Хрисими европейски
страсти
В програмата на фестивала бяха включени общо двадесетина филма, сред които два с българско участие: “След края на света” (България - Германия - Гърция) на Иван Ничев и “Фотографи” (Гърция - Кипър - България) на Никос Кундурос.
За първи път на фестивала тази година дойдоха именити кинематографисти - Горан Паскалевич и Йос Стелинг (вж. “Култура”, бр. 25 и 26 т.г.). Холандският майстор бе почетен с панорама - без специално кинематографично образование, той показа не само пъстрота на филмовите си занимания, но и завидна словоохотливост за тях. Стелинг е режисьор на осем филма, а в София представи три. Оказаха се доста различни: “Летящият холандец” (1995) - протяжен и объркан до смях, чието единствено достойнство според мен е пластичността в стил а ла малките холандци; “Илюзионистът” (1984) - не особено смешен, но затова пък безсловесен и трогателно вгледан в маргиналите; “Стрелочникът” (1986) - аскетичен, любовен и лишен от какъвто и да било полъх на смях. Независимо дали героите са в средновековни одежди, с цилиндри или с униформи, дали са пилигрими или отшелници, дали са в замък или клиника, дали е зима или пролет, дали се взират в птици или буболечки, те неизменно газят кал. Връзката човек - земя и художественото й претворяване явно доста занимава Йос Стелинг - заявена е и в трите филма, макар и чрез разни кинематографични похвати, а най-драстично е пресъздадена в “Стрелочникът”, заснет от четирима оператори: Франс Дромел, Тео ван де Санде (”Илюзионистът”), Пол ван ден Бос, Гьорт Гилтай (”Летящият холандец”). Навярно занапред Националният филмов център ще ни представи и други европейски автори, чиито филми гледаме по международните кинофестивали, а тук са просто имена от каталозите.
Панорамата на съвременното финландско кино бе другият център на фестивала. Асовете му Каурисмаки - братята Аки и Мика, са не само известни, а и ценени сред специалисти и киномани, но за широката публика са просто благозвучни имена. Спомням си, че преди няколко години по време на фестивал във Варна гледахме голяма тяхна панорама. За разлика от американските братя Маркс или братя Коен, финландските не само не работят заедно, а и демонстрират доста различно чувство за хумор - колкото по-големият Аки е горестно-ироничен, толкова Мика е плакатно-неприличен. За смешната балада за малките хора “Плаващи облаци” на Аки Каурисмаки и приликата на Кати Утинен с Ина Чурикова и нейните трогателници писах още преди три години (вж. “Култура”, бр. 22 от 1996 г.) Въпреки че тогава филмът мина абсолютно вяло в Кан, сега в София бе сред най-коментираните от фестивалната програма. “Ел Ей без карта” на Мика Каурисмаки (1998) е доста по-амбициозен и мащабен в географски и актьорски аспект - героят на Давид Тенант прескача между Англия и Америка и общува с Джони Деп, Винсент Гало, Жюли Делпи и др. Филмът е поредното европейско обругаване на Холивуд, но с гробищно остроумие - момчето е писател с неиздаден роман, но с наследен погребален бизнес. Без напън откриваме препратки към Уди Алън и отношението на героя му към Хъмфри Богард в “Изсвири го отново, сам” или на Пол (Винсент Гало) към “Север-северозапад” в “Аризонска мечта” на Кустурица - тук на екрана се явява героят на Джони Деп от великолепния черно-бял уестърн “Мъртвецът” на Джим Джармуш, актьорът напуска екрана и обсъжда неволите с KFC в ръце сред гробове или пък постерът му благо намига от стената. Естествено, Мика Каурисмаки няма как да мине без бандата “Ленинградските каубои” с техните откачени прически и дрехи - те са постоянното присъствие в киното му. Но независимо от закачките с американския примитив и патетизирането на европейската извисеност, “Ел Ей без карта” не достига нито психологичната филигранност, нито кротката оригиналност на “Плаващи облаци”. В панорамата на съвременното финландско кино присъстваха още три филма: любопитният документален “Атман” (1996) на Пирио Хонкасало, нежният детски “Томи и дивата котка” (1998) на Раймо О Ниеми и трогателният скучен “Добри дела” (1997) на Маркус Нуми. Авторът на последния се опитва да партнира на Мика Каурисмаки в присмеха към холивудския модел - две девойки, страдащи от безлюбовие, се вдъхновяват да вършат добрини след гледане на “Списъкът на Шиндлер” на Спилбърг. И това е май най-смешното в целия филм, претъпкан с комични ситуации и обрати.
