Началото
Седемдесет и третото международно музикално "Варненско лято" започна с нещо, което обещава да се превърне в традиционен момент - откриване на паметна плоча. Така фестивалът припомня миналото си. Този, на чийто роден дом сега е поставена паметна плоча, редица години ковеше най-високите критерии на музикално-изпълнителския профил на "лятото": хоровият диригент Васил Арнаудов (1933-1991). Започвайки с мемориалната част, трябва да кажа, че седемдесет и третото "Варненско лято" поставя на водещо място една 100-годишнина - тази на Панчо Владигеров, един от неговите основатели. Произведенията му ще звучат няколко пъти в програмата.С тази ударна владигеровска доза музика "Варненско лято'99" води по точки по отношение честването на Владигеров сред другите музикални форуми на страната. Което пак си е една традиция на Варна: както пише в приветствено писмо до фестивала г-жа Елка Владигерова, с Варна е свързана "последната радост в живота на Панчо" - постановката на операта му "Цар Калоян" през 1978 г. под диригентството на Милко Коларов, "любимият му ученик".
Владигеровското начало на тържествения концерт-откриване започна, както си му е редът, с Българска рапсодия "Вардар". Варненските филхармоници поднесоха изрядно изпълнение под диригентството на своя ръководител Йордан Дафов. С особен интерес бе посрещнато изпълнението на шедьовъра на Владигеров - Третия клавирен концерт, чиято солова партия бе осъществена на "показно" равнище от проф. Антон Диков, също един от "любимците на Панчо". Дали и занапред "Варненско лято" ще възроди - както тази година - своята някогашна програмираност да бъде висока трибуна на българското музикално творчество, е рано да се пророкува. Липсват вече навици да се изпълнява това творчество, а ето и че критериите избледняват. Във всеки случай, казано с критическа толерантност, не владигеровската част бе тази, която се наложи като интерпретаторското постижение на вечерта, а - неочаквано (може би само за мен?) - чудесното изпълнение на симфония "Матис Художникът" от Паул Хиндемит. Не знам как се получи, но оркестърът най-после се обедини около своя диригент и показа не само отлична инструментална култура, но и артистичен дух.
"Варненско лято" забележимо се ритуализира. Вторият ден, например, започва винаги с матине на симфоничния оркестър на училището по изкуствата "Добри Христов" - Варна, водено от диригента Милко Коларов. Ритуализирането обаче не води до рутиньорство. Матинето се получи така чудесно, че човек не може да не си помисли: младите май удариха възрастните в земята. Слушах изразителното им владигеровско встъпление (Прелюд, Носталгия, Танц) и си мислех: младежите са сами с музиката и я свирят непосредствено, а онези, профитата, и когато свирят, пак са с проблемите си. Несретна за България професия е музикантската. Във Варна някога се е почнало със свирене в бирария "Прошек", днес музицират в киносалон, под стълбища или по таваните. Седим сега под напечения покрив на Художествената галерия и не знаем, на концерт или в сауна сме. Но което почва добре, продължава добре - някогашната възпитаничка на училището "Д.Христов", цигуларката Гинка Вичкова свири с младите си колеги (Хайдн, Концерт в до мажор) така всеотдайно, че почти забравяме за жегата. Изящна до детайла, програмата завива към по-силното преживяване с Бритън, с камерен хор "Васил Арнаудов". След виртуозния Хайдн тази музика и хорът звучат като откровение.
Вторият фестивален ден донесе първото "златно яйце" в тазгодишното "... лято": концертът на световната знаменитост Стефан Миленкович (р. 1977). Просвирва едва 3-годишен, а първата му изява като солист на оркестър е на 5-годишна възраст. Цигуларят, без да е вече детето-чудо от миналите десетилетия, продължава да е феноменален. Роден е в Белград, но, естествено, отдавна вече не е там, а отвъд океана (специализира в Джулиард), където през 1997 г. става победител на международното прослушване на млади концертиращи музиканти. Анотацията за Миленкович е изпълнена с факти, асоцииращи по някакъв начин със спомените за концертните изяви на юношата и младежа Моцарт. Варненския си рецитал младият цигулар изгради от творби без съпровод: Бах - Соната за соло цигулка № 3, Изаи - Соната за соло цигулка № 4 и Паганини, из "Капричии". Показано ни бе съвършенство, висш цигулков пилотаж, смазваща чистота на тона, най-класично и изискано фразиране, дълбока способност за концентриране. Слушах със съзнанието, че това трябва да се запомни, че то е мяра. Благодарна бях и на Минчо Минчев, директорът на фестивала, довел това чудо, блестящо в зала № 2 на Фестивалния център, като перла върху съдран чул. И в същото време изпитвах съжаление от едно: че Стефан Миленкович бе избрал за фестивала соловия рецитал. Беше ужасно самотен и затворен в себе си. Просто си свиреше...

Розмари Стателова



Варненско
лято