Нова българска драма - Шумен '99

Преди повече от месец шуменската публика беше свидетел на своеобразно "възкресение" - след четиригодишна "клинична смърт" на сцената на Драматичния театър "Васил Друмев" оживя отново театралният фестивал "Нова българска драма". Оживя чрез осем постановки на български пиеси и тринайсет авторски прочита на все още нереализирани "текстове за театър" (както повечето от авторите сами определят творбите си). Всичко това обаче не би могло да се случи без Рада Спасова - енергичната, волева и упорита директорка на Шуменския театър, поела инициативата за възраждането на Друмевите театрални празници. Как е успяла да спечели съюзници за това "дело", да обезпечи финансирането му в условията на валутен борд, да убеди колегите си в необходимостта от участие тъкмо тук (при наличието на съвсем немалко други традиционно провеждани и несъмнено по-престижни фестивали), за мен си остава загадка. Важното е, че усилията й в крайна сметка се бяха увенчали с успех и че фестивалът рестартира - дай Боже многая лета!
Тазгодишното издание на "Нова българска драма", при все че беше твърде скромно, разкри няколко изненадващи неща. На първо място - това, че немалко млади (по стандартите на ЮНЕСКО!) хора пишат драматургични произведения. Още по-любопитно е, че значителна част от тях са професионално свързани с театъра - те са актьори, режисьори, театроведи. Литератори и журналисти, разбира се, също не липсват, но театралите сякаш са повече. Това обстоятелство несъмнено слага отпечатък и върху техните текстове, които дават доста точна представа за собствено театралните възгледи и пристрастия на своите автори, и доста по-смътна - за ценностното им отношение към изобразявания свят. Имам предвид, че при тях драматургичният дискурс по-скоро "моделира" сценичното случване на един бъдещ спектакъл, отколкото проблематизира същинското драматично действие.
На практика в повечето случаи за същински драматично действие просто не може да се говори - най-вече поради това, че изобразяваните конфликти са или твърде незначителни, или мними, или просто банални. Някои от авторите, разбира се, доста ловко успяват да прикрият този недостатък чрез един несъмнено забавен, жив и динамичен диалог, чрез анекдотизма на изобразяваните междуличностни взаимоотношения, неочакваността на сюжетните ходове и най-вече чрез изграждането на ярки и интригуващи драматургични характери. Най-показателни в това отношение са пиесите "Вчерашни целувки" на Юрий Дачев, "Гълъбът" на Румен Шомов и монодрамата "Тишината на крокодилите" на Яна Добрева. Не се съмнявам, че всички те много скоро ще влязат в репертоара на нашите театри и че ще бъдат гледани с удоволствие от публиката - съмнявам се обаче, че това е същинската цел на драматургичното писане. Може и да не съм права, но все си мисля, че то не просто трябва да обслужва актуално съществуващите сценична практика и зрителски вкусове, но в някаква степен и да ги трансформира - да "изговаря" изненадващи неща и да провокира търсене на нови сценични форми.
Тук, разбира се, трябва да отбележа, че на фестивала бяха представени и няколко работи, в които прозира подобна тенденция - на първо място "Неда и кучетата" на Теодора Димова, до известна степен "Тъжни лица" на Боян Иванов и "Всичко се сбъдва" на Рада Александрова. Имам предвид преди всичко това, че тяхното идейно съдържание като че ли не би могло да бъде "изговорено" другояче, освен в драматургична форма. И още - че сценичният еквивалент на сугестираните чрез тази форма смислово-емоционални внушения очевидно не може да бъде изграден със средствата на традиционния театър1. С други думи - поставянето на тези творби е свързано с немалко реални рискове. От една страна - художествени (защото, знайно е, че не всеки сценичен "експеримент" води до убедителен краен резултат), а от друга - финансови (знайно е и това, че зрителската аудитория, която очаква от театъра не просто развлечение, а светогледно-естетически провокации, не е дотам многобройна). Знайно е обаче и друго - че без поемането на подобни рискове театралното изкуство просто не би могло да се развива. Ще ми се да вярвам, че тази твърде банална истина не е чужда на ръководителите на нашите театри (и още повече на Националния център за театър) и че въпросните произведения няма дълго да чакат второто си, вече сценично раждане.
Освен "добре скроените пиеси" и "експерименталните" творби, на фестивала чухме авторски прочити и на текстове, които не бих могла да отнеса нито към едните, нито към другите. С това не искам да кажа, че те са литературно неграмотни или напълно лишени от сценичен потенциал (откровено графоманските работи, за щастие, бяха не повече от две или три) - а само това, че са написани като че ли твърде прибързано. Имам усещането, че мнозина от авторите са хванали перото, преди да си дадат ясна сметка дали техните спонтанни образно-идейни хрумвания могат да обезпечат действената и смислова динамика на едно цялостно драматургично произведение. Навярно поради това и резултатите, с малки изключения2, не са особено убедителни - пиеси има, но те са или идейно аморфни и недобре структурирани, или просто твърде скучновати.
