Сбогом, земляк. Нека теоретиците изследват, спорят за "рамките" на човешките и литературните "поколения". Има критици, които са оценявали и вярвам ще търсят пак мястото на Богдан Глогински като поет, а сетне публицист, белетрист в изящната ни словесност. И него го няма вече, малко преди да навърши кръглите "75". Но от 1944-та, от последвалите далеч-далеч не монотонни години и аз имам моите детски, а сетне юношески, може би най-точно по славиезеровски пубертетни спомени. С Богдан Глогински сме от недалечни села, той лично ми е разказвал как като 20-годишен участва в "Първата фаза" и пред очите му са умирали като мъже, а на манкьори мои съселяни-капанци, твърдящи, че са най-най-коренните обитатели на тогавашната ни Поповска околия. Най-близкият ми приятел в гимназията беше Митко, и то от Глогинка - неговото село, станало му и псевдоним. Бил съм неведнъж там, прекосявал нискостеблената гора, съученикът ми бе и квартирант или по-точно брат - намалявали са ни заедно поведението за "нарушен вечерен час", за проверка в дома ми, доказала, че там се пуши, пие и играе "белот-резон"... Нейсе, правих сетне дипломна работа върху "Ранния Павел Вежинов" със "Синият залез" и фронтовите му разкази. А Богдан Глогински остана докрай верен на темите си - на Тузлука, на ястребинчетата, писа за Коми, вече като редактор на Профиздат... На един потомък на бежанци от Беломорието, мисля, може да се прости за епикурейство по-точно може би "ню-бонвиванство", дори за "дефекти в художествената форма" и "прекален патос", но не беше мръсник. Ние, земляците, се покланяме, прекланяме пред паметта ти.

Антон Кафезчиев