Управление
по време на реформа

Реформата - ще я бъде ли и каква ще бъде тя? бе темата на национална конференция, организирана от Съюза на музикалните и танцовите дейци в България (СМТДБ) във връзка със ситуацията в оперно-филхармоничните дружества три месеца след старта на реформата.
Според становището на Управителния съвет от 16 май т. г. резултатите в Русе и Пловдив до този момент са:
1. Критично влошаване на отношенията между съставите на филхармонията и операта поради тяхното неразумно съчетание в концертите и спектаклите, усилващо тяхната несъвместимост в общата им професионална дейност.
2. Нарушаване на всички защитни норми на труда поради факта, че филхармониците са двойно натоварени, без възможност за допълнително възнаграждение.
3. Никакъв финансов ефект на икономии от единно управление, а точно обратното - увеличение на административния апарат.
4. Неприспособимостта на колегите от операта да изпълняват симфоничен репертоар води до занижаване нивото на симфоничните концерти.
Реформата е крайно необходима - твърдят всички с подозрително единодушие. Но... Това “но” е натоварено с напрежение, достатъчно да я взриви още в зародиш.
Реформата е крайно необходима, тя е много добра и дава вече положителни резултати - е бодрата увереност на “реформаторите” - Министерството на културата и генералните директори на Оперно-филхармоничните дружества (ОФ). Всички генерални директори случайно са бившите главни диригенти на оперите в съответните градове.
Реформата вече показа своята несъстоятелност (смятат “реформираните”), върху нея трябва да се наложи мораториум (Илия Темков) и да се преразгледа, да се намери стратегия за приложението й (според Съюза на музикалните и танцовите дейци).
Че реформата още с надвисването си над родината беше посрещната с изконното нежелание на българина да се променя, е факт. Както е факт и униформеното й спускане по места: от днес настават промени!
Дали всестранната ни мизерия не е направила българина подозрителен към всяка новост - плюс, разбира се, еднаквия подход в 4-те града? И дали всъщност предлаганото е новост? Още преди съдбовната дата на решението на Министерския съвет за създаване на ОФ-дружества, радетелите на поредното българско окрупняване размахват имена на големи наши диригенти - Добрин Петков и Константин Илиев, които ратували за подобно нещо, но не успели поради тежките времена. Само че, поясни реформираният пловдивски диригент Георги Димитров, пропуска се една дребна подробност: от 1976 г. всеки Божи ден, понякога и в ущърб на репетициите, Добрин Петков отиваше в София, в министерството, за да се борят заедно с Константин Илиев срещу този модел на замисъла. И в допълнение към спекулациите с името на Добрин Петков: понеже гениалната му постановка на “Отело” в Пловдив се сочи като пример за универсалността на музикантите и колко леко ще си общуват те в ОФ-дружеството, Георги Димитров припомни, че всички изисквания на Добрин бяха забравени веднага, след като той си отиде.
Реформата е обречена още в самото начало - смятат тези, на чийто гръб тя се провежда. Това “на гърба на”, изречено от ръководството на музикантския съюз, случайно или не - вече изразява отношение. Преди да бъде спусната отгоре по социалистически (според Свилен Симеонов, председател на творческия фонд на съюза, според Милена Недялкова - председател на синдикалното дружество в Русенската филхармония, а и според други участници в дискусията), реформата трябваше да бъде подложена на публичен дебат. Събка Геновска: “Нарушаването на естествения порядък - публичен дебат и след това приемане на каквито и да са решения - предопредели неуспеха на реформата, подкопа доверието ни към Министерството на културата. За какъв успех можем да говорим, ако не действаме заедно, при пълна прозрачност!”
Публичен дебат? Той се сведе до 2-3 участия на “реформатори” по БНР и някое и друго изявление в пресата и до унизителното според мен участие на членовете на Съвета за музика към министерството - все големи имена, чиято функция се свеждаше до “съвещателен глас”. А решенията вече биваха готови към момента на съвещанието. Момчил Георгиев, който беше упрекнат, че повтаря същото, заради което беше свален предшественикът му Явор Димитров от този пост, възрази: моделът на Явор бил кабинетен, за разлика от прозрачността, при която се работеше тази реформа. “За каква прозрачност става дума, парираха колеги от Бургаската филхармония, та ние, и двете бургаски институции - опера и оркестър - бяхме в отпуск, когато реформата ни сполетя!”
