Бестиалитет,
хуманитет

Война на границата между правото и морала
С първото участие на Бундесвера в боевете свърши дългият период на въздържание, типичен за цивилния характер на германските следвоенни години. Война е. Естествено, че Алиансът държи неговите “въздушни удари” да са нещо друго, а не война от традиционен тип. “Хирургическата прецизност” на въздушните нападения и програмно заявеното пазене на цивилното население действително имат висока легитимационна стойност. Това значи отвръщане от тоталните войни, което определиха физиономията на отиващия си век. Но дори ние, полуучастниците, на които Косовският конфликт всяка вечер се сервира по телевизията, знаем, че населението на Югославия, което се свива под бомбените удари, преживява не нещо друго, а война.
За щастие сред немската общественост не се долавя никакъв глух тътен. Няма съдбовни копнежи, няма и интелектуална прослава на добрия другар. По време на войната в Залива реториката на реалната опасност, на държавническия патос, на достойнството, трагичността и мъжката зрелост заглуши вдигащото силна шумотевица движение за мир. И от двете не остана много. Тук-таме малко ехидност по адрес на обезкуражения пацифизъм или на силовата парола “низхождаме от върховете на морала”. Но дори и тя не прави впечатление, защото и привържениците, и противниците на намесата използват съвсем ясен нормативен език.
Пацифистки настроените противници припомнят моралната разлика между действието и бездействието и насочват вниманието към страданията на цивилните жертви, които трябва да “преглътнат” една още по-прецизна употреба на сила. Този път се апелира не към чистата съвест на закоравелите реалисти, които издигат принципа на държавния интерес. Апелира се срещу legal pacifism на червено-зеленото правителство. Министрите Фишер и Шарпинг взеха страната на старите демокрации, които по-силно от нас са формирани от десните традиции на разума, и се позоваха на идеята за установяване на естествен ред между държавите, съобразен с човешките права. С това на дневен ред излиза трансформацията на международното право в право на световния гражданин.
Правният пацифизъм не само се стреми да вкара в кошарата на международното право състоянието на зрееща война между суверенни държави, но и да го издигне до изцяло нормативно регулиран космополитичен ред. Тази традиция е съществувала и у нас - от Кант до Келсен. Но за първи път се взима насериозно от германско правителство. Директното членство в асоциацията на световните граждани би трябвало да защитава гражданите на държавите от произвола на собственото им правителство. Най-важното следствие от надвишаващото суверенитета на отделните държави право (както подсказва случаят с Пиночет) е личната отговорност на функционерите за извършените от тях по време на държавна или военна служба престъпления.
Във Федералната република пацифистите по убеждение и “правовите” пацифисти са водещите страни в обществения дебат. Дори “реалистите” се прислоняват под стряхата на нормативната реторика. Позициите “за” и “против” обединяват противоречиви мотиви. Мислещите в категориите на силовата политика по принцип нямат доверие в нормативното обуздаване на суверенната държавна власт, но отново се озовават рамо до рамо с пацифистите; докато “атлантиците” потискат съмненията си към правителствения ентусиазъм за защита на човешките права от чиста вярност към съюза - съмнение в хора, които до неотдавна излизаха на улиците, за да протестират срещу разполагането на “Пършинг II”. Лявото правителство и превесът на нормативните аргументи обясняват не само своеобразното разположение на силите, но и успокоителното обстоятелство, че обществената дискусия и настроения в Германия не са по-различни от тези в другите западноевропейски страни. Няма търсене на собствен път, на по-различно мислене. По скоро има разминаване между континенталните европейци и англосаксонците - поне между онези, които канят генералния секретар на ООН за консултации и търсят разбирателство с Русия, и онези, които се доверяват най-вече на оръжията си.
