А сега отново Батай!

В някакъв смисъл онова, което ще бъде написано и казано за спектакъла на Иван Станев "История на окото" по Батай, би трябвало да бъде по-интересно от самия него. Защото неговият интерес е да предизвика говорене/писане за себе си. Не да скандализира, а да дразни гледащия го, да го провокира към мислене, към говорене. И това става ясно не от трансгресивното "говорене" на самия Батай, не от сценичните нагледи на ексцеса, възмутили странно патриархалното, свенливо журналистическо-зрителско разбиране за изкуството на многотиражните ежедневници, иначе без свян гледащо в очите разюзданата порнография, облепила автобусите и страниците на ежедневната преса. Е, ако порнографията, вулгарното е прието за правилното, редното, разбира се, че "История на окото" е неправилното, нередното, извънредното. Твърде елементарен е такъв тип скандал за този спектакъл, и изобщо не скандал му трябва на него. А говорене, писане. И колкото повече, толкова по-добре. Той само симулира скандалност. Както и театралност.
Нелепо инфантилната жестовост на цикличното "а сега нова игра", почти буквално визуалното, миметично повторение на описваното лишават гледащия от опора, не му позволяват да "разбира" това, което вижда. Провалят всеки опит в чуваното и вижданото да се вмести "смисъл". Изправят го пред празното, пред празнотата на живеенето. Това е хладнокръвен опит да се деконструира театралното като синтезиращ жест, за да бъде разширено неговото място. В "Дон Жуан в Ада", който Иван Станев постави в Театър "София", той съзерцаваше театъра, отчуждавайки го чрез красотата на цитата на изваяния жест. Сега в "История на окото" той използва мястото на театъра, за да примами в него заедно с Батай повече хора, склонни не да "прогледнат" зад видяното "смисъла" му, а да мислят, прескачайки го. Защото окото, гледайки, нищо не вижда, освен да се взира в празнотата, в смъртта. Всеки опит тук да се гледа, разбира и претегля театралното чрез играта на сцената, действието и пр. познатости е изваден пред скоба. Хладното отчаяние на размисъла, който провокира този спектакъл, идва от прескачането отвъд позволеното, редното и познато театралното. От уличаването на слепотата пред злото, пред безсмислието, пред невинността на изкуството. "Литературата не е невинна и, виновна, тя трябваше най-сетне да се признае за такава.", беше писал Батай. "Театърът не е невинен", сякаш се присмива и "История на окото" от сцената. Дали не е вече късно за такива признания?
Спектакълът на Иван Станев, копродукция на Фондация "Концепция за театър" и "Theatre de la Manufacture", Нанси, Франция, е радикално различен естетически опит в българския театрален контекст. И би било обнадеждаващо, ако евтиното възмущение и скандално шумолене, скуката пред уж очевидното, не са единствените следствия от неговото присъствие. А сега отново Батай!

Виолета Дечева















Реплика
от ложата