Война без битка
Що за война е това? От гледна точка на международното право това не е война. От гледна точка на НАТО това е война за защита правата на човека. Най-общо тя може да бъде оправдана чрез морала на космополитизма, така както прави, с много резерви и уговорки, Юрген Хабермас (“Ди цайт” бр.18/1999 г.): “Докато няма демократично легитимирана световна държавна власт, пише Хабермас, поне на една група от съседни демократични държави - 19-те страни-членки на НАТО, й е позволена патерналистична намеса, с която да накаже престъплението на дадена държава и да наложи наддържавен морал.”
Международно право, човешки права, световен морал: понятията остават абстрактни, много далеч от противоречивостта на моралните усещания, които войната предизвиква в действителност. Картините на гонения и унищожение ни вълнуват и възмущават. И все пак: ние, на Запад, нямаме досег с войната. Макар че сме във война, ние не я усещаме. Не мразим врага, не се боим от него, не искаме да се борим с него. За колективните чувства, които споделяме на Запад, това не е война.
За сърбите е война. Те се чувстват във война. Принудени са да усетят войната - принуждаваме ги ние, които не я усещаме. Който не слуша, му дърпат ушите. Както ти се държиш с протежето ми, така и аз ще се държа с теб. Тези спонтанни чувства са израз на дълбоки морални принципи - на принципа за задължението на силния да пази по-слабия и на принципа на реципрочността.
Сърбите усещат войната, която ние - страните от НАТО - водим срещу тях. Но, изглежда, не усещат войната, която те водят срещу косовските албанци в собствената си страна. И опозицията в Сърбия не я усеща.
Войната, която не усещат сърбите, я усещат албанците. Само за тях съществуват и двете войни. Те усещат войната, която сърбите водят срещу тях с всичките страдания, които само една война може да донесе. Войната, която НАТО води в тяхна защита, без действително да ги защитава, усещат като удовлетворение.
Като че ли между двете войни няма допирни точки и все пак те имат общи неща. И двете се водят не като война на равен с равен, а като война на всесилния с почти беззащитния. АОК почти няма какво да противопостави на сръбската армия и паравоенните части; те прогонват беззащитните албанци очевидно без съпротива. От своя страна сърбите са принудени да приемат бомбардировките на натовските самолети практически, без да отвръщат на ударите. И в двата случая има война без битка.
За да има битка, трябват двама противника, които искат и могат да се бият. По-слабите са тези, които търсят равнопоставеност в боя. Младите албанци масово се завръщат от комфортния Запад в родината си, за да подложат чела в освободителната борба срещу сърбите. Сръбските мъже, които всеки ден караулят в знак на предупреждение пред американското консулство във Франкфурт на Майн, горят от желание най-после да започнат сухопътните действия; тогава те ще зарежат всичко и ще дадат на страхливците от НАТО да разберат, и то така, че “Виетнам ще им се стори детска игра”.
Далечният хегемон обаче не иска да се бие. Иска да води война, но да стои далеч от противника. Иска да избегне не само битката, но и изобщо насилието. Вече и във войната, доколкото е възможно, не бива да има насилие, силово действие с намерение физически да бъде наранен и ощетен противникът; само вещи могат да бъдат унищожавани. Жертви сред противниковите войници, а още повече сред цивилното население, могат да се приемат само като нещастни случаи. А в случай на съмнение предпочитаме да извършим насилие над невинния трети, отколкото сами да влезем в битка с противника. Дори и да им се бие, натовската стратегия забранява на торнадо-пилотите да летят на височина, на която противникът би имал шанс за ответен удар. За съжаление поемаме риска да улучим цивилни, стреляйки от голяма височина, но не позволяваме да бъдат улучени собствените ни пилоти и самолетите им. Та нали всяка загуба би била символ на нашата слабост.
От Втората световна война насам Западът се стреми да прогони насилието и най-вече битката от войната; да лиши войната от телесност. Нима в тази тенденция към хегемониална и същевременно щадяща война не прозира морален напредък, решение да се живее в свят без войни? Стратегията на щаденето действително изисква не само технологично развитие и същевременно обуздаване на унищожителния потенциал, но по-последователно отстояване на позициите, цивилизоване на отношението приятел - враг.
Разбира се, това не предпазва от “нещастни случаи” в резултат на погрешно управление на хора и техника. Няма и гаранция, че ще се спазват намеренията за щадене. То дори може да означава загуба на инстинктивното обезопасяване и културната регулация, с които се огражда всяка телесна война. Хирошима е сигнал за това колко близки си остават идеалът за война без битка и опустошителната сила на унищожението.
Колкото повече хегемонът извежда на преден план щадящия си морал, толкова по-лесно той се обръща срещу него като неморалност. Дори малкото погрешно насочени ракети и убити цивилни вече предизвикват голямо възмущение от НАТО, и то не само от сръбска страна. Войната без битка деморализира сама себе си - чрез моралните си претенции.
