Последният възрожденец
Ани Илков е последният възрожденец в българската поезия - стотина години преди и след Възраждането. (Доказателство за това е и корицата на книжното тяло на "Етимологики".)
Коя е етимологията на "Етимологиките" (със същия успех бихме могли да запитаме защо и как "Етимологиките" са етимология) - списък с имена, "които се развиват" или завръщане към първоначалното име, което не познава същността на нещата, а чака нещата да (при)познаят името. Името в неговото отсъствие, защото отказва да (се) именува, името в неговия недостиг или излишък, но никога цяло ("и куче и псе"), в стремежа си към вечно разлагане (гниене) в трайността на нещата. Една питагорейска система, където то е "безспорният баща на света" - центърът, около който се въртят планетите на думите - различно осветени ("зелини и златни, златни и пурпурни"), ала студени, защото центърът всъщност е празен, истинска е единствено междината - затова ли така натрапливо се повтаря фигурата на триъгълника в "Любовниците" - родоначалникът на междинните неща? Думите - триъгълници, квадрати, елипси, сфери - прекалено осезаеми, за да бъдат идеи, прекалено лични, за да бъдат нещо повече от сънища и пара - ще се роди ли от тях Душата? Ани непрекъснато се саморазгражда от едно измерение в друго - потъващи квадрати и успоредно летящи любовници, които се приземяват като пентагони. Триизмерността като дълбочина и вис в голотата на една геометрия, където всичко е (до)казано, но не (о)писано. Всеки вижда измерението, което обитава. В езика на "Етимологиките" - едно измерение е пропуснато. При всеки прочит - то е различно. Как да обясниш многоизмерността, ако си едноизмерен, и как да разбереш едноизмерността, ако си многоизмерен човек?
В "Етимологиките" Ани е изоставен дори от самотата - той няма име, за да може да се отзове ("миг преди да реша как се казвам, пада дъжд и измива буквите"). И като трагически поет от Древността ще се обърне към машините и боговете в търсене на идеалния квадрат без ъгли, откривайки (за) себе си - Антихтона. Разгадаем ли тъмното му вещество, което не взаимодейства със светлината, но преминава през нея, ще разберем защо се раждат и умират имената.
"Всяка книга е борба срещу някаква грешка" (Жил Дельоз). А ако грешката създава книгата? Текстът (й) може да се прочете по толкова начини, колкото са и читателите - тогава истината е "случайна и определена" (Н. Милчев). Ала човек може да излъже (най-често себе си) по един-единствен начин. Тогава текстът е грешка, която е безкрайна (и закономерна). О, (не) всичко е пустота и Думи!
Ани Илков зададе най-жестокия хоризонт на българската поезия - на Поезията, вдъхновена от своята собствена смърт, защото отказва да си служи с името "еднаквото, което не съществува", без да може да открие неговия произход "системните разлики между всички неща във вселената". Оттук насетне този език или ще създаде ново говорене, или ще се върне назад към чертите и резките. Аз съм сигурна "и вие сте сигурни също" - Ани Илков е поетът, който може да пренесе земята на Поезията ("Довиждане земя, Довиждане, животни), защото подскача свободно в "небето отровно". И подири нова Родина - понякога "душа и дъжд", "пръст и вис", понякога "поквара и относителност".
Ей, ти, един век преди и след Поезията, спомняш ли си нещо за разпятието?

Веска Гювийска








Етимологики.
Ани Илков.
ИК Жанет-45.
Пловдив. 1996