Че у нас в България свещениците не си знаят енориашите и енориашите не си знаят енорийския свещеник. Това важи дори и за големите градове. Като Софийски протосингел и викарий никога не можах да разбера границите на софийските енории. Пък за гробищата да не говорим. Това значи, че понякога се предлагат хора на отговорни места в Църквата, които не са ни познати. Разсърдиха ми се веднъж приятели свещеници, че им похвалих българския църковен опит в Америка и казах, че и у нас трябва да стане така. Там църковните членове издържат свещеника и плащат разходите на църквата и професионално, познавайки се един друг, се избират на всички отговорни места в църковното настоятелство, сестринството, неделното училище и в епархийските бордове. Миряните, т.е. членовете на енорията, знаят всичко за живота на енорийската им църква и епархията, ангажирани са с правата и задълженията си и правят всичко възможно енорийските им църкви и епархията да преуспяват в духовно и материално отношение. Това задължава архиерея и свещеника да си гледат работата, да си пазят хляба и така успехът става всеобщ. В родината рискът е още по-голям, защото свещениците няма да преотстъпят така лесно завладените служби по материалното обезпечаване. От друга страна идва и несигурността, че миряни, политизирани, ще бъдат ангажирани на доверени места, без да имат църковния опит и да се ползват с пълното доверие на Църквата. И какво, мислите, ще стане? Както някой писа в светски вестник, че оперният сбор одобрил устав, според който членовете на Синода могат да си почиват по няколко месеца на морето. Цивилен борд щял да оправя финансите и материалното благосъстояние на Църквата. Нещо, което е абсурд за Църквата. Затова Църквата трябва да си реши съборно нещата сама. Тя знае как. Тя е на 2000 години. Тя има и опита, и мъдростта.

Въпросите зададе Георги



Американският
и австралийски
митрополит
Йосиф
пред Култура