Ритуал или церемония?

Седмият международен фестивал за съвременна музика, организират от Дружеството за нова музика в България (Българска секция на ISCM) се състоя в София от 10 до 20 юни. Времето (около средата на юни) и мястото (Първо студио на БНР) са все същите в последните няколко години, а повторението им вече налага своеобразното усещане за "обредност", "ритуалност" на събитието. Нещо повече - едни и същи са както "церемониалмайсторите", така и участниците в "церемонията", наречена Musica nova. Впрочем историята на европейската музикална култура познава доста моменти на ритуализация на събитията. Влизането на Наполеон в Операта в периода между 1810 и 1815 г. например е представлявало добре премислена церемония, съобразена с дворцовия етикет и политическия момент. Посещението на концертите в Брюкселската консерватория по времето на Геварт (1871-1908) се превръща в своеобразен сакрален акт за образованата прослойка на населението. Интересът към събитието е толкова голям, че билети се продават и за репетициите на оркестъра, а абонаментите се предават по наследство. Разбира се, в случая с Musica nova до подобно унаследяване на абонаментите няма да се стигне. Първо, защото такива няма; фактически публиката влиза на концертите безплатно. И второ, защото самата тя все повече намалява, сгъстява се около ядрото на участниците в концертите - било то композитори или изпълнители. Колкото до евентуалното сравнение с примера на Наполеон, в тази посока определено не биха тръгнали дори разсъжденията на музиковед с подчертани футуристични наклонности.
И все пак, ритуал или церемония е сега фестивалът Musica nova? Бързам да уточня, че използвам тези две понятия като различни и даже в някакъв смисъл противопоставящи се, без претенцията да разреша всички възможни философски, теологични, културологични и прочие спорове по дефинирането им. Употребата им е по-скоро на нивото на всекидневното съзнание, където представата за "обичая" и "обреда" се свързва най-често с фолклорните практики, "ритуалът" - с вярата и идеята за единение със сили по-висши от нас, а "церемонията" се тълкува по-скоро като набор от норми, които регулират отношенията между участниците в дадена светска или религиозна проява. Церемонията, разбира се, включва в себе си представата за ритуала, предполага извисяването си от "профанното" към "сакралното". Ритуалът обаче може да не постигне връзката си с "там, горе" и да се оплете "тук и сега" в отработените механизми на установеното, етикета, нормативността. За съжаление, нещо подобно се случи с фестивала Musica nova по време на това негово седмо издание и особено в първата му седмица.
А иначе церемонията протече по установения ред. Афишът с "вслушващото се ухо" е разлепен; в сутрешния блок на БНТ член на дружеството говори за предстоящия фестивал, благодари на спонсорите, изброява чуждестранните участници и посочва акцентите. Открито заявява, че този тип прояви са елитарни, експериментални и не разчитат на масова публика.
Откриване. Публиката действително не е многобройна. Дали е елитарна? Поради опасност да навлезем в ново блато от дефиниции, засега няма да я определяме по този признак. Ще посочим само, че със сигурