Около мавзолея
За да има добър резултат от всяка дейност, цивилизацията е измислила разделението на труда. Казано просто - обущарю, гледай си обувките! Може би само в България кметът може да реши самолично да премести седалището си в банята, химици да решават какво да правим древните черкви, а председателят на Народното събрание да определя архитектурата на сградата (където той е временно и със съвсем други задачи). Тук мазньовците си застъпват езиците да възразят, че навсякъде по света било така - виж Митеран и пр. На което ще отговорим - да, Митеран избираше сам и последен (не винаги успешно), след като архитектите и урбанистите си свършат работата - не преди това. В България е обратното - архитектите участват в конкурси, за да може примерно рутенето на мавзолея или надстройката на Народното събрание да бъдат подплатени с проект - без значение чий - в рамките на предварително взето решение. Урбанистът е принуден да работи на ибрикчийско равнище. Няма начин да се докаже, че това е правилно, общоприето и рационално, тук разделението на труда не съществува. Наистина важните промени в материалната и духовната структура на града не са работа само на архитектите. Допускам дори, че не са приоритет на архитектите. Бизнесмените, социолозите, философите, лекарите, икономистите имат голям дял в отговорностите, свързани с града. Защо в България техният глас не се чува? Къде са еколозите, хигиенистите, комуникаторите (нищожна част от тях са на ясла)? Къде е този колективен, интердисциплинарен авторитет, който е в състояние да попречи на политиците да правят глупости? Толкова смазан от немотия и отчаяние ли е българският гражданин, че съдбата на града не го вълнува? Пет души именити писатели са против рушенето на мавзолея (анкета на "24 часа"), а властта се държи така, сякаш няма нищо подобно. При архитектите обаче нещата са различни. Те са наясно, че премахването на каквото и да било има смисъл само ако на негово място, точно там, точно сега, трябва да дойде нещо по-добро. И че по-доброто трябва да дойде съгласувано, обмислено, проверено и доказано. Защото "после" обикновено е късно. Не е работа на архитектите да обясняват на обществото защо е нужно мавзолеят да остане. Това, че арх. Христо Генчев го прави по-успешно от когото и да било, идва да покаже какъв вакуум замества хуманитарната мисъл. Ако властта не желае да чуе архитектурни съображения, архитектът е принуден да пренесе борбата на територията на икономиката и политиката. Кому пречи мавзолеят? Пречи на всички, които искат собственото им минало да бъде забравено. Пречи на тези, които искат да вдигнат нови трибуни или стари балкони, без мавзолеят да се хили насреща. Пречи на онези, които не ценят правенето, та залагат на развалянето - да се руши е лесно! Пречи на кметовете, които допуснаха съсипването на декари гранитни настилки и се надяват да заметат това престъпление. Мавзолеят е предупреждение - бяхте роби, идолопоклонници, ентусиазирана рая, винтчета и болтчета, какви сте сега? Защо малко хора надигат глас в защита на сградата символ? Защото малцина нямат причини да се срамуват. Защо левите интелектуалци не се противопоставят на властта? Защото истински левите се броят на пръсти. Днес празната гробница не е символ на тържеството на комунизма, а на неговото поражение. Тези, които наричаха себе си комунисти, имат не по-малко основание от "демократите" да искат той да изчезне. "Лявото" и "дясното" (както в много други области) се срещат в общия интерес. Дали не става дума за поредното доказателство за тяхната идентичност? За властта обаче събарянето на мавзолея е само популистки номер. Най-доброто, което може да направи тя, е да си запази мавзолея за следващата изборна кампания. До момента, в който прецени, че истеричните баби са измрели, а гузните съвести - изплакнати. Когато проблемът на мавзолея престане да носи гласове, едва тогава властта и опозицията ще са в състояние да подходят към него с чисти ръце. Събарянето на мавзолея е лакмус за поведението на архитектите. Тези от тях, които (с основание или без) разчитат на благосклонно отношение на общината (поръчки, конкурси, журиране) твърдят: "Мавзолеят не ни е нужен" (заглавие на арх. Любомир Шинков в "24 часа" от 26 юни). Очевидно авторът не изпитва притеснение от толкова откровено слагачество. В текста е пояснил: "Подчертавам пиетета си към авторите на сградата - архитектите Овчаров и Рибаров, но..." Какво да правят тези, които и "пиетет" не изпитват - да ги оставим да рушат, естествено. За Овчаров и Рибаров е абсолютно доказано, че нямаха никакви симпатии към комунизма. Те не бяха дори "леви" интелектуалци. И въпреки това за шест дни съградиха шедьовър. Днес бившите партийни секретар(к)и и съответните им половинки искат да го бутнат. Сик транзит глория мунди - казва празният мавзолей. Кандидатите за "глория" не могат да го преглътнат. Може би архитектът Шинков ще получи своето парче от тортата (както я получаваше в миналото), може би - не. Важното е, че неговото поведение срива позициите на колегията, доколкото ги има. Позицията на отстояване на материалните и духовни ценности архитектът няма право да напуска, каквито и да са политическите му убеждения и евентуалните ползи. Във всяка латиноамериканска столица има булевард "Филип II". На нито едно - демократично, фашистко, комунистическо - правителство не минава през ум да го преименува. Филип II далеч не е най-симпатичният владетел - дори за испанците. Каквото и да стане оттук нататък, мястото в края на градската градина винаги ще остане "мавзолея", дори от него да не остане камък върху камък. Тогава къде е логиката да се бутне? Разбирайки прекрасно, че събарянето не е решение, на конкурса през 1990 г. всички участници - кой сполучливо, кой не, го преустроиха за нещо. Защото са архитекти и не могат да си представят толкова скъпо и красиво нещо да стои без полза. Една незнайна госпожа от Русе обаче (конкурсът беше отворен) даде според мене най-доброто предложение - да се махнат страничните трибуни - погребални стени (така и така там никой не е погребан, нито ги има в първоначалния проект), тревите и храстите на Градската градина да обиколят плътно мавзолея, на вратата му да се окачи един катинар и сградата да остане на мъдрите потомци, които да решат какво да я правят. Всъщност точно такава е съдбата на мавзолея на Батенберг, който никой не иска нито да руши, нито да преустройва. След още "четиресет и пет години стигат" за огромна част от българите между Димитров и Батенберг няма да има принципна разлика и вероятно така трябва да бъде. Но творбата на Овчаров/Рибаров ще си стои като доказателство, че България е раждала не само простаци.
Павел Попов