Влизане/Излизане

Цикъл на Лъчезар Бояджиев
In/Out..., in again

от дигитални работи върху хартия,
изложен в Швейцарското посолство в София


В салоните е светло и празнично. Господин Руф приема посетителите на три езика. Срещу него рамкиран на стената се открива образът на вестибюла, в който ни посреща. “Разпознавате ли го?... Attention, il y a des pieges!” (Внимание, има уловки!) Влизам. Сред рамкирания вестибюл изниква селска жена, подреждаща лук. Оглеждам се и не я виждам - проникнала е само в принтираната картина.
Зад гърба на негово Превъзходителство, в друга рамка, се извива опашка пред Швейцарското посолство - дали тези хора не чакат реда си за изложбата на Лъчезар Бояджиев, дали не съм сред тях? (Опашките пред Гран Пале в Париж, пред Пушкинския музей в Москва). Вглеждам се. Едва ли. Липсва празничното предчувствие за изложба. Те са от другаде - може би там, откъдето е и жената с лука - и се явяват през някакъв визуален процеп.
Из цикъла на Лъчезар Бояджиев "In/Out..., in again " от дигитални работи върху хартия, изложен в Швейцарското посолство в София
Първоначалното ми усещане, като във филма “Шоуто на Труман”, за въвличане в друга реалност, образ, разказ, чувството, че съм наблюдавана, бързо изчезват. Започвам да разчленявам образите и, вървейки покрай стените, се озовавам ту в Швейцарското посолство - в градината и сред наситените с материалност (мебели, картини, часовници, сервизи) салони, ту в софийските измерения - сред майки с колички, работници, кучета, сергии - в делничен вариант; в по-драматичен - при пожара пред Народното събрание, до умрелия на тротоара; в по-интимен - в дома на художника.
Пространствата на всеки от салоните се появяват заснети, манипулирани, принтирани, рамкирани. Пропукани и разрушени от други, които нахлуват в тях и ги доминират. Мога да се досетя, че вторият ред изображения са от репортажни снимки от вестници (”24 часа”, по уточнение на Л.Б.) и няколко фотографии от личното пространство на автора (апартамента, предишни негови работи).
Всъщност дали като зрител/посетител се появявам в тази реалност? Поканена ли съм да вляза/изляза в/от рамката?
Средата “извън” е много по-активна - на моменти имам чувството, че работата е погълната и потъва в колективното не-възприемане. В други - сякаш владее ситуацията.
Имам желание да проследя интригата и действащите лица.
Текстът тече на английски, принтиран (шрифт arial 36 p. по сведение на Л.Б.), но не долу, както във филм, а в горната част на полето (долу, в маргиналията е на български и ръкописен). Ако принтираните листове бяха без рамка, разгъването им би започвало от текста.
“Той знаеше много слухове за тази страна. Трудно беше да се разбере каква е истината.”; “He woke up one early morning and this is what he saw. He was in Sofia.”; “Звучеше странно, но улиците на този град бяха пълни с енергия и живот, особено през лятото. Беше толкова приятно да излезеш навън инкогнито и да се разхождаш, неразпознат от никого.”... и т.н. Петнадесет надписа над всяка от работите. Четенето/гледането може да става в различен ред.
“Той” е главният герой на разказа. За “него” е текстът. “Той” е художествен двойник на г-н Руф.”Той” е текст.
Кой представя героя, пишейки текста в минало време? Кой си спомня? Къде се разполага авторът? Дали е част от творбата или е вън от нея? От чия позиция са структурирани пространствата на дигитализираните фотографски образи?
Лъчезар Бояджиев се стреми да ме улесни максимално. Той отчетливо разполага своя удвоен образ “отвътре/отвън”, в движение, преодоляване на границите, размени.
Подобно на своя герой той е и в салоните, и на улицата, и в “Швейцария” (подреденото другаде), и в София (хаотичното тук). За разлика от него, обаче, той се разполага в някакво безвременно настояще, за да свидетелства за героя в миналото.
Двойникът, другият автор е извън рамката на образа.
