Дзънкя, делва,
дъх от цигулка...
Музиката на художника и пътешественика Николай Иванов трудно се описва в образи и пространствени метафори. Идеите и композициите му са достатъчно стойностни, за да привлекат музиканти като индийския перкусионист Рамеш Шотам и унгарския цигулар Золтан Лантош. Всеки с търсенията си в духовното. И с вкуса към съвместното музициране със събратя по вълна. Рамеш с Карла Блей, Чарли Мариано, Стив Колман, Маркус Шокхаузен, Окай Темиз... Освен с повечето от тях, Золтан е свирил и с Крис Джарет и Закир Хюсейн. Затова самото им присъствие тук и двучасовото им (ни) разтапяне бе повече от един успешен проект. "Мостът на дъгата", освен сливането на дух и материя, на небе и земя, знак на надеждата и хармонията, е и магия от детството ни. Тогава вярвахме, че който мине под дъгата, става това, което не е: момичетата стават момчета и т.н. Като че ли това стана и на концерта. Дзънкята звучеше като тригрифната китара на Пат Матини. Делвата и барабанът - като дуетисти в катаците на Рамеш. А дъхът на цигулките, особено в началото и във финалите ни караха да усещаме унеса на кавал и на флейта. Не, това не бяха излишни ефекти. Пазител и съзидател на мелодичните хоризонти. Золтан витаеше триизмерно по индобалканската неравноделност.
Ако не познавах Ники, едва ли щях да повярвам, че само с една репетиция бе достигнато това проникновение. "Не свирих както исках - скромничи Ники след концерта. "Притеснявах се, въпреки че като ме чуха на живо, казаха: спокойно, ще го направим."
И защо да не го направят? Хем са си многоцветни, хем са си мостове един към друг. Но от Шарен мост до Моста на дъгата има много. Което само личности като Ники, Рамеш и Золтан го могат.
За разлика от Трилок Гурту, Рамеш е от кастата на по-дискретните. Изслушва темата и всяка частица от дланта му й отвръща по своя си неповторим начин. Перкусиите му са по-малобройни от тези на група Ом, но след концерта Жоро Ангелов не се сдържа и ги опитва под доволната (трета) усмивка на индийския си колега. Първата беше, когато публиката почти налучка такта в единственото му соло. Втората - на биса: втора импровизация, този път по унгарски мотиви, използвани от Барток.
Това бе всъщност и втората тема, предложена от другия гост на Ники - Золтан, брат на небезизвестния на българите Иван Лантош. Развил най-продуктивното (но не и най-комерсиално) звучене на унгарската цигулкова школа, с два допълнителни процесора Золтан превръщаше струните ту в шепнещ речитатив, ту в бурен южняк. И неговите приспособления към цигулката не оставиха безразличен друг чест гост на Ники - Вальо Геров. В този момент ми идеше да се изям, че няма едно свястно място за джем-сешън...
Остава Ники, автор на почти всички пиеси в концерта. Пиеси, събиращи два световни полюса. Ники, който си остава у нас. Ники, с новия си албум "Дзънкя". Там скоро всички ще открием нюанси от моста на дъгата: в пеенето му, в катаците, в перкусиите и кавала на Жоро. И в неповторимия "дзън". По-малко семплери, семпло и акустично, шарещо бeзспир из световните звучности. Идват следващи картини, следващи пътувания. Как само ти завиждам, Ники... Защо не мога да пиша толкова хубаво, колкото рисуваш, композираш, свириш?

Людмил Фотев,
Джаз+, РФИ-България



Салон
на изкуствата
'99