Краят на Историята
десет години по-късно
Лятото на 1999 съвпада с десетата годишнина от публикуването на моята статия "Краят на историята?" в The National Interest. По този повод ме помолиха да се върна към първоначалната си хипотеза. На равномерни интервали от време след първата публикация, критиците ми искаха да преразгледам и да отхвърля - поне се надяваха, че ще го сторя - моята идея, че историята свършва. За тях още от началото ще изкажа тази основна аксиома: нищо от това, което се е случило в световната политика или глобалната икономика през тези последни десет години, не поставя под въпрос, според мен, моето заключение: либералната демокрация и пазарната икономика са единствените жизнеспособни и осъществими възможности за нашите модерни общества.
Най-обезпокоителните перипетии през този период бяха икономическа криза в Азия и очевидното преустановяване на реформите в Русия. Но ако тези събития съдържат многобройни политически уроци, тяхното окончателно разрешение ще бъде намерено от политиката и те не представляват систематично предизвикателство към настоящия световен ред.
Обратно, аргументът, който използвах, за да покажа, че Историята има посока и прогресира и че намира своето увенчаване в модерната либерална държава - този аргумент е фундаментално погрешен. Един-единствен критик сред многобройните тълкуватели, анализирали "Краят на Историята" е открил истинската му слабост: Историята не може да приключи преди съвременните естествени науки да стигнат до своя завършек. А ние сме в зората на нови научни открития, които по своята същност ще унищожат човечеството като такова.
Голяма част от първия дебат върху края на историята произтече от глупав семантичен въпрос. Много читатели не бяха разбрали, че използвам думата "История" в нейния хегелово-марксистски смисъл: прогресивното развитие на човешките, политически и икономически институции.
Разбрана по този начин, Историята се ръководи според моя анализ от две фундаментални сили: експанзията на съвременните естествени и технологични науки, които съставят основата на икономическата модернизация и борбата за признание, която изисква, като последен двигател, политическа система, допускаща универсалността на човешките права.
Обратно на марксистите аз твърдях, че този процес на историческо развитие намира своя завършек не в социализма, а в демокрация и пазарна икономика.
Трудно е да си представим до каква степен всички възможни и въобразими перспективи са били използвани, за да се критикува тезата ми, толкова често и толкова яростно нападана. В началото на 90-те години много се спекулираше с алтернативните тенденции в световната политика, според по-голямата част от наблюдателите тези тенденции, вместо да ни приближават, ни отдалечавали от либерализма.
Най-устойчивото безпокойство засягаше национализма и етническите конфликти, умонастроение разбираемо пред войните в бивша Югославия, в Руанда, Сомалия и други горещи точки на планетата. В някои режими виждаха потенциални конкуренти на либералната демокрация: ислямската теокрация, подсладения авторитаризъм на азиатските страни, дори връщане към някакъв необолшевизъм.
Събитията от втората половина на десетилетието - между които финансовите мъчнотии, които се проявиха в икономическата криза в Азия, привидното преустановяване на демократическите реформи в Русия и внезапно разкрилата се нестабилност на международната финансова система - в много отношения бяха по-заплашителни за хипотезата за края на историята, отколкото събитията през първата му половина. В края на краищата аз никога не съм поддържал, че всички страни ще станат или че могат да станат демократични в кратък срок, а само, че човешката история се вписва в една еволюционна логика, която ще води най-напредналите нации към либералната демокрация и пазара.
Следователно фактът, че някои страни като Сърбия или Иран са останали извън тази динамика, не съставляваше сериозен контрааргумент. Днешната косовска криза, колкото и да е трагична, не е събитие от световно значение, способно да премоделира завинаги основните институции.
От друга страна, ако открием, че моторът, който движи процеса на историческа промяна, не се употребява, тогава трябва да ревизираме идеята, че историята се движи. Но въпреки всички трудности и пречки, понесени от Мексико, Тайланд, Индонезия, Южна Корея и Русия поради интегрирането им в световната икономика, не съществува - противно на това, което твърди Джордж Сорос - "световна криза на капитализма".
Глобализацията е настъпила задълго поради поне две изключително важни причини. Първата - няма друг осъществим модел на развитие, който да ни позволи да предскажем по-добри резултати от нейните, дори след кризата 1997-1998. Да отбележим в частност, че главният противник на глобализацията, т.нар. азиатски модел на развитие, бе дискредитиран много повече от събитията през последното десетилетие. Икономическата криза, която удари Азия, показа празнотата на подсладения авторитаризъм на азиатските страни, който търси да закрепи своята легитимност върху икономически успехи, откъдето и неговата уязвимост в случай на рецесия.
Втората причина, поради която спирането на глобализацията е малко вероятно, засяга технологията. Днешното движение е улеснено от революцията на информационните технологии, които посяха и в най-отдалечените кътчета на планетата телефона, факса, радиото, телевизията, Интернет. Тези промени дават повече възможности на индивида и ускоряват демократизацията на хиляди различни нива. Днес вече няма страна, която да може тотално да се откъсне от планетарните медии или от външните извори на информация; модите, лансирани в даден район на света, бързо биват копирани на хиляди километри оттам.
Тези, които се опитаха да видят в политическите и икономически събития на 90-те години основния недостатък на "края на историята", бяха на грешен път. Основният недостатък на моята теза се състои във факта, че не може да се посочи крайна точка на развитието на науката, тай като именно науката направлява историческия процес. А ние сме едва в началото на една нова експлозия на технически изобретения в науките на живота и в биотехнологията.
В периода, отворен от Френската революция, процъфтяваха най-различни доктрини, които искаха да победят ограниченостите на човешката природа, създавайки нов тип същество, което да не е подчинено на предразсъдъците и ограниченията на миналото. Крахът на тези експерименти в края на XX век ни показа границите на социалното строителство, потвърждавайки - a contrario - един либерален ред, основан на пазара, изграден върху явни истини, произтичащ "от природата и от бога на природата". И може да се окаже, че инструментите на социалните строители през този век - от социализацията в детска възраст до агитпропа и трудовите лагери, минавайки през психоанализата - са били твърде груби, за да променят в дълбочина естествения субстрат на човешкото поведение.
Отвореният характер на съвременните природни науки ни позволява да предположим, че по време на следващите две поколения биотехнологията ще ни даде инструменти, позволяващи ни да извършим това, което специалистите по социално инженерство не успяха да направят. На този стадий ние окончателно ще сме приключили с човешката история, защото ще сме премахнали досегашните човешки същества като такива. И тогава ще започне една нова история - отвъд човешкото.

Франсис Фукуяма