Доста еклектични и определено немузикални бяха дебатите в зала “Възраждане” на Градската библиотека. Емоции извираха откъм музикантското съсловие; скучен академизъм от другата страна; неубедителен преход от страна на ръководството на съюза - вероятно защото е новоизбрано и все още търси да се ориентира в някаква приемлива музикална форма: “Реформата е прекрасно нещо, отдавна я чакаме, но липсва стратегия за прилагането й, нормативни документи или нещо подобно.” Г-н Свилен Симеонов изрази съмнение, че въобще има ясна стратегия за бъдещето на нашата култура, за да бъде подобна реформа част от нея.
Пламен Джуров: “Изправени сме пред срив в музикалната култура, липсва стратегия за бъдещето й, нямаме идеи нито за рекламата, нито за това как изобщо да си отглеждаме публика. Всички избягват опасната тема “художествено ниво”. Живеем със стари представи за себе си - колко сме оригинални, неповторими и пр.” Думите на Пламен Джуров - нужни ли сме на света - подействаха като студен душ, защото, общо взето, е неприятно да осъзнаеш, че светът пет пари не дава за нас.
И така, три месеца след старта на реформата позициите са: четирима доволни генерални директори (Михаил Ангелов - Русе, Борислав Иванов - Пловдив, Стефан Груев - Бургас, Христо Игнатов - Варна). Становището на последния беше прочетено и беше по-скоро призив да не се конфронтират музикантите в България, да не се делят на категории и пр. Няма напрежение - според генералните директори. Имало е опити за интриги в предизборните кампании, за което са виновни главно медиите. (Ах, тези медии, които не разбират от предизборна кампания с предизвестен край!) Впрочем г-н Иванов, например, смята, че е “дошъл на власт” в името на социалния мир, т. е. никой на улицата! Ами тогава в името на какво се прави реформата, след като и художественото ниво пада (справка Малер, IV симфония и първите катастрофални репетиции с Васил Казанджиев). Хора няма да си идат, пари не се икономисват... Тогава? Какъв да е критерият за оставане в оркестъра? - пита Георги Димитров. Много просто, организират се един вид домашни концерти и се вижда кой как свири - приятна и идилична форма на конкурс. От друга страна - силно недоволно емоционално музикантство. Музикантът, който е най-долу във финансовата стълбица, който седи като гладно циганче пред министерството и чака мизерните си пари за единственото нещо, за което е създаден, би трябвало поне да бъде попитан съгласен ли е с експериментите, които правят с него! (Арон Аронов)
Че реформата е продиктувана от финансов натиск (и това определи и основната насока на дискусията - заетост и възнаграждения) - всички знаят. Борислав Иванов, опитвайки се да обори твърденията, че до този момент нямало финансов ефект, убеждаваше наивно (вероятно и себе си), че целта на реформата е художествен резултат. Пример: новите продукции на ОФ-дружеството в Пловдив - Меса ди глория и “Аида”. Двамата с Георги Димитров имали общи допирни точки - да държат на високото художествено ниво. (Боже, ами другите?) Само че Г. Д. от позициите на човек, поназнайващ що е то художествено ниво, изтъкна заслугата на микрофоните в античния амфитеатър за докарване на приличен звук. Иначе такива неща като баланс, унисони, октави и пр. музикантски тънкости са вече в сферата на мечтите, просто днес говорим за оцеляване.
Според повечето музиканти става въпрос за механично сливане на институтите и в такъв случай, настояват от Русенската филхармония, нека се знае името на реформатора, унищожил симфоничното дело в България. Защото именно “размиване” е резултатът - според симфониците. Дали не е по-логично обединяването да бъде един по-сетнешен етап на цялостна културна реформа? Иначе, ако най-важно е самото сливане, кога ще се създадат ОФ-дружества в София? И да се пристъпи към създаване на ЦС на ОФ - този въпрос витае в много глави, а точната формулировка му даде Емил Янев.
И една трета страна в дебата - министерството. Доста неясно за мен беше поведението на заместник-министъра г-н Николай Поляков. Бих го нарекла “есеистично”, примесено с доза социологизъм: г-н Поляков наблюдаваше социалния ефект от дебата, есеизираше на тема “Дебатът - форма на съществуване на гражданското общество, що е публичен дебат и можем ли го в България”: в това отношение музикантите бяха похвалени. Той хареса насоките на разговора и съобщи, че министерството не изключва диалог по повдигнатите въпроси. (Може би диалог с точно определени хора? - полюбопитства Георги Димитров, но не получи отговор.)