Разбира се, САЩ и страните-членки на Европейския съюз носят политическата отговорност и изхождат от единна позиция. След провала на преговорите в Рамбуйе те приведоха в действие наказателната акция срещу Югославия, с която заплашваха - и обявиха, че целта е либерализирането на косовската автономия в рамките на Сърбия. От гледна точка на класическото международно право това би означавало намеса във вътрешните работи на суверенна държава, т.е. нарушаване на забраната за нападение. Според постановките на политиката на човешките права това нападение би трябвало да се разбира като въоръжена, но подкрепена от международната общност (мълчаливо и без мандата на ООН) миротворческа мисия. Според тази западна интерпретация войната в Косово би могла да означава скок от класическото международно право на държавите към космополитичното право на едно общество от граждани на света.
Развитието на този процес започна с основаването на ООН и след стагнацията по време на конфликта между Изтока и Запада, набра скорост с войната в Залива и с други интервенции. Наистина след 1945 г. хуманитарни интервенции са извършвани само от името на ООН и с формалното съгласие на засегнатото правителство (доколкото е била налице функционираща държавна власт). По време на войната в Залива Съветът за сигурност фактически се намеси във “вътрешните работи” на суверенна държава, създавайки забранени за полети зони в иракското въздушно пространство и “защитени зони” за кюрдските бежанци в Северен Ирак. Но това не беше изрично обосновано със закрилата на малцинство, преследвано от собственото му правителство. В Резолюция 688 от април 1991 Обединените нации се позоваха на интервенционното право, което е на тяхна страна в случаите на “заплаха за международната сигурност”. Днес обаче нещата стоят по друг начин. Северноатлантическият военен съюз действа без мандат на Съвета за сигурност, но оправдава интервенцията си като спешна помощ за преследвано етническо (и религиозно) малцинство.
Спорно е дали принципите на Конвенцията за геноцида от 1948 г. могат да бъдат приложени към това, което днес се случва на земята под купола на въздушната война. Защото за ориентир служат делата, които от уводните речи на трибуналите за военни престъпления в Нюрнберг и Токио влязоха в международното право като “престъпления срещу човечеството”. Съветът за сигурност отскоро третира и тези дела като “заплаха за мира”, която при определени обстоятелства оправдава принудителните мерки. Но в настоящия случай, когато няма мандат на Съвета за сигурност, силите за намеса могат да изведат упълномощаването си за оказване на помощ единствено от задължаващите erga omnes1 принципи.
Както и да е, на Запад искането на косоварите за равноправно съвместно съществуване и възмущението срещу несправедливостта на бруталното прокуждане осигуриха на военната намеса широка, макар и нееднозначна подкрепа. Говорителят по външната политика на христиандемократите Карл Ламерс добре изрази двойствеността, характерна за тази подкрепа от самото й начало: “Съвестта ни би трябвало да е спокойна. Казва го разумът ни, но на сърцето ни не му се иска да го послуша. Несигурни и неспокойни сме...”
