Малките държави
не обичат киното си


Известният холандски режисьор Йос Стелинг бе специален гост на IV фестивал на Европейските копродукции, който се проведе наскоро в София и Пловдив.
Той пристигна с три свои филма: "Летящият холандец" (1995), "Стрелочникът" (1986) и "Илюзионистът" (1984).


- Филмът ви "Летящият холандец" има ли зрителски успех извън фестивалната публика?
- В Холандия не. Но мина с голям успех в Испания, Бразилия и Италия. Мисля, че е заради романския католически стил на мислене. Най-добрите лъжци на света са романските народи. А филмът е една лъжа, манипулация. Романските католици мислят в образи, не в думи. Когато въвеждам смъртта в този филм като Вятъра, италианците или испанците веднага го запомнят, за разлика от холандците. "Летящият холандец" не е точно моят стил, но ми харесва да правя и такова кино. Действието на първия ми филм, "Mariken van Nieumeghen", също се развиваше в средните векове и ми се щеше да използвам познанията си, за да направя тази приказка. Но когато видите и другите два филма, които присъстват на този фестивал - "Илюзионистът" и "Стрелочникът", ще се убедите, че са съвсем различни. Ако внимателно гледате, ще почувствате, че се опитвам да предам дадена история чрез образи, с внимание към детайла... И може би накрая, когато видите и трите филма, ще почувствате, че са на един и същи режисьор.
Разговарял съм с много хора по света и те ми казват, че "Летящият холандец" много им харесва, че ги подтиква към размисъл за съществуването им. Понякога интерпретацията на публиката е много по-пълна от това, което съм искал да кажа. И не се ядосвам, когато признаете, че филмът не ви харесва.
- Нямате специализирано филмово образование. "Летящият холандец" обаче показва майсторско използване на изобразителните похвати. Как се достига до подобно съвършенство и какво е отношението ви към изображението изобщо?
- Девет години от детството ми преминаха в интернат за момчета, където всяка неделя вечер прожектираха филм. Единствените жени, които бяхме виждали, бяха онези на екрана. Киното беше като прозорец към света за нас. Един от свещениците, наш преподавател, много добре познаваше киното, особено италианското от началото на 50-те - Виторио де Сика, Роселини... Разговаряхме много за филми.
Веднъж приятели ми подариха един филм в желязна кутия, много здраво опакован. Всички искахме да разберем какво е заснето на лентата. И аз започнах да си измислям разни истории. Това ми даде някаква власт, държах вниманието на всички. Нещата бяха в мои ръце, можех да лъжа колкото си искам и ми вярваха, защото доказателството беше в тая кутия. И аз променях историята до безкрай. Така започнах да правя любителски филми. Когато работиш с аматьори, трябва да създадеш някакъв филмов език. Не всички актьори са толкова добри, че да направят точно онова, което пожелаеш - трябва да имаш избор, да вземеш решение. С камерата да го вземеш. Например да поемеш дъх, да скриеш нещо, да го представиш като тайна. Да вземеш решение как да постъпиш с камерата, да играеш чрез нея. Винаги съм смятал, че тя е ключът за създаване на филма. Камерата никога не е обективна, тя е винаги сред актьорите. И ако правя например филм за нашия разговор и не искам да ви слушам повече, камерата ще премести погледа на зрителя на друго място. Това ще означава, че аз не ви слушам. Тя просто ви обръща гръб. И други такива неща, които ми дават възможност да използвам филма като истински международен език. Когато се развиваш, постепенно стигаш до една точка, от която връщане няма. И станах режисьор.
- Сега какво предстои?
- Следващият ми проект е пак за продуцентката Регина Циглер и нейните "Еротични приказки" - след "Чакалнята", който беше включен в миналогодишния фестивал на Европейските копродукции, ще направя още един 30-минутен еротичен филм - този път не в чакалнята на гарата, а в ситуация на автомобилно задръстване. Казва се "А2" - по името на пътя, а и А като най-важното нещо, първата буква на азбуката и 2 - като двама. Много е удобен за фестивали - заглавието не трябва да се превежда, защото е универсално, нито пък филмът, защото е без думи.
