Секунда невнимание и после...

Стара, до баналност, е мисълта, че по-лесно се руши, отколкото гради. Съмненията, че тя вече е невалидна, за пореден път ще трябва да се отложат. Не само в обикновения живот, но и в живота на медиите. Много кратък пример: НАТО разруши една държава за около два месеца (с помощта на много пропаганда и с по-малко реклама). "НАТО Пропърти" строи американски къщи само за четири месеца (тази съвсем истинска реклама не е виновна, че името на фирмата и подмамващият надпис действат обратно на първоначалния й замисъл). Само с едно щракване на пръстите и всичко отива на вятъра - и къщичките, и труда на рекламните агенти, и четирите месеца строеж.
В радиото е същото. С тази разлика, че "рушенето" там можем да го наречем и "изпускане на ефира". Явление, често срещано в частните радиостанции, а напоследък и в БНР. (Всъщност не мога да си обясня, защо продължавам и аз, редом с другите, да повтарям, че в БНР са закотвени най-най-добрите журналисти, като очевидно вече не е така). БНР се възприема като държавна институция и фаловете там са със сериозни последствия. Когато водещата закъснява за най-слушаната емисия новини в 12.00, дори трисекундната пауза е вече "изпускане на ефира". В частното радио могат да пуснат музика, може тонрежисьорът да се обади и да оправдае новинаря, може всичко. Нещата ще се обърнат на шега и грешката може да се превърне в специално измислена за аудиторията интрига. В БНР обаче каквото и да направи звукооператорът, все лошо. Стереотипът на слушателя вече е разбит и новините не го интересуват - той ще си коментира как може да се бърка по този начин в държавна институция; ще се прави на великодушен, изричайки мъдро шаблона, че е човешко да се греши; ще се почувства изведнъж силен на място, където винаги досега е бил слаб. Няма застраховка срещу грешките, но когато се случи някакъв гаф, да се твърди, че нищо страшно не се е случило и че частниците непрекъснато го правят, е тъпо. Човекът може да забравя и да прощава, но поне рекламните специалисти знаят, че положителните нагласи лесно стават отрицателни, докато обратното не е сигурно никога.
Веднъж, когато все още имаше говорителки в телевизията, се случи следната история: малко преди да свърши някакво публицистично предаване на живо, изведнъж по незнайни причини, показаха говорителката, която се подготвяше за ефир, като си сресваше косите. Тя изглежда се видя в монитора и застина в неестествена поза с гребен в ръка, а след малко "камерата се върна в студиото". Всичко това се разигра за няколко секунди. В електронните медии обаче те са най-дългите часове, които може да преживеете. Не знам технически точно как става, но по няколко радиостанции съм чувала наставленията на тонрежисьора към водещия. Ефектът е като смесване на телефонни линии. Абсолютно безразлично става на слушателя за какво му говори водещият, винаги е по-интерсно онова, което "незаконно" се е промушило в ефира. Дори това да не е "изпускане на ефира", най-малкото е доста аматьорско. Едно разсейване на тонрежисьора, костващо 10-секундна пауза между затварянето на микрофона и пускането на следващото музикално парче, и ефектът от емоционалния монолог, от разпаления диалог или персоналния поздрав се разтваря във въздуха. Цялостната композиция е разстроена, а очакванията на слушателя - излъгани. Съществува единственото успокоение, че медиите поне не са като транспорта, където "секунда невнимание и после цял живот мъртъв".

Вяра Ангелова














От въздуха
подхванато