Още по-важно е обаче, че ако успее да се наложи, моралът на войната без битка ще противоречи на елементарния принцип за реципрочност. Никъде другаде този принцип не се съдържа повече, отколкото в битката; за никакви други отношения не е толкова жизненоважно хората да влизат в контакт помежду си, да се опознават взаимно и да се признават. Това важи тъкмо за модерните общества, чиито носещи интегративни институции и ритуали са тези на битката - без конкурентната борба, предизборната борба, спортните състезания, съдебните битки на партиите нашето прогресивно всекидневие не би просъществувало и един ден. В борбата - а не в избягването й - се проявяват и обновяват непреходните ценности на равнопоставеността, на взаимното признаване и на достойнството, т.е. ценностите, залегнали в основите на човешките права. Затова унижените търсят борбата на равен с равен.
Войната, водена отгоре, отказва да признае равностойност на противника и с морала си на избягване на битката (не само заради жертвите, които тя така или иначе изисква) противоречи на моралната същност на човешките права, в името на които се води. Натовската война се води от висините не само във военно отношение, но и в морално - заради жестокостите, които се извършват долу. Тази легитимация съдържа не само принизяването на противника до човешки тип, който и в морално отношение е на най-ниското стъпало. Още по-лошо: чисто моралната обосновка на войната с нечовечността и вината на противника би рухнала, ако се промени представата ни за този противник като престъпник и единствен виновник.
Ако Западът продължава да действа само отгоре, съзнанието за вина, което иска да вмени на сърбите, ще се обърне в обвинение срещу самия него. Тъй като на тях им се отказва борбата на равен с равен, те могат да си спечелят уважение като равностоен противник - за което в крайна сметка винаги става въпрос - само чрез издръжливост. Западът не разбра това и във войната в Залива. Заслепени от Хитлер, ние навсякъде виждаме само престъпленията на диктаторите, докато всъщност се сблъскваме с гордостта на народите. Те предпочитат да бъдат разрушени летищата, фабриките и жилищата им, но не и морала им.

В Косово НАТО трябваше да се довери на саморегулацията
Ако хегемонът иска да бъде морална инстанция, той самият трябва да се спусне при тях на земята. Всички жадуват за сухопътни войски: сърбите, за да станат равностоен противник; албанците, за да бъдат наистина защитени; западните експерти и генерали - особено великобританските, за да могат най-после да спечелят войната. Влизането на сухопътни войски се изисква не само от логиката на военните действия, но и от елементарното морално задължение на силния действително да пази по-слабия. А също и от морала на реципрочността. Защо въпреки всичко не искаме да се бием?
Отговорът е в нас. Не можем да допуснем, че “тук, в собствения ни европейски дом”, се погазват човешки права - това е постоянно повтаряната фраза. Онова, което изглежда като най-силното предизвикателство за битка, всъщност разкрива защо не искаме да се бием. Цялото обяснение е в една дума - свое.
За своето човек се бори. Това се съдържа в призива към борба като нещо, разбиращо се от само себе си. Преференцията на своето, близкото заедно с принципа на реципрочността е другата голяма морална сила на социалния живот. Принципът на преференцията обяснява защо се намесваме в Босна и Сърбия, а не в Руанда, Кюрдистан или Китай.
Той обяснява още защо сърбите са сигурни, че няма да изпратим сухопътни войски в защита на косоварите, обяснява и защо косоварите не ни обвиняват, че не ги защитаваме истински. Защото нас всички, сърби, албанци, германци, американци ни обединява едно дълбоко разбиране: ние знаем, че на Балканите натовските войници не се борят за нещо свое. Не защитават своя територия, своя конституция, своя народ, своето семейство, своя начин на живот. Косоварите - обратно, те се борят - доколкото могат да се борят, за собственото си съществуване. А сърбите се борят за своята държава и собственото си достойнство. Затова те имат морално основание за борба, което ние в случая нямаме.
В тази война косовци и сърби, всеки народ по свой начин, са в съгласие с основополагащия морален закон на социалния живот - закона за преференцията на собственото, от който произлиза и модерната ценност на самоопределението. НАТО не е в съгласие с този закон. Напразно се опитваме да компенсираме дефицита на легитимност с приказките за “собствен дом”, в който или пред който сме задължени да се отбраняваме. Чувствата и действията обвиняват думите ни в лъжа. Ако домът ни действително стигаше до Балканите, нашите синове щяха да са там. Ала нищо не ни ужасява повече от мисълта, че ще дадат живота си, и то за нещо, което в действителност не чувстваме като свое. В крайна сметка решението да не се пращат сухопътни войски не е резултат от военни съображения или от сметнати интереси. То се подчинява на морал, от който ние сме белязани по-дълбоко, отколкото от реториката на човешките права. Това решение отново ни прави съгласни с принципа за преференцията на собственото.
Същият принцип обяснява най-после защо ние, германците, изобщо участваме във войната, въпреки че тя ни е противна: това е лоялността към собствения военен съюз, от който в никакъв случай не бива да изпаднем.