Киното е странно нещо - 24 кадъра в секунда - всъщност отделни картинки, свързани в съзнанието на зрителя - и това е филмът. Когато гледаш 90-минутен филм, точно половината от времето ти минава в пълна тъмнина. Очите ни са много бавни и затова не го усещаме, но всъщност седим 45 минути в тъмното. И това е още едно доказателство, че филмът е нищо сам по себе си - нуждаем се от публика, за да го има. Характерите в киното за мен винаги са архетипове. Повече ме интересува сблъсъкът помежду им. И след това идва ред на другото - светлината, думите... Добрият диалог никога не казва нещо за историята, той не е наративен, а говори за характера. Всъщност само един персонаж ме занимава истински - публиката.
- Сега навсякъде кино се прави трудно. Как е в Холандия?
- Винаги е мъчително да се правят филми в малка страна, чийто език не е популярен. Кинопроизводството е свързано със сложна организация и разрешаване на купища проблеми. Моят опит в живота ми показва, че трябва да превърнеш препятствието в стъпало, от което да се изкачиш по-нагоре. Търсиш трудности, проблеми, вземаш някакво решение, за да ги преодолееш и по този начин ситуацията се подобрява. Понякога, когато трябва да продадеш филма, преди да го заснемеш, също се оказва полезно, защото се научаваш как да разкажеш историята по определен начин за дадени хора. Общо взето, в Холандия работим със субсидии, с много пари от телевизията. Доста пари съм получавал от Германия, Белгия и Италия. Филмите ми са много по-добре приети в тези страни.
За първия си филм нямах никакви пари и плащах на всички с точки. Например операторът получаваше 4 точки на час, асистентът му две и така нататък. По това време работех в едно кафене и всяка седмица снимах по една филмова ролка. В края на снимките всеки получи по 60 000 точки, а филмът беше направен практически без пари. Отиде на фестивала в Кан, разпродадохме го по цял свят и спечелихме много. И от неговите точки операторът си купи къща.
Следващия филм можехме да го правим само в съботите и неделите, защото иначе всеки от нас си работеше нещо друго. Разполагахме с малко пари, но пак раздавахме точки. Така в извествен смисъл работиш с единия си филм в следващия. Когато хората ти вярват, можеш да ги събереш за нов филм. Целта е да построиш цяла сграда. Действително, полагането на основите е много трудно. Но не е толкова лошо, защото иначе пък всеки щеше да прави филми. Режисьорите щяхме да станем прекалено много, а зрителите - прекалено малко.
Дори когато филмът е авторски, киното е винаги екипно, групово. На фестивала в Рига един човек беше направил не чак толкова добър филм и ме попита: "Какво да направя, за да стане хубав филм". Отговорих му: "Намери всички хора, които са по-добри от теб. Операторът трябва да може да направи повече от това, което ти можеш да му поискаш. Дори актьорите трябва да могат да правят повече, от това което ти си представяш. И когато събереш такава група хора, ще можеш да направиш нещо по-добро от това, което би направил сам." Това е разковничето.
- А вие самият как правите филмите си?
- Няма смисъл да измислиш нещо, да ти дойде някакво хрумване и просто да го реализираш. Понякога може да ти бъде полезно, но не го заснемай. Напиши си сценарий, това е най-евтиният начин да направиш филм за себе си. Много е опасно да си представяш филма като готов резултат. В процеса на работа трябва да постигнеш нещо повече от това, което си си представял. В началния етап започваш само с изходни точки, на които надграждаш. А да намериш пари за този вид филми предполага връзки с хора от Германия, Италия... Става дума за изградено доверие, което отнема години. То е също част от играта. Чудеса не съществуват - някой да ти даде пари за твоята чудесна идея. Надявам се, че когато в България правите филми, запазвате своята собствена култура. Ако някой в Европа пожелае да купи български филм, първото и най-важното за него няма да е това, че филмът е прекрасен, а фактът, че той идва от България. Иначе всеки иска да прави филми по подобие на американците. Но ние, европейците, правим филми, които американците никога не биха могли да направят.