И все пак, къде е конфликтът, който според генералните директори го няма, според другите го има, но не съвсем... и т. н. Удобната теза е борбата за власт, наличието на междуличностни, а не принципни напрежения. Вероятно принципността се е затрила някъде из полупрозрачните, направо матови коридори на т. нар. предварително обсъждане и “снемане по места” на нечии решения. Трогателно беше стремлението на шефовете на съюза да заемат мъдра соломоновска позиция: съществува т. 6, в която ясно се казва, че двете институции запазват своята самостоятелност, но под една шапка. Само че не е ясно как точно става това и какъв фасон е шапката и не влиза ли т. 6 в малък конфликт със статистиката на намаляващата музикантска численост в 4-те потърпевши града. Маестро Михаил Ангелов със силно и отговорно пазарно мислене разказа как страните, от които очакваме икономическа помощ (например Англия), се дивели на факта, че в бедна и задлъжняла България има толкова опери и оркестри, колкото богата Англия не можела да си позволи. Не знам дали обаче наблюдателните чужденци са отчели и друг факт - че в малка, бедна, но музикална България има повече футболни отбори на глава от населението, разположени в групи от А до Я - повече, отколкото Островът може да понесе, без да потъне. И ако се съди по това, което гледаме по в TV-новините, т. е. празните стадиони, сигурно много малък процент от тях могат да се самоиздържат. И че сигурно има разни други области в икономиката ни (най-често обвити в мъгла), от които може да се икономиса много повече.
Впрочем, и друга една удобна теория се развива: че по света няма оркестранти, които да са едновременно оперни и симфонични. А ние трябвало да сме като света. Това е, меко казано, невярно. Е, сигурно оркестрантите по света са по-универсални и могат всичко. Ние за жалост, както отбеляза маестро Георги Димитров, за 50 години възпитахме този тип оркестри и трудно с едно механично сливане ще ги накараме да свирят еднакво добре всичко.
Зациклянето на дебата във финансовите сфери породи и някои недоумения: Например на диригента Емил Янев се скараха, че не правел разлика между средна работна заплата за страната и средна в бюджетната сфера. Оказа се изведнъж, че незнанието му е просто катастрофа. Но какво значение има този факт, след като музикантът без друго е под двете нива? Поставен бе въпросът и за т. нар. смесено финансиране, което трябва да произтече от поверяването на имуществата на общините. Къде се губят тия средства в последно време - от влизането на реформата в действие? Пример - СО Пловдив, който би трябвало да взима наеми от разни помещения - кино, магазини и пр., и така да повиши възможностите си за по-добро заплащане на музикантския труд - не получава вече нито стотинка от въпросните имоти. А за какво ли имущество може да се говори например във Варна - там вече 50 години оркестър и опера си нямат личен покрив над главите. Сигурно в бъдеще това управление на имуществото от общините ще стане факт (ако остане нещо за управление) и въобще културата постепенно ще мине на общинска и по-малко на държавна издръжка. Но кой днес би могъл да накара българския чиновник да мисли за култура? При положение, че в последните малко над 600 години българинът е възпитан как да заобикаля закона, как сега да спре да го прави, и то в полза на някакво си изкуство?
Два дни след конференцията се състоя и пресконференция. Тя протече спокойно - без музикантски емоции. Присъстваха Министерството на културата (Николай Поляков), ръководството на СМТДБ (проф. Жени Захариева, Свилен Симеонов, Любомир Миролесков), маестро Михаил Ангелов. Мъдро и спокойно ни се разказа колко хубава е реформата, как всички трябва да работим с разбиране и желание. Маестро Ангелов разказа за конфликта с частната опера в Русе - там всички противоречия са преодолени. Г-н Поляков отново изрази задоволство от добронамерения диалог с неправителствената организация СМТДБ - форма на гражданско общество, подчерта, че прословутата т. 6 (за самостоятелността на институтите в ОФ-дружествата) няма нужда от допълнителни текстове. Да, възможни са тълкувания, ако искаме да се упражняваме в софистика. И т. н. Всичко беше гладко и спокойно. Естествено, изказа се уважение към четвъртата власт и се изказа пожелание тя добронамерено да обясни за какво става дума.
Конференцията започна със закъснение, но затова пък свърши навреме. Така че не се стигна до журналистически въпроси. С други думи, имаше конференция, но не беше “прес”. И аз не успях да си задам въпроса, който човърка страните в конфликта още от началото на дебатите: като ще е униформено спускането на реформата, кога най-сетне и София ще има своето ОФ?
Впрочем, сред всичките си недостатъци до този момент, реформата е дала и един положителен резултат: успя да консолидира диригенти и оркестранти, които по отколешна българска традиция стоят от двете страни на барикадата.

Наталия Илиева