Въпреки че собственото е лично, преференцията на собственото е общо явление. Заедно с принципите на реципрочността и на задължението за защита на по-слабия, принципът на преференцията на собственото образува основата на морал, който наистина е универсален - за разлика от правата на човека, които само декларативно претендират за универсалност. Наистина те също изразяват характеристиките на един елементарен морал, но в крайна сметка са реакция на християнско-просвещенския Запад срещу неговите рискове. Например срещу спиралата на ответното насилие и срещу нездравословното взаимодействие между предпочитанието към своето и дискриминирането на чуждото. В тази си функция човешките права са незаменими.
Но прекалено е да се изисква човешките права да бъдат функция на една глобална етика, директива за санкциониращата политика на една укрепнала ООН или на действащ вместо нея хегемон. Те предлагат едновременно твърде малко и твърде много морал. Твърде малко, защото наблягайки на правата на индивида, пренебрегват както елементарните регулационни принципи на колективния живот, така и богатството от морален опит, натрупано в различните култури. С прекалено много морал са натоварени, когато биват разбирани като изискване за създаването на световна властова инстанция, която налага човешки права със сила.
Непредполагаемите последици от това са: локалният хегемон Сърбия няма да постигне великосръбските си цели, глобалният хегемон НАТО - също. Статуквото не може да се възстанови, страданията и гоненията на косовските албанци вече са се случили.
“Но какво трябваше да направим? Не можехме да стоим и да гледаме със скръстени ръце?!” Възмущението във въпроса е разбираемо, но той като че ли от само себе си заема хегемонската позиция на отговорния за всичко съдник. Днес можем да попитаме другояче: По-лошо ли щеше да стане, ако Западът не беше предприел нищо? Разбира се, на този въпрос не може да се отговори. Но той дава храна за размисъл. Дори ако конфликтът между сърби и косовари е такъв, че да може да бъде разрешен само със сила - чрез борба за освобождение или чрез покоряване - разгърналото се при това насилие нямаше ли да бъде по-легитимно (по-морално) и по-малко разрушително, отколкото нашето натовско насилие отвън и отгоре, което по принципа на реципрочността рикошира не върху нас, а върху беззащитните косовари?
Колкото и жестока и “неприемлива” да е една борба за власт на Балканите, в Източна Турция, Северна Ирландия или където и да е другаде -борещите се страни в конфликта я приемат; за тях тя е акт на взаимно самоопределение. Към това спада и решението на народностните групи колко насилие могат да понесат или да извършат, когато се подчиняват или оказват съпротива. Това решение те взимат сами. В резултат установяват, доколко стремежът им към самобитност се покрива със собствената им сила. Този резултат никога не може да е справедлив за всички страни, но той отговаря на местното съотношение на силите и затова по-правило е по-траен, отколкото ако е диктуван от чуждо надмощие.
При това не бива да се забравя, че локалното саморегулиране на етнически и религиозни конфликти обикновено минава без насилие. На Балканите също. Местните култури там разполагат с богатия опит на интеркултурни споразумения, мълчаливи съгласия, невидимо прокарване на граници или, както пише Дьорд Конрад в Унгария, на ерозия и вътрешна мекота.
С нашите бомби ние връхлетяхме не само в традиционните образци на саморегулация, но и в налучкващите и обнадеждаващи опити на малките съседни държави да намерят нов, собствен път към Запада и към себе си чрез саморегулиращите процеси на демокрацията и пазарната икономика. Въпреки че българите, унгарците, македонците не искат да имат нищо общо с Милошевич, те възприемат деструктивно-хегемонския жест на НАТО като унижение и удар върху представите им за самите тях.
Трудно ни е да приемем идеята за саморегулиране на интеркултурните конфликти като алтернатива на хегемонисткото налагане на човешките права. Защото тогава трябва да приемем насилието на другите. Трябва да приемем, че насилието решава проблеми. Трябва да приемем, че за насилието и войните не е виновна само едната страна в конфликта, а че те са “копродукция” и на двете страни. Трябва да приемем, че понякога хора от различни култури не могат повече да живеят заедно.
В нездравословния съюз между военни и морални претенции за превъзходство проблематично е тъкмо позоваването на един космополитичен морал. То изкушава към интервенция по принципни съображения. Прагматичната политика, напротив, трябва да се осланя на това, че локалните и регионални конфликти се регулират сами. Но и от това не бива да се прави доктрина. Има случаи, в които е необходима намеса, в които трябва да се притечем на помощ на слабите и потиснатите. Но по-добре заради прости морални принципи и интереси, отколкото заради космополитичния морал. След тази война рисковете от подобен ангажимент ще се очертаят по-ясно.

Карл Ото Хондрих



Карл Ото Хондрих
преподава социология
във Франкфурт на Майн.
Той е на 61 години
и е експерт
по изследване
на конфликтите.
През 1992 г. излезе
книгата му
“Учителят война”
(“Lehrmeister Krieg”),
издадена от “Роволт”.





Ди цайт, 27 май 1999
От немски
Мария Добревска