Преди няколко седмици се срещнах с представители на холандския парламент и поисках пари за филм, а те отговориха, че е много скъп. Казах им три неща: първо, 70 на сто от една филмова продукция са хонорари - т.е. парите се връщат обратно в обществото; второ, в Холандия имаме данък, който е повече от 70 млн. гулдена годишно и е посветен на киното, а само 20 млн. от тях отиват за холандското кино; трето, когато искате да знаете нещо за собствената си култура, вместо да четете книги, вестници или да разглеждате картини или снимки, гледайте един филм от 50-те, 60-те, 70-те. Дори да не е толкова добър, ще видите точно как хората са живели, мислели, разговаряли. Така можете да защитавате успешно родната си култура срещу нашествието на чуждите влияния.
- А що се отнася до копродукциите?
- В тях винаги се стремя към огледалната конструкция - двама продуценти с два сценария, напълно различни. Единият иска няколко актьори от другата държава за своя филм и обратно. Процесът е копродукция, а имаш два филма. Иначе се получава една бърканица, филмът просто няма самоличност.
Холандците не се гордеят особено със собственото си кино, но мисля, че това е така навсякъде по света. Малките държави не обичат родното си кино. Това се дължи на факта, че гледаме всички филми в страната и само най-добрите от чужбина и ни се струва, че другите са добри, а нашите са посредствени.
- Колко филма годишно се правят в Холандия?
- Между 12 и 20 игрални филма. Правим и много документални за големия екран. Общо взето, смятам, че правим 40 филма годишно. Хубавото е, че са много различни.
В Холандия понякога ме наричат Стелини заради италианските ми пристрастия. Ако Холандия е моето отечество, Италия е моята родина. Италия е чудесна страна, там се случват най-странни и смешни неща. Ето например Нино Манфреди, чудесен човек и актьор. Живеех в неговата къща близо до Рим, на брега на морето. На пристанището имаше лодкар, който се беше договорил с Нино Манфреди, че всяка сутрин в 10 той ще маха от балкона на къщата си, а онзи ще води с лодката си туристи да го гледат. Продавал билетчета за това. Всяка сутрин лодката му е далече в морето и хората гледат как маха Нино Манфреди. Аз живеех там известно време и тъй като съм на ръст колкото него, понякога обличах неговото палто, излизах на балкона и махах. В Италия стават и такива неща.
В София съм от три дни и имам силното чувство, че съм в Италия. Цялата атмосфера много напомня за там.
- Най-новият ви филми "Няма влакове, няма самолети", завършен наскоро, беше предвиден за участие в нашия фестивал, но в последния момент това се оказа невъзможно...
- Филмът е включен в конкурсната програма на фестивала в Москва, а изискването е да няма други прожекции преди това. Така че за да не си провалим това участие, наложи се да го свалим от панорамата тук. Може би ще го видите догодина. Разказва за човек, който иска да умре до края на деня. Филмът изглежда много потискащ, но не е така - много е смешен. Това е филм за нищото, за празнотата, за самотата, за липсата на комуникация, в него всеки прави нещо дълбоко заложено в него, изразява своята същност. В Холандия хората имат всичко. А когато имаш всичко, вече нямаш мечти и идва празнотата. И никой не го вълнува какво става с теб, дали си жив или умрял. Всеки играе някаква игра. Филмът е много ироничен, напълно противоположен на "Летящия холандец".
Това, което ми харесва изключително много не само в България, а и в цяла Източна Европа, е публиката. Фантастична е! Вдъхновена, чудесна публика, с толкова много духовност и желание да направи собствена интерпретация, надявам се, че ще успеете да се съхраните като културна идентичност.

Разговаря Ирина Канушева




Разговор
с Йос Стелинг