Има много причини за безпокойство. През последните седмици нараснаха съмненията в целесъобразността на преговори, които нямат друга алтернатива, освен въоръженото нападение. Съмнения има и в целесъобразността на военните удари. Докато сред населението на Югославия дълбоко, чак до редиците на опозицията расте съгласието с курса на упорита съпротива, подет от Милошевич, наоколо се трупат застрашителните странични последици от войната. Съседните държави Македония и Албания, както и Черна гора по различни причини попадат във водовъртежа на дестабилизацията; в добре въоръжената с атомно оръжие Русия солидарността на широки кръгове с “братския народ” упражнява натиск върху правителството. Преди всичко растат съмненията в адекватността на военните средства. Зад всяко “колатерално” попадение, зад всеки влак, въвлечен по погрешка в бездната заедно с някой смлян от бомбите дунавски мост, зад всеки трактор с бягащи албанци, зад всеки сръбски квартал, всяка цивилна цел, неволно станала жертва на ракетния обстрел, не прозира някаква военна величина, а страдание, което лежи на съвестта на “нашето” нападение.
Въпросите за адекватността се решават трудно. Не трябваше ли НАТО да предупреди половин час предварително за бомбардирането на държавното радио? Умишлените разрушения също увеличават безпокойството - горящата фабрика за тютюн, избухналата газова централа, разрушените блокове, улици и мостове, унищожаването на стопанската инфраструктура на една и без това пострадала от ембаргото на ООН държава. Изнервя ни новината за всяко дете, умряло по време на бягство. Защото въпреки прегледността на причинно-следствените връзки, конците на отговорността се оплитат. В злощастието на гоненията последиците от безскрупулната политика на един държавен терорист и страничните ефекти от военните удари, които не само не прекратяват кървавото му дело, но му предоставят даже и повод, образуват труден за разплитане възел.
И накрая, съмненията в размилата се политическа цел. Наистина петте искания към Милошевич са издържани в духа на същите безупречни принципи, които изградиха Дейтънското споразумение за либерална мултиетническа Босна. Косовските албанци нямали право на сецесия, единствено ако се изпълнело искането им за автономия в рамките на Сърбия. Великоалбанският национализъм, който отцепването би поощрило, с нищичко не е по-добър от великосръбския, който трябва да бъде възпрян от интервенцията. Междувременно раните от етническата чистка с всеки изминал ден правят неизбежна ревизията на целта за равноправно съвместно съществуване на народностните групи. И тъкмо поделянето на Косово би било сецесията, отцепването, което никой не иска. Освен това създаването на протекторат би изисквало промяна в стратегията, т.е. война по суша и десетилетно присъствие на мироопазващите сили. Ако настъпят тези непредвидени последствия, в ретроспектива въпросът за легитимността на предприетите действия би изглеждал съвсем другояче.
В изявленията на нашето правителство има известна рязкост, натрупване на съмнителни исторически паралели, като че ли с ударната си реторика Фишер и Шарпинг искат да заглушат друг глас, вътре в самите тях. Дали не страха, че политическият провал на военната намеса ще постави нападението в съвсем различна светлина и дори ще върне с десетилетия назад проекта за подробно регламентиране на междудържавните отношения? От “полицейската акция”, която НАТО великодушно поде вместо международната общност, няма ли да остане само една обикновена, даже мръсна война, която ще докара още по-големи катастрофи на Балканите? И не е ли това вода в мелницата на Карл Шмит2, който винаги е твърдял: “Който говори от името на човечеството, лъже”. Своя антихуманизъм той е свел до прочутата формула: “Хуманитет, бестиалитет”. От мъките на безпокойството най-дълбока е разяждащото съмнение, че накрая самият правен пацифизъм ще се окаже грешният проект.