Така Лъчезар Бояджиев залага прочита на работата си върху своето художествено удвояване в нея. (Иска ми се да припомня историята на Близнаците от “Укрепване на вярата”, 1992!) Авторът се явява едновременно и участник в ролята на свидетел, и създател на правилата за участие, за свидетелстване. С отчетливите изобразителни редове, текстове, взаимодействия, технически процедури, акта на рамкиране авторът във външното си битие дава ясни указания за възможния прочит на работата. Манипулаторът демаскира манипулацията. Създателят е и тълкувател - възможните варианти са контролирани. Авторът е “и вътре, и вън”.
Излизам - от посолството, от инсталацията, от рамката.
На другия ден салоните са пусти. Само авторът е тук. Влизам отново.
Следя ситуациите, в които съм въвличана като единствен и внимателен зрител. Дали клопката (piege) не е тъкмо в тяхната предвиденост?
Удвоеното, някъде дори утроено пространство, заниманието с представянето - “назованата” картина на пространството в картината, повтаряща физическото пространство - (трябва да) ме отвежда към “Измамата на картините” на Рене Магрит - “Това не е лула”. Превод и преминавания между думи и образи, възможност за безкрайни отношения...
Рамката, обособяваща образа от физическия му двойник, ми представя ход към поредица от рамки на представянето и възприемането - възможност към “Менините” на Веласкес. Но тук авторът запазва за своя художествен двойник привилегията на наблюдател, на свидетел и тъкмо в тази позиция го включва - словесно и не визуално - в образа. Подобно на Веласкес, обаче, за Лъчезар Бояджиев картината е художникът.
Авторът, неговото пространство, автопозоваването - Л.Б. с пироните в уста, домът на Л.Б. (”... why shouldn't their homes interact as well?”; “... защо да не могат да взаимодействат и домовете им?”). Предложени са ми други възможности, други представяния на художническото ателие (спомням си за Вермеер, ... ще трябва да чета още).
Анаморфизмът - пропукването и нахлуването на друго пространство - “Посланиците” на Ханс Холбайн Младши. Тук наистина се радвам на откритието си (връзката с героя на инсталацията е директна) - дали Лъчезар Бояджиев го е предвидил (заложил), или то си е мое?
Други варианти за обсъждане, зададени посредством техническите процедури: фотографията - око на художника (ръката е на Калин Серапионов, по Л.Б.) и фотографията, нахлуваща от вестника; частното и общественото пространство - разколебаване и невъзможност за граници...; техническата репродукция с/без контекст; дигитализиране, съпоставяне, приравняване на образи; компрометираната идея за автентичност...
Предложно ми е като избор и социално/политическо “влизане” - през назования сюжет, но също и създаването на работата с оглед на “техническата възпроизводимост” (на образи, идеи, дискурси), на възможния обем за разпространение, на мултиплицираното въздействие. По-важно от самото съществуване става разглеждането на творбата - например на страниците на “Култура”.
Виртуалната същност на образа ме връща към “Измамата на картините”...
Изброяването сякаш описва кръг и започва да изглежда като речник на съвременните идеи в художествената критика и история. Разгръщането на всеки от различните варианти може да бъде учебна задача...
Със заложените в медиата (дигитализирания фотообраз) възможности за перфектност Лъчезар Бояджиев конструира своята работа като перфектна машина за произвеждане на смисли. Тя ме затрупва с варианти - дали авторът е проследил всеки от тях? Едва ли, но със сигурност владее механизма на разгръщането им. Които и да избера, се чувствам като добър ученик, знаещ/отгатнал предварително съществуващи отговори. Дали не пропускам някой важен?
Моето желание е да избягам от всеки предвиден/предвидим прочит.
Търся свободна територия за себе си като зрител. Дали изобщо такава е предвидена в работата?
Връщам се към вратата - не съм разгледала работата зад нея. Принтираната картина “назовава” входа на посолството с растителната арка над него, превръщайки го в изход на подлез. Влизане/излизане - действията, назовани и обещани на зрителя в изложбата-инсталация на Лъчезар Бояджиев в Швейцарското посолство. Искам да ги направя възможни, да проникна в, но и да се измъкна от лабиринтите на нейното удвоено пространство.
Ирина Генова