Сърбия между
Изтока и Запада

Миналото трябва да се познава не защото е отминало, а защото отивайки си, не е отнесло своите последствия - твърди един познат афоризъм. На заложената в него, изстрадана през столетията мъдрост сякаш се подчинява историческият живот на сръбската държавна идея. Именно на последствията от една благородна в началото, но след това хипертрофирана национална амбиция поставя ударението историкът-балканист проф. Кръстьо Манчев в своето повествувание върху сръбското минало, намерило място в утвърдилата се поредица на издателство "Абагар" под наслов "Малка историческа библиотека".
Всъщност тази амбиция за сила и могъщество, за ръководна роля не само на Балканите, но и в средноевропейските дела захранва сръбската държавност още от Средновековието. Достигнала зенита на своето развитие като първа балканска сила под скиптъра на величавия крал Стефан Душан (1331-1355), Сърбия започва да се оглежда в сянката на своето минало и да търси хоризонтите на още по-бляскавото бъдеще. Уви, напорът на османските турци съкрушава една държавност в продължение на столетия - така, както под полумесеца на азиатската империя гаснат и държавите на сръбските балкански съседи.
От ятагана на завоевателя и от последиците на неговия изпепеляващ удар подхваща нишката на сръбската история Кръстьо Манчев. И веднага прави едно внушение, което плътно заляга във всички негови последвали разсъждения върху сръбската национална съдба - от положилия темела на съвременната сръбска държавност Караджордже (Карагеорги) Петрович до Слободан Милошевич. Геостратегическото разположение на сръбските земи предопределя в много случаи насоките на тяхното историческо развитие. Или както самият автор отбелязва: "Поради геополитическото си положение Сърбия е разпъната на кръст както по време на османското придвижване към Средна Европа, така и по време на австрийската "балканизация", а шпагите най-често се кръстосват на сръбска територия" (с. 14). Бих добавил - тази историческа обремененост на географските координати има не само драматични последици, но през следващите столетия носи и положителни политически резултати за сръбската нация и нейната държава.
В един по-широк, чупещ рамките на ограниченото историческо време смисъл Сърбия се оказва балканската "клапа" на напрежението между Изтока и Запада. От двете сръбски въстания 1804-1813 и 1815-1830 г. до разпадането на Титова Югославия Сърбия използва дивидентите от тази гранична позиция, но трябва да плаща с лихвите за нея при неблагоприятно стечение на международните обстоятелства.
Авторът не натрапва този извод. Той дискретно ни води през перипетиите на сръбската история, през деликатно внушените личностни характеристики на сръбските национални водачи. И резултатите от сръбското историческо движение, а не предварителните внушения на балканските пристрастия и отрицателни наслоения от миналото движат неговото перо. Пред българския читател един български автор за пръв път раздипля сръбската история, в която тече пълноводният поток на мощно националноосвободително движение и се ражда сръбският национализъм, който в съвремието придобива ту демонична окраска, ту израства като спасителна веха за нацията. Виждането на Кръстьо Манчев за същността на прословутото "Начертание" (1844 г.) на известния сръбски политик И. Гарашанин пък разкрива раждането и утвърждаването на една държавна доктрина, която винаги е придавала борбеност на сръбския национален дух дори и тогава, когато политиците са се позовавали на пропагандното клише за "свещеното историческо право".
Много често на Запад определят сръбския национализъм като невиждано яростен и неукротим, див и жилав модел на балкански шовинизъм. Кръстьо Манчев всъщност реабилитира истинските стойности на този национализъм, просмуквайки с него градежа на автономното сръбско княжество след 1830 г., а след 1878-ма - и на независимото сръбско кралство. Авторът не се поддава на изкушението да търси формални съпоставки на сръбското историческо развитие с неговите балкански аналози - съпоставки, чиято инерция може да доведе до обосновани или необосновани национални пристрастия. За Кръстьо Манчев историята на сръбската държава до 1918 г. е като увеличително стъкло за политическите, моралните и културните стойности на нацията, поставена или при екстремалните условия на кризисните моменти, или развиваща се в спокойното русло на балкански и общоевропейски мир.
