Светлината, която крадем се нарича фотоинсталацията на Владо Шишков, показана неотдавна в АТА Център за съвременно изкуство. Тя е посветена на тъмните страни в съзнанието и в асансьорите ни - неотменна част от нашето битие.
Струва ми се, че един от най-забележителните продукти на социалистическия строй в България е панелният блок с прилежащия му асансьор. Въображението трудно би могло да си представи нещо по-отблъскващо от тези асансьори, които, колкото и банално да звучи, по-някакъв начин се бяха превърнали в метафора на живота ни. Отвсякъде ни обгръщаше мрак и чувство за клаустрофобия, докато със свито сърце се молехме да не заседнем и брояхме етажите, респективно годините, които ни деляха от светлината (светлото бъдеще). Пълното сливане между асансьор и действителност можеше да се забележи и във факта, че въпросните съоръжения в блоковете на някои по-заслужили бяха значително по-добре поддържани от тези на недотам заслужилите.
Обратът, настъпил в обществото, доказа, че "асансьорната" метафора е доста устойчива. Мъчително и трудно подемното устройство започна да променя облика си, успоредно с нашия собствен. Например вече все повече кабинки са снабдени с крушки, чиято цел, от една страна, е да ни доближат до "стандартите на ЕС"(?!), а от друга, - да ни отърсят от страха, сковаващ душите между първия и дванайстия етаж. Но се оказва, че подобна придобивка е трудна за опазване. Мнозина от нас сякаш са се вкопчили във възпитаваната с години социалистическа безотговорност и удобна анонимност, позволяващи присвояването на обществено имущество.

Кадър от фотоинсталацията "Светлината, която крадем " на Владо Шишков
В своята инсталация обаче Владо Шишков е насочил вниманието си към все още неоткраднатите асансьорни крушки. Работата му е изследване на остроумните, всъщност - трагикомични опити на българина да спаси мъждукащата светлинка от самия себе си. Авторът е успял да получи "екстрат" от тази наша действителност и да я "затвори" в кутии. Изображенията върху кутиите показват снимки (изключително професионално направени от фотографа Иво Миланов) на асансьорните лампи, скрити зад саморъчно направени предпазни устройства - очевидно толкова по-сложни, колкото по-често крушката става обект на присвояване. Нелепото състезание е смешно и парадоксално, както всичките ни жалки опити да цивилизоваме външните прояви на живота си, без дори да се опитаме да променим мисленето си.
Зад естетската визия, забавните метаморфози на асансьорното осветление и професионално поднесеното експониране на изложбата, работата на Владо Шишков в Центъра АТА поставя въпроси, чиито отговор е добре да открием - и то без нашумялата напоследък "помощ отвън". Между другото, едно от възможните решения е да предпочетем да се качваме по стълбите.

Илина Коралова