Варненско лято '99
Е, не можеш да стигнеш до концертна зала в нашите НДК-та, без да се провреш между сутиени и евтина наливна парфюмерия. И в София, и във Варна. Музикантите ни европейски, част от спонсорите и те с парите на европейския данъкоплатец, само капалъто е родно и непобедимо. Търговският ефект от тези пластмасови дюкянчета надали надхвърля наема им, защо са там?!
Пошлост, но преминаваш, влизаш в залата, те започват да свирят (те са Пловдивската филхармония, Минчо Минчев, Георги Димитров) и забравяш всички глупости, забравяш дори за акустичните проблеми, които имат тези постройки.
"Руслан и Людмила" (Глинка) - начално сграбчване на публиката с един мощен, гъвкав и отзивчив оркестър, и диригент, въодушевен от този инструмент.
Вечният юноша Минчо Минчев прибави към ранните си бравурни изпълнения на Чайковски много елегантно философията на помъдряването: концертът не е просто салонна виртуозност, която често сме слушали по конкурсите, тук има колкото искаш и печал, и драматизъм, и радост, а и "закачки"- от тежката мужишка стъпка до валсиращия аристократизъм. Оркестърът наистина му партнираше, някак видимо бе взаимното харесване и удоволствието да свирят заедно. Страдивариус, Страдивариус, но на него свири Минчо Минчев, щедрият, изключителният артист!
Тази много руска вечер завърши с Пета симфония на Чайковски. Пловдивската филхармония (не може да ми се обърне езикът да я нарека ОФ (оперно-филхармонично) сдружение), заедно с маестро Георги Димитров ни преведоха с музикантско ликуване отвъд нотния текст, отвъд знаците на жеста и дори фактът на дирижиране без партитура се възприе като част от общата картина на професионална извисеност. (Дирижирането наизуст е по-скоро въпрос на лично усещане в текста, кой как се чувства по-сигурен и концертриран, а не героизъм на паметта.)
Концертът би могъл да бъде артистична поанта на всеки реномиран европейски подиум. И май се връща онова време, когато Пловдивската филхармония беше по-добрият оркестър. (Това не е интрига, моля!)
На следващата вечер, под шума на еркандишъна в зала 2 на варненското НДК свириха Мая Трайкова и Стойка Миланова. Нарочно слагам името на пианистката отпред, защото това беше нейна вечер. Много фин и задълбочен камерен музикант, тя по всякакъв начин се опитваше да събуди духа на Стойка Миланова, която сякаш не присъстваше на концерта си. Свиреше с професионален рефлекс и толкова (две сонати от Григ и една от Моцарт). Гуарнери "Дел Джезу" бе приглушен и безразличен. Навярно тази толкова обичана наша цигуларка живее с мъката по баща си (светла му памет на Трендафил Миланов), и ако концертният подиум й е помогнал да намери себе си, ще има и една полза. Но изявата й точно след Минчо Минчев не можеше да не предизвика сравнения.
На морето е така, слънце-дъжд, слънце-дъжд и наистина през тропическия порой "доплувахме" до концерта на двама забележителни музиканти от съседна Македония: световноизвестният тромпетист Благой Ангеловски (ученик на Морис Андре) и колегата му, пианистът Тодор Светиев. Едно от фоайетата на варненската община е пригодено за "камерна зала", третата поред, в която бе преместван концертът. Дали от това, дали заради бурята, но тук дойдоха много малко слушатели, и жалко, защото такова събитие рядко се случва. Тромпетите на Ангеловски звучаха ту като тръбите на Ангелите на гнева (кой ли пък ги е чувал наистина, но за какво е въображението), ту в строгата готическа стъпка на Бах и виртуозност на барока, за да прескочат направо в ХХ век при Жан-Мишел Дефай (една много медитативна соната, разкриваща други възможности пред инструмента). Как би звучала тази музика в катедрала или дворец! Но от хиляда триста и кусур-годишната ни история по отношение на залите имаме наследство главно от струпания мрамор на БКП-та и ОНС-та. (Това пък не е монархическа въздишка.)
Две пиески от Пенчо Стоянов и Г. Коларовски, специално посветени на Ангеловски, бяха жестът в програмата както към българските домакини, така и към собствената му страна. Ангеловски представи и една своя композиция - фантазия за тромпет и пиано, съдържаща доста стилове, но както той по-сетне каза, на чаша бира, представял си как се изкачва на един висок връх край родната Битоля и оттам "чувал" ехото на всичката музика на света. Блясъкът и мощта на Ангеловски бяха ретуширани с деликатни щрихи от пианиста Тодор Светиев.
Преди да се представи пред публика холандското трио за средновековна музика - три млади, амбициозни и талантливи жени, Ита Хийманс, блокфлейта и ръководител на състава, Нанси Майер, вокал и Инна Бьокер, цигулка - дадоха уъркшоп във варненското музикално училище. За съжаление "учениците били вече във ваканция и никой не можел да ги задължи да присъстват". Е, имаше неколцина и те понаучиха нещо за средновековната музика, т.е. онази, отпреди почти 1000 /!/ години и времето на трубадурите, с песни за любовта и честта.
Концертът на трио "Авентуре" в английския двор на археологическия музей беше ярко изживяване - и като музика, и като амбианс, и среща със страхотната Нанси Майер, която изпълняваше простичките мелодии от квинти с украшения, с инструментална виртуозност. Тя правеше с гласа си каквото си поиска - тонове в бяло, без "патериците" на вибратото, но с любовна страст и страдание.
На неделния концерт в летния театър с умита от поредния дъжд зеленина трябва да се гледа както в исторически план (варненци надали ще видят вече на сцена Райна Кабаиванска), така и в социокултурен - благотворителния жест на примата към младите таланти въобще. Защото в концерта заслужаваха внимание единствено Мариана Цветкова, която вече се изявява с успех в Италия, и съвсем младата Зорница Загорова, стипендиантка на фондация "Райна Кабаиванска". Дано бъдещото й обучение в Болоня открие пътя на световна кариера.

Екатерина Чамурлийска