Едно от явленията, което винаги поставя удивителна пред интересуващите се от сръбската история, е трайното, ожесточено и кърваво съперничество между управляващите династии на Карагеоргиевичите и Обреновичите. В тяхната неистова борба обаче Кръстьо Манчев не търси проявленията на борбения и неспокоен сръбски дух, който обича юнашките пози и моделира високото национално самочувствие. Потребностите на историческото оцеляване между Изтока и Запада, на прага между Европа и Ориента обуславят стълкновенията между династиите, защото всяка една от тях търси съответния външнополитически покровител и по такъв начин проектира собствените си проблеми върху противоречивата и динамична панорама на международните отношения. Нещо повече, Кръстьо Манчев ни разкрива как самочувствието на сърбина като част от голямото цяло на една способна нация непрекъснато се импулсира от неговата историческа жизненост в изключителните исторически условия на границата между Европа и нейната периферия.
А това означава жизненост, приспособимост и избирателност на националните реакции при историческите катаклизми или при нормалните процеси на развитието. Ние вярваме на автора, когато рисува сръбския политически пейзаж през миналия и началото на настоящия век като мозайка от политически партии и социални групи, които се взират в европейските цивилизационни образци, но същевременно не пренебрегват и националната специфика. Ние се доверяваме на Кръстьо Манчев и тогава, когато търси мярата между обективното и субективното начало при оценката на сръбските борби за национално обединение - било то във войни срещу Хабсбургската и Османската империя, било във въоръжена конфронтация с България за решаването на балканския национален въпрос, било в задкулисните дипломатически комбинации.
Впрочем представеното ни историческо битие на Сърбия е композирано и осветлено така, че дори и неволно налага редица поуки. Едната от тях следва да се търси в сложната, но винаги съществуваща обвързаност на една малка държава с политиката на определена велика сила. Дори и сръбството, което има дързостта няколко пъти в своята история да тръгва срещу имперска държава и в последна сметка да излиза победител, винаги се осланя на определена външна подкрепа. Прониквайки в тъканта на сръбската история, Кръстьо Манчев на практика ни доближава до общобалкански закономерности и така книгата му добива по-широко познавателно и аналитично значение. Авторът се вторачва и в социално-икономическата канава на сръбската история, за да докаже, че бедността, стопанското изоставане и трудната интеграция в модерна Европа са трудно преодолими величини - дори и тогава, когато една нация е заредена с амбицията да догони развиващите се страни. А не плати ли и България подобен данък на големите надежди и суровите реалности, когато също така устремно се беше отправила към Запада в края на ХIХ и началото на ХХ в.?
Поредицата от сравнения може да бъде продължена и в това отношение книгата на Кръстьо Манчев съдържа много провокации. Особено актуални са те в онези страници, в които авторът проследява съдбата на сръбската нация като основен държавотворен фактор в междувоенното Кралство Югославия и в следвоенната Социалистическа федеративна република Югославия. Може само да се съжалява, че на този период от историческия живот на сръбството са отделени сравнително малко страници. И все пак те са показателни в превратностите на една историческа участ, и типична, и нетипична за Балканите. Типична дотолкова, доколкото балканският национализъм може да се прояви и като градивна, и като разрушителна сила. Нетипична дотолкова, доколкото Югославия даде един необичаен за полуострова пример на многонационална държава, чието съществуване пораждаше и парадоксите, и закономерностите на подобно държавно образувание.
Кръстьо Манчев не затваря последната страница на своето творение с онази съвременна криза на югославската идея и югославизма, която доведе до разпадането на западната българска съседка в нейния съграден от Тито още през 1943 г. социалистически вариант. А всъщност сръбската идея е ядрото на югославизма и неговият колапс е удар и върху самата идея. И все пак, без да рискува пристъпването на границата между история и политология, авторът ни подсказва един песимистичен вариант за бъдещето на Сърбия. И логично е сръбски историци да намерят много аргументи срещу неговото заключение, че "Югославия като миниимперия, конгломерат от земи, народи и малцинства, се руши под ударите на националната идея" (с. 317). В това обаче се съдържа едно от предизвикателствата на историята, за която цитираният от автора Люсиен Февр твърди: "Историята не обединява хората. Историята никого с нищо не задължава. Но без нея всичко се лишава от основи".

Проф. д.и.н. Милчо Лалков












Кръстьо Манчев.
История на Сърбия.
Издателство Абагар.
С., 1999. 324 с.