Противоречията на реалната политика...
Войната в Косово засяга основен, спорен и в политологията, и във философията въпрос. Демократичната конституционна държава е отбелязала голямото цивилизаторско постижение на правното обуздаване на политическата власт, опирайки се на суверенитета на признати от международното право субекти. А в ситуацията на “световно гражданство” независимостта на националната държава минава на заден план. Дали тук универсализмът на Просвещението не се сблъсква със своенравието на една политическа власт, на която по условие й е присъща склонността към колективно самоутвърждаване на дадена партикуларна общност? Това е реалистичният бодил в тялото на политиката за защита на човешките права.
Реалистичната мисловна школа, естествено, също държи сметка за промените в структурата на възникналата с Вестфалския мир от 1648 г. система от независими държави - взаимозависимостите в едно, ставащо все по-сложно, световно общество; размера на проблемите, които държавите могат да решават само в сътрудничество; растящия авторитет на наднационалните институции, режими и процедури не само в областта на колективната сигурност; икономизирането на външната политика, въобще размиването на класическата граница между външна и вътрешна политика. Ала песимистичната представа за човека и едно смътно схващане на политическото съставляват основата на доктрина, която повече или по-малко неограничено желае да се придържа към принципа за ненападение в международното право. В естествените природни условия независимите национални държави трябва да имат възможно най-голяма свобода на движение според собствените им преценки и съобразно собствените им интереси. Защото, от гледна точка на членовете на колектива, сигурността и оцеляването му са неоспорими ценности и защото, от перспективата на страничния наблюдател, императивите на целенасоченото рационално самоутвърждаване все още най-добре регулират отношенията между колективните субекти.
От тази гледна точка интервенционната политика на човешките права допуска грешка в категориите. Тя подценява и дискриминира, така да се каже, “естествената” тенденция за самоутвърждаване. Тя иска да зададе нормативни мащаби на един властови потенциал, който се изплъзва от регулация. Карл Шмит още повече изостря тези аргументи чрез своеобразното си стилизирано “определение на същността” на политическото. Според него с опита за “морализиране” на един поначало неутрален държавен интерес, политиката на човешките права дегенерира от естествена борба между нациите до една ужасна “битка със злото”.
Тук могат да се повдигнат основателни възражения. Не става въпрос за това, че в една постнационална констелация националните държави, които “показват мускули”, трябва да бъдат попечителствани от разпоредбите на международната общност. По-скоро ерозията на държавния авторитет, гражданските войни и етническите конфликти в разпадащи се или удържани с авторитарен режим държави са причините на дневен ред да излезе интервенцията. Не само в Сомалия и Руанда, но и в Босна, а сега - в Косово. Също толкова безпочвени са идеологическите подозрения. Настоящият случай показва, че универсалистичните оправдания съвсем не винаги прикриват партикуларността на скритите интереси. Онова, което херменевтиката на подозрението приписва на нападението срещу Югославия, звучи доста неубедително. На политици, за които глобалната икономика оставя малко пространство за действие във вътрешнополитически план, външнополитическата демонстрация на мускули може да даде шанс. Но нито приписваният на САЩ мотив за осигуряване и разширяване на сферите на влияние, нито приписвания на НАТО мотив за търсене на нова роля, нито дори приписвания на “крепостта Европа” мотив на застраховане срещу емигрантски вълни обясняват решението за толкова важно, рисковано и скъпо нападение.
Срещу “реализма” говори най-вече фактът, че с кървавите следи, които са оставили в катастрофичната история на XX век, субектите на международното право са превърнали в абсурд презумпцията за невиновност на класическото международно право. Основаването на ООН, декларацията й за човешките права, както и заплахата с наказание за завоевателни войни и престъпления срещу човечеството - и като последствие от тях, приетото поне с полужелание ограничаване на принципа за ненападение - това бяха нужните и правилни отговори на характерния в морално отношение опит на века: на разгръщането на тоталитарната политиката и на Холокоста.
В крайна сметка упрекът за морализиране на политиката почива върху неяснотата на понятията. Защото желаното установяване на статуквото на световното гражданство би означавало, че преценката за нарушенията на човешките права и борбата с тези нарушения няма да се ръководят директно от морални позиции; нарушенията ще се преследват като криминални деяния вътре в един държавен правов ред. Пълното регламентиране на международните отношения не е възможно без установени процедури за решаване на конфликтите. Именно институционализирането на тези процедури ще предпази хванатото в юридическа юзда третиране на човешките права от морално опростяване на правото и от една непосредствено избила морална дискриминация на “врага”.
Подобно статукво може да се постигне и без властовия монопол на някоя западна държава, както и без световно правителство. Но необходим е поне функциониращ Съвет за сигурност, обвързващото страните правораздаване на един международен наказателен съд и попълването на Генералната асамблея от правителствени представители с едно “второ ниво”, репрезентативно за световното гражданство. И понеже тази реформа на Обединените нации не се задава на хоризонта, посочването на разликата между регламентиране и морализиране е вярно като възражение, но си остава нож с две остриета. Защото докато на глобално ниво човешките права са сравнително слабо институционализирани, границата между право и морал се размива, както стана в настоящия случай. Съветът за сигурност е блокиран и НАТО може да се позове само на моралната валидност на международното право - на норми, за които не съществуват ефективни, признати от международната общност инстанции за приложение и налагане на правото.
Недостатъчното институционализиране на световното гражданско право се изразява например в ножицата между легитимността и ефективността на мироопазващите и миротворчески интервенции. Сребреница обяви ООН за пристан на сигурността, но войсковата част, която беше разположена там легитимно, не можа да предотврати жестокото клане след влизането на сърбите. Затова пък НАТО може ефективно да се опълчи срещу югославското правителство, защото действа, без да е легитимирана от Съвета за сигурност, който й отказа тази легитимация.