Както обикновено се случва на Фестивала на европейските копродукции, и тази година Франция стоеше в програмата на почетно място. Най-отрупаните с призове филми бяха именно френски: “Мечтаният живот на ангелите” на Ерик Зонка (Награда за женска роля от Кан '98 за Елоди Буше и Наташа Рение; три “Сезар” '99 - за най-добра актриса на Елоди Буше, най-добър френски филм, обещаваща млада актриса за Наташа Рение, две Европейски филмови награди, наградата на ФИПРЕССИ от Виенале '98) и “Мариус и Жанет” на Робер Гедигян (шест “Сезар” '97 - за най-добра актриса на Ариан Аскариад, най-добър режисьор, най-добър френски филм, най-добър поддържащ актьор на Жан-Пиер Дарусен, най-добра поддържаща актриса на Паскал Робертс, най-добър сценарий на Робер Гедигян и Жан-Луи Милези). Освен езика, провинциалните нрави, непознатите лица, общото между двата филма е заниманието с аутсайдери. Оттам нататък всичко е различно - и историите, и социалният патос, и възрастта на героите... “Мечтаният живот на ангелите” дойде тук със славата на Кански хит - две млади маргиналки в Лил, които се опитват да оцелеят сред рецесия, бездушие и парите на другите. Иза (Елоди Буше) и Мари (Наташа Рение) обитават апартамент, изпразнен от живот (катастрофа е отнела живота на собственичката), но с душа (дневникът на дъщерята, която е в кома). Иза е късокоса брюнетка с хлапашко излъчване и щедро сърце. Именно тя открива тетрадката и започва не само да чете девичите тайни, а и да посещава субекта им в болницата. Успява да осмисли всеки свой ден - от търсене на работа до утешаване на Мари. Защото русокосата й приятелка непрестанно се тресе от кошмарите на социалната си безутешност - за разлика от непретенциозната Иза, тя се вкопчва в мечтата за лукс. И така, сред неспирно пушене, купонясване, целуване, смеха на едната и обсесиите на другата, филмът представя трогателен минисвят, където мечтите се сбъдват различно. На финала момичето в болницата умира, Мари се хвърля от прозореца, а Иза се труди в завод... Емоционалните и социални колизии в “Мечтаният живот на ангелите” препращат към едновремешния руски хит “Москва не вярва на сълзи”, но само в първата му част. А иначе филмът си е и мил, и ироничен, и представителен за доминиращата тематика в днешното френско кино - тегобите на несретните млади и бездушието на доволното общество.
“Мариус и Жанет” е изграден изцяло по законите на класическия съветски филм - дори любовта между двама нещастници напомня “светлото социалистическо чувство”, както се казваше в “Малката Вера”, само че действието се развива в слънчева Марсилия. Изключителна досада и левичарски патос, който помрачава дори морското настроение. Но явно това е европейска тенденция, която е по сърце и вкус на фестивалните журита, ако съдим по наградите от последните години.
Гвоздеят на фестивала бе забит от сръбско-френския филм “Буре барут” на Горан Паскалевич - и не само защото с него бе открит. Той се оказа най-мощното кинематографично занимание на континента сред представените в София. Филмът е екранизация по едноименната пиеса на младия македонец Деян Дуковски, а сценаристи, освен автора и режисьора, са още Филип Давид и Зоран Андрич. “Буре барут” е взривно преживяване - от първия до последния кадър. Без преувеличение. Затворен в рамката на кабаре “Балкани” и в нощта на Дейтънското споразумение, филмът (заедно с шофьор на такси) пътува из белградските улици, заведения, потайности, апартаменти, влакове, бани, Дунава... Срещи, сблъсъци, смях, емоции, транс, псувни, пламъци, смърт... Емигранти и интелигенти, бежанци и наркотрафиканти, младоци и старци, мъжаги и мухльовци се отдават на ненавистта, подчиняват й се безропотно, опияняват се от илюзията, че избавлението от несигурността или страха е в смъртта на другия. С крупните си кадри и душна тъмнина “Буре барут” въздейства като хипнотичен репортаж за предизвестена катастрофа - още миналата година Паскалевич и екипът му (оператор Милан Спасич) са запечатили опасния градус на страстите в сръбската столица. В мизерията на балканското живеене учител от Босна (Бата Стойкович) е нощен шофьор на автобус в Белград - той натиска сина си, който също вече е баща, да избере пътя си, а в същото време убива момче, понечило да прояви свободната си воля... В този автобус са събрани разни хора, над които същото това момче издевателства, макар и с право... Завърнал се от чужбина емигрант (Мики Манойлович) дава поне сто марки за бюрек, гушва паленце, издирва едновремешната си любима Наталия (Миряна Каранович), прави се на нещо повече от Робърт де Ниро в “Имало едно време в Америка” и вместо ресторант, наема за нея симфоничния оркестър, откъдето е съкратена. После изиграва спектакъла на удавянето, добре дошъл за днешния й спътник-невзрачник - с най-мощния натиск на подлостта той превръща шоуто в най-обикновено убийство... И така нататък. С таксито, тъмнината и шарените човешки съдби “Буре барут” препраща към “Нощ над земята” на Джим Джармуш. Но там, въпреки емигрантските и пиянски неволи, властваше благородството, а тук - бруталността. Преди четири години “Ъндърграунд” на Емир Кустурица омагьоса света с взривната си метафорика, необуздана страстност на брега на гениалността. Сега “Буре барут” шамаросва света като документ за болно време, но в него кипи толкова енергия, че образите сами изскачат. Както и препратките към “Ъндърграунд”. Мерзък до катарзис филм.
След като фестивалът “Британското кино на 90-те - II” ни изтощи от хомосексуални въздишки и прегръдки, IV фестивал на Европейските копродукции показа не само ортодоксални, но и твърде хрисими страсти - влюбени или не, многострадални или не, облечени или не, особняци или не, млади или не, все някакви кротки хора обитават филмите. И повечето от тези филми са обикновени и добрички, но с вкус на стерилизирани краставички. Някои ги предпочитат. Аз обичам онези, солено-киселите от буретата. А що се отнася до фестивалния асортимент, мисля, че селекцията на фестивала е симптоматична за филмовите занимания в Европа - независимо от различните жанрове и пресъздадени епохи, те са по-малко забавни, отколкото авторите им са искали, и по-мудни, отколкото зрителят може да поеме. Но са създадени с общи усилия и пари, а това е единственият път за оцеляване.

Геновева Димитрова



IV фестивал
на европейските
копродукции
се проведе
от 4 до 10 юни
в София
и в Пловдив
от 12 до 18 юни
в рамките
на Европейския
месец
на културата