От хвърчащи листа III
Това са само бележки, наблюдения, най-често преписани от листчета хартия, върху които неразбираемо драскам по време на представление, телевизионно предаване или просто така. Хронологията е единственият им сюжет:
1. Колко много, излишно много знаем, например, за Клаудия Шифър. Неупотребимо знание! Светът се превръщал в голямо село, ни казват, само че всички в това село знаят почти всичко за хората от едната махала, и колко малко - за другата?
По Канал 1 тръгна поредица Умно село, в която се срещаме с големи творци на нашия театър. Засега са излъчени филмите за Георги Калоянчев и Крикор Азарян. Очакват се и други филми, като следващият ще бъде за Петър Слабаков. Това са колкото нужни, толкова и амбициозни проекти, които искат да бъдат пътувания към тайните на водещи наши театрали, към "планината Арарат" на всеки от тях - както каза във втория филм Йордан Радичков. Първият от филмите ми беше по-интересен. Мисля, че печелившата карта за подобни проекти е изтръгването на късчета от "тайната" от избрания персонаж. А това може да стане най-вече чрез "изпитание на опъване", чрез търсене на неповторимостта на даден творец, а не толкова чрез "юбилейни" слова на негови приятели и колеги, или чрез инсценировки, чиято цел сякаш е "повече кино". Мисля си, че заснемането на предметния свят, който обитава творецът, е достатъчно кинематографичен, за да има нужда от допълнителна театрализация. Крупният план на Радичков е достатъчно интересен, за да има нужда да бъде качен и във файтон; думите на Илка Зафирова са достатъчно драматични, за да бъде тя качвана при прожекторите и т. н. А и интересното при Крикор Азарян не е, че е арменец, а че иска да укроти гнева си, но не спира да го боли душата, че търси помирение, но не и забрава...
2. С какво високомерие беше посрещнат спектакълът Хепи енд от Брехт на Анкарския държавен театър (постановка на Юсел Ертен). Не разбирам защо. Какво става с толерантността ни? Нима постановката на тази пиеса в Младежкия театър преди време беше по-добра? Нима не видяхме няколко актьори и една актриса, които бяха добри? Да, вече нямаме търпение за такъв бавен, небързащ за никъде театър. Да, това е естетика, която поне теоретично вече сме усвоили и препускаме нататък, въпреки че препускат водещите ни театри, а за по-голяма част от театралната ни провинция този спектакъл е все още блян! Нима се ражда нов закон: всеки, чието географско положение е по на запад от това на другия, го е изпреварил в театралното си развитие поне с десетилетие? Доказателство: снизходителността на западноевропейските селекционери, посетили България през януари т. г. към предложените им наши постановки. Изключение: най-източният театър - този, който е на изток от Индия.
3. Понеже стана дума за Изтока. Гледахме два фарса на театър Кьоген. Кабуки и Но създават свои светове. Степента на абстрактност при тях е поразителна. Те имат нужда от свой крайно условен език, красотата им е кодирана и застинала в своята завършеност. От тях вее естетически хлад, все едно, че сме надникнали в дъното на дълбок кладенец и наблюдаваме тайнствената игра на цветни сенки. Кьоген ни дава възможност да понесем тяхната пределност. Кьоген ни позволява да разпознаем себе си също чрез закодиран и съхранен във времето език, но в ръцете си усещаме топлината на ключа към него.
4. Концертно изпълнение на Синьо в синьо - хамбургският спектакъл на Стефан Москов. Усещам джаза като огромна вълна. Дотук - нищо ново. Работата е там, че Мая Новоселска и Самуел Финци някак ласкаво и усмихнато ми подадоха и някаква дъска: "Отпусни се, довери ни се и ще се понесеш..." Въодушевено се носих нанякъде, може би в синьото...

Никола Вандов