И ето, идва
най-щастливият ден...

Чувствам, че дойде вече времето, след четири години и кусур, да кажа "сбогом" на рубриката си "Петък, ранна утрин", чието заглавие - а всъщност това няма никакво значение - никога не е било измисляно от мен. Причините за моето решение, както обикновено се казва, са няколко. Най-важната се корени във все по-силно обземащата ме скука спрямо моя обект на писане в тази рубрика, изобщо на желаещи текстове: българската телевизия. Казват, че екзистенциалната скука прераствала в тревога, отчаяние и борба, но очевидно или аз не съм достатъчно натоварен с нужната отговорност за подобна активност в живота, или скуката, произтичаща в мен от нашата телевизия, от нейното състояние и проблеми, надхвърля всеки възможен черен оптимизъм. Втората причина е в дублиращата рубрика, която от известно време ме следва, или, все едно, вярно върви пред мен, във вестника. Но не проблемът за съвместяването, мястото и редът на двете колонки, е важен в случая. Учудва ме самият факт на това двойно наличие. Върху един такъв безспорно слаб обект, какъвто е БНТ, плюс рехавите наши частни телевизии, се получава едно пренапрягане на пишещия субект - чак до степен на раздвояване. А този обект не само не е атрактивен, но дори не е и достатъчно травматичен, за да предизвика подобно раздвояване. Тази ситуация, в която г-н Новков и аз с патос връхлитаме върху един ясно и дори кристално негоден за такава страст обект, е най-малкото комична и затова е вече време да се вземем малко по-насериозно, като прекратим преразхода на енергия. Това може да стане, след като аз, както се казва, достойно се оттегля - защото не само съм обзет, но и вероятно вече излъчвам от всички пори на текстовете си тотална скука към това теле, или тази свещена крава - българската телевизия.
Вероятно в раздялата между мен и рубриката ми се мержелее и една трета причина. Тя е във все по-голямото раздалечаване на моите, в най-общия и обхватен смисъл на думата, политически възгледи с тези на вестника; изобщо в нашите разбирания както на мира, така и на войната. Но не тази причина е важната и в случая аз съвсем не искам да изгарям своите мостове към "Култура". Напротив, ще продължа да комуникирам с вестника, като го чета, а при взаимно удобни поводи и пиша в него. В тези възвишени минути на раздялата, която е тъжна, но и весела, защото най-малкото ще постави ново начало, или както се пее в песента: "и ето, идва най-щастливият ден, когато ти ще си далече от мен", ще си позволя едно единствено напътствие. Ще изрека жалонните думи, които са до болка банални, но както се полага във всички такива случаи, задължително се казват: вестникът трябва да продължи да дерзае и дълбае в своите дискурси така, както само той иска и може.

Ромео Попилиев
















Петък,
ранна утрин