Медийното поведение на българските турци се нарича социологическото проучване на Центъра за развитие на медиите, София, и агенция "Маркет тест". Според авторите, причината за започването на това изследване е, че "България е една от малкото страни, в която стотици хиляди нейни граждани все още не гледат и слушат свои предавания на майчин език, макар официално законодателството да позволява това". Както казва директорът на Центъра за развитие на медиите Огнян Златев, вече години наред по медиите се спекулира с формите на изява, които трябва да имат малцинствата, но никой не казва как на практика да бъдат осъществени те. Проучването цели да подпомогне процесите на интегриране там, където те на са протекли докрай, и по най-простия начин - питайки за мнението им засегнатите и огласявайки го, да предотврати потенциалната опасност от конфликти на етническа основа. Една суха, но важна и сигурно не много популярна справка гласи, че "според последното преброяване на населението (4.12.1992 г.) в Република България живеят 8 487 317 души. От тях 7 271 185 се самоопределят като българи, 800 052 - като турци, 313 396 - като цигани, 13 677 - като арменци, 4515 - като татари, 3461 - като евреи, 537 - като черкези." Горните данни не изчерпват етническата пъстрота в България. Освен това част от циганите например предпочитат да се самоопределят като българи, друга като турци. Трети избират названието "роми".
Според последната промяна на Закона за радиото и телевизията, програми на други езици могат да се излъчват, когато са предназначени за хора, чийто майчин език не е българският. Смята се, че тази клауза премахва правните пречки пред лицензирането на чуждоезикови програми. Но проблемът, разбира се, е не само програмата да бъде на съответния език, но и да допада на аудиторията, за която е предназначена. Каква е картината в момента? Спирайки се на медийните нагласи на етническите турци у нас, проучването е направено в два района - Разградския и Кърджалийския, като освен това се вземат предвид разликите между селската и градската аудитория. Констатира се специфичен модел на медийно поведение, доминиран от турските сателитни програми, но не напълно обсебен от тях. Двата канала на БНТ не издържат конкуренцията на 12-15 турски. Що се отнася до новините обаче, анкетираните и от давата района заявяват, че ги следят редовно и по българската телевизия. След "Новини" най-гледаното българско предаване е "Бразди". Общо взето, с това се изчерпва интересът към БНТ. Условията, при които биха гледали само българска телевизия, са: ако програмите са по-интересни и ако има предавания на турски език. Една от разликите между Разградския и Кърджалийския район е, че в Разград интересът към българските информационни предавания е по-голям. Селското население навсякъде предпочита филмите и развлекателните предавания и там сателитната телевизия се ползва с безспорно предимство. Самите турци не възприемат медийното си поведение като проблем, за тях това не е идентификационна разлика. Смятат, че владеенето на още един език - турския, е предимство, което им дава възможност да са по-добре информирани. В българските новинарски емисии им липсва динамиката и атрактивността на турските, репортажите от мястото на събитието. Липсват им коментарните предавания от типа на "Отзвук", които "обясняват" света, дават интерпретативни схеми, и ги заместват, гледайки по турските телевизии предавания за неща, случили се далеч от тях. Това, което най-много липсва на хората и от двата региона, са новините за самите тях. Те знаят с подробности какво се случва в Турция, но не знаят как живеят събратята им из България. Сведеното от три часа през 1984 г. на половин час предаване на турски по "Хоризонт" всички оценяват като крайно недостатъчно. За тях медиите, освен за информация, са и средство за поддържане на езика и усвояване на съвременния турски; и, не на последно място, са средство за поддържане на самобитността. И в двата региона отбелязват липсата на фолклорни и културни предавания, които не намират нито в турските, нито в българските емисии. Заявява се нуждата от автентичен фолклор, а не от чалга, като интересът към българския фолклор като че ли не отстъпва на този към турския. Категорично се заявява и желанието да се гледат български филми, включително стари.
Ако има нещо, с което изследването е стряскащо, това е отношението към българските ежедневници. Макар "24 часа", а след него "Труд", и в тези региони да са най-купуваните вестници, нескривано е възмущението от липсата на обективност и гонене на атракцията в репортажите от там (в случая Кърджали, разбирай Роко), както и от липсата на репортажи въобще (Разград). Раздразнение и обида предизвикват етническите квалификации, излезли изпод перото на остроумни журналисти, както и безотговорността на заглавия от типа "Родопите искат автономия" (появило се на първа страница в "Труд" по време на Косовските събития и визиращо надпис, направен неизвестно от кого в едно родопско село). Отношението към пресата се проявява много живо в направения в рамките на изследването, но независимо от него, документален филм "Дом с две антени". Филмът препокрива резултатите от социологическото проучване и много убедително, поради образността си, потвърждава неговата национална представителност.

Ирина Илиева