... и дилемата на политиката на човешките права
Политиката на човешките права се стреми да затвори ножицата между тези две огледални ситуации. Но заради недостатъчното институционализиране на световното гражданско право, тя принудително се превръща в прибързано предрешаване на един бъдещ космополитичен ред, който тя същевременно иска да поощри. Как при тези парадоксални условия да се води политика, която да осигури - ако се налага дори с военна сила, повсеместно и дълготрайно уважение към човешките права? Въпросът изниква дори и когато не можем да се месим навсякъде. Не можем в полза на кюрдите, и в полза на чеченците или тибетците, но можем поне пред собствената ни врата, на разкъсаните Балкани. Между американците и европейците се очертава интересна разлика по отношение на политиката на човешките права. САЩ гледат на глобалното налагане на човешките права като на национална мисия на един световен фактор, който преследва целта си, използвайки политиката на силата. Под политика на човешките права повечето правителства от Европейската общност разбират по-скоро проект за подробно регламентиране на международните отношения, който и днес вече променя параметрите на силовата политика.
САЩ поеха задачата на суперсила, която да въвежда ред в свят от държави, слабо регламентиран от ООН. Човешките права започнаха да функционират като морални ценностни ориентири в преценките на политически цели. Разбира се, винаги е имало противопоставящи се изолационистки течения и, подобно на другите нации, САЩ също преследват най-вече собствените си интереси, които не винаги съвпадат със заявените нормативни цели. Това показа Виетнамската война, това непрекъснато го показва и начинът на решаване на проблемите в собствения им “заден двор”. Но “новата смесена форма от хуманитарна безкористност и империалистична логика на силата” (Улрих Бек) има традиции в Съединените щати. Сред мотивите на Уилсън за намеса в Първата световна война и на Рузвелт във Втората също имаше ориентираност към идеали, които са дълбоко вкоренени в прагматичната традиция. На тези идеали ние, победената през 1945 г. нация, дължим същевременно и нашето освобождение. От тази много американска, т.е. национална гледна точка на нормативно ориентираната политика на силата, днес вероятно изглежда съвсем убедително, че борбата срещу Югославия трябва да продължи праволинейно и безкомпромисно, независимо от всички усложнения и, ако е необходимо, и с използването на сухопътни войски. Все пак тук преимущество има последователността. Но какво бихме казали, ако един ден военен съюз от друг регион - да кажем от Азия - започне да води въоръжена политика за защита на човешките права, която почива на напълно различна, нейна си интерпретация на международното право и на Хартата на ООН?
Нещата изглеждат съвсем различни, когато човешките права биват намесвани не само като морален ориентир за собственото политическо действие, а като права, които трябва да бъдат приложени в юридически смисъл. Защото, независимо от чисто моралното си съдържание, човешките права проявяват структурните белези на субективни права, които по природа разчитат на позитивното си значение в системата на принудителното право. Едва когато човешките права се “установят” в един световен демократичен правен ред по същия начин, по който основните права са залегнали в нашите национални конституции, едва тогава и на глобално ниво ще можем да изхождаме от положението, че получателите на тази права същевременно могат да се възприемат и като техни автори.
Институциите на ООН са на път да затворят кръга между употребата на принудителното право и демократичното правораздаване. Когато случаят не е такъв, нормите, ако ще и да са двойно по-морални по съдържание, си остават насила наложени ограничения. Вярно е, че в Косово държавите, извършили интервенцията, се опитаха да наложат исканията на онези, чиито човешки права бяха потъпкани от собственото им правителство. Но, както установява Славой Жижек, сърбите, които танцуват по улиците на Белград, “не са прикрити американци, които само чакат да бъдат освободени от проклятието на национализма”3. На тях със силата на оръжието им се натрапва политически ред, който гарантира равни права за всички граждани.
Деветнайсет, безспорно демократични държави, си остават страна в конфликта, след като сами си дават право да се намесят. Те си позволяват тълкувания и решения, които са от компетентността само на независими институции. В този смисъл те действат патерналистично. За което имат достатъчно морални основания. Но, който действа със съзнанието, че патернализмът от време на време е неизбежен, знае, че насилието, което извършва, не притежава качеството на правната принуда, легитимирана в рамките на едно демократично общество от световни граждани. Морални норми, които апелират към добронамереното ни разбиране, не бива насилствено да бъдат налагани като установени правни норми.