Тук навярно трябва да отговоря и на въпроса - какво е новото в "новата българска драма" и има ли го изобщо? Има го - макар че все още не е ясно дали е за добро или за зло. На първо място то е в това, че "новите драматурзи", за разлика от "старите", пишат преди всичко камерни пиеси или монодрами. Това едва ли е продиктувано само от прагматични съображения, макар че и такива, навярно, не липсват. Аз поне съм склонна да интерпретирам този факт като признак за формирането на едно различно от досегашното виждане за същинския смисъл на драматургичното писане. Твърдя това, имайки предвид, че повечето "нови" автори се занимават не толкова със социалните проблеми, колкото с екзистенциалните дилеми на своите герои или иначе казано - за тях драмата на субективното светопреживяване е значително по-интересна от драмата на обективното живеене. Което доста недвусмислено подсказва, че те възприемат драмописането по-скоро като акт на личностно себеизразяване, отколкото като акт на социално ангажирано "говорене" (както то беше мислено от "старите" драматурзи).
С това, разбира се, не искам да кажа, че "новата" драматургия няма нищо общо със реалната социална действителност - тя присъства в произведенията, но като че ли някак "зад кадър". Това, разбира се, не е беда - беда е, че индивидуалните драми и взаимоотношения, върху които е фокусирано авторското внимание, по-скоро илюстрират, отколкото проблематизират нейното актуално състояние. Твърде показателен в този смисъл е фактът, че субекти на драматичното действие във всички "добре скроени пиеси", а и в немалко други произведения, са хора от "третата възраст" - самотни старци и старици, чиито живот обективно е сведен до борба за физическо и личностно оцеляване. В повечето случаи постъпките и взаимоотношенията на тези герои са белязани с печата на трагикомичното - при което именно възрастта на героите ги прави да изглеждат колкото смешно-нелепи, толкова и искрено трогателни. А както е добре известно, сценичните образи, които се движат на границата между смешното и сериозното, неизменно предизвикват спонтанен зрителски интерес, емоционално съучастие и в крайна сметка гарантират публичния успех на произведението. Което съображение, според мен, е било решаващо за насочването на "младите" драматурзи към битието на старите хора.
Що се отнася до представените спектакли, те показаха преди всичко това, че публиката все още проявява жив интерес към българската драма - в Шумен салонът всяка вечер беше достатъчно пълен. При това тази публика беше твърде отзивчива както към "експерименталните", така и към традиционните театрални спектакли. Одобрителни аплодисменти не липсваха дори за онези представления, които не бих могла да класифицирам другояче, освен като живи примери за "мъртъв театър"3 - навярно поради домакинска вежливост. Очевидно беше обаче, че публиката отдава предпочитанията си на онези спектакли, чиито ясни идейно-смислови "послания" се транслират към зрителната зала чрез една изненадваща, ярка и динамична зрелищно-игрова форма.
Не случайно най-голям успех на фестивала пожъна Пазарджишкият театър с "Епични времена" по Йордан Радичков (автор на композицията и режисьор Петринел Гочев) - едно изключително забавно, остроумно и живо представление, което със своята иронично-гротескова образност и неподправен комизъм не оставя никакво съмнение, че за да чуеш отново гласа на онемелите петли и да вкусиш наистина солена сол, трябва просто да бъдеш невероятен. Публиката прие твърде радушно и "Казаларската царица" на Малкия градски театър "Зад канала" (поставен от Бина Харалампиева). Спектакълът откровено иронизира социалната и морална несъстоятелност на мелодраматичната визия за света и паралелно с това "изрича" едно шеговито-сериозно обяснение в любов към самото театрално изкуство и към неговите предани "рицари" - онези вечни "аркашки", чиито реален живот е изпълнен с много повече драматични перипетии и съдбовни изпитания и от най-сензационния мелодраматичен сюжет. А начинът, по който беше посрещнат спектакълът на Народния театър "Църква за вълци" (режисьор Николай Ламбрев), категорично опроверга твърде разпространеното напоследък схващане, че тя вече не проявява интерес към проблемната социално-психологическа драма и че е загубила вкус към аналитично-реалистичния "жесток" театър.
Особено приятно ме изненадаха реакциите на публиката при срещата й с моноспектаклите "Втора сряда" от Маргарит Минков (изпълнител - Диян Мачев, режисьор - Александър Илинденов, ДТ - Хасково) и "Пикльото" от Калин Илиев (изпълнител - Атанас Атанасов, режисьор Николай Ламбрев, Театър на Българската армия). И ме обнадеждиха - защото показаха, че публиката не страда от естетически предразсъдъци и с радост се поддава на всякакви театрални провокации - словесни, визуални и най-вече, разбира се, игрови. Давам си сметка, че зрителският интерес, както и несъмненият успех, който имаха тези "експериментални" спектакли, се дължи най-вече на ярките, неконвенционални и сугестивни актьорски изпълнения. Във всеки случай успехът беше налице, а това води до простичкия извод, че си струва "експериментите" да продължат.
Не знам как ще изглежда следващото издание на фестивала. Знам обаче, че би било добре той да придобие по-голяма панорамност - да покаже ако не всички излезли през сезона нови български пиеси, то поне по-голямата част от тях. Мисля си още, че аудиторията, пред която драматурзите ще четат своите нови творби, не трябва да е съставена само от неколцина театроведи и литератори, а от мнозина директори и режисьори на театри - по очевидни причини.

Светлана Байчинска

1. В случая визирам само "Неда и кучетата" и "Тъжни лица".

2. Имам предвид "С. богом" на Орлин Дяков и "Сводът" на Ани Петрова.

3. Става дума за "Хиляда и втория" по пиесата на Борис Априлов, реализирана от Асен Шопов в Старозагорския театър, и за спектакъла на Плевенския театър "Страсти Илиеви" по пиесата на Димо Дишев, поставена от Веселин Бояджиев.