За "малките"
големи трагедии
В още неотшумелите чествания на вече двувековния Пушкин неведнъж се споменаваше книгата на Людмил Димитров, отпечатана в издателство "Факел" със съдействието на асоциация "България - Русия". Заглавието й - "Четвероевангелие от Пушкин" - стряскащо (а за някои може би и кощунствено) приканва читателя да мисли с всички неопределености, произтичащи от вътрешните кавички, нещо от руския поет като съотносимо с корпуса евангелски текстове. Това нещо са Пушкиновите "малки трагедии" - "Скъперникът рицар", "Моцарт и Салиери", "Каменният гост" и "Пир по време на чума", впрочем преведени и предговорени от автора на споменатата книга в издание на "Свободно поетическо общество" от 1996 г. Сега той заявява себе си и като вещ тълкувател на известния болдински драматургичен комплекс, овладял една доскоро необичайна, по-точно считана за неуместна в пушкинистиката, но днес добиваща осезаема популярност метатекстова стратегия. Става дума за подновените след около век опити в творбите на Пушкин да се търсят дирите на архетипни мисловно-образни комплекси, на различни религиозно-културни режими и най-вече на повишаваща се от ранните към по-късните му текстове християнска чувствителност. Това, разбира се, не означава, че книгата на Людмил Димитров е връщане към руските философско-екзистенциални прочити на Пушкин. Тук аналитичните усилия не са преднамерено зададени от някаква православно-апологетична теза, която да използва текстовете на Пушкин за самоонагледяване. Сега "малките трагедии" са схванати като художествено поле, в което спонтанно и артистично се смесват, спорят, привличат се и се отблъскват различни културно-екзистенциални кодове - на рицарството, католицизма, масонството и др. Техните следи, често твърде дискретни и убегливи, се откриват в зоните на паратекста с присъщите му мистификаторски "гримаси", в сюжетните избори и пространствено-времевите определители на всяка от драмите, в дискурсивните криволици на монолозите и диалозите, в номинацията на персонажите и числовите означения. Но това сякаш разбягващо се множество от херменевтични инициативи постепенно добива посока, за да изведе в края на книгата читателя към християнския митос и мотива за духовното възкресение под знака на Кръста. Това според Людмил Димитров се оказва глъбинната пресечна точка на четирите Пушкинови текста, всеки от които по различен начин "утаява" в себе си паметта за Богочовека.
"Четвероевангелие от Пушкин" е книга, която казва нови неща за "малките трагедии", при това и на нов за нашата литературна русистика метаезик. Тя обаче не е иронично или нихилистично обърната към преди писаното за тези текстове, досадно и нескромно изтъкваща се като някакъв техен началозадаващ прочит. Авторът й бяга от претенцията за тълкувателна притежаемост върху "малките трагедии", както и от цветаевското интимно-субективизирано и донякъде "обладателско" настояване за Моя Пушкин. Обратно на често срещаното днес желание да се натрапва на читателя аз-овата или контра-традиционна изживяност на текстове с втвърдил се "класически" статут, Людмил Димитров търси и изявява онова, което отвежда към културната все-споделимост на Пушкиновото слово, към неговото все-времие и продължаващата му способност да значи за и в нови контекстуални среди.

Румяна Корсемова