От политика на силата към общество от световни граждани
От дилемата, дали трябва да се действа така, сякаш вече съществува напълно институционизиран световен граждански ред, докато той всъщност тепърва е необходимо да бъде поощряван, още не следва максимата, жертвите да се оставят на палачите им. Отчуждаването на държавната власт от целите й в посока към тероризма превръща класическата гражданска война в масово престъпление. Ако няма никакъв друг изход, демократичните съседи би трябвало да могат да се притекат на помощ, легитимирани от международното право. Но точно тук незавършеният световен граждански ред изисква много внимателен подход. Вече съществуващите институции и методи са единствените налични средства за контрол на грешните решения на едната страна в конфликта, която действа от името на всички.
Извор на недоразумения например е, че исторически едновременно съществуват различни политически манталитети, които се сблъскват помежду си. Между войната на НАТО във въздуха и войната на сърбите по суша няма разлика във времето от 400 години, както смята Енценсбергер. Когато мисля за великосръбския национализъм, се сещам по-скоро за Ернст-Мориц Арнт4, отколкото за Гримелсхаузен5. Но политолозите установиха, че между “Първия” и “Втория” свят се е получила разлика в нов смисъл. Само мирните, благоденстващи общества от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСЕ) могат да си позволят - повече или по-малко, да съгласуват националните си интереси с нивото на изисквания на Обединените нации, наполовина отговарящи на изискванията за световното гражданско общество.
За разлика от тях, “Вторият свят” (в новия му вариант) встъпи във владение на наследството на европейския национализъм, действащ с политиката на силата. Държави като Либия, Ирак или Сърбия балансират нестабилното си вътрешно положение с авторитарно господство и политика на идентичността. Във външната си политика се държат експанзионистично, чувствителни са по въпросите за границите и невротично отстояват суверенитета си. Явленията от този род увеличават спънките в общуването. Днес те оправдават настояването за по-големи дипломатически усилия.
Едно е, когато САЩ играят ангажирана с човешките права роля на хегемон-гарант на реда, стъпвайки върху (както и да я гледаме), все пак забележителна политическа традиция. Друго е, когато разбираме трудния преход от класическата политика на силата към световния граждански ред, минал през гробовете от един актуален, решаван и с оръжие конфликт, като урок, който трябва да усвоим всички. По-далечната перспектива ни предупреждава да бъдем по-внимателни. Самоупълномощаването на НАТО не бива да се превръща в правило.
Юрген Хабермас


1. erga omnes - (лат.) който важи за всички

2. Карл Шмит - критик на модерния либерализъм и защитник на националната държава.

3. Вж. “Култура”, бр. 17 от 30 април 1999

4. Ернст-Мориц Арнт (1769-1860), германски публицист и писател. С песните си в народностен стил и полемичните си съчинения призовава за единна Германия и се обявява срещу потисничеството на Наполеон.

5. Ханс Якоб Кристофел Гримелсхаузен (1622-1676), германски писател и пътешественик, описал преживяванията си в “Приключенията на Симплицисимус” в стила на пиктореската. Смятан за един от най-значителните, близки до народа писатели на 17 в.










Ди цайт,
29 април 1999

От немски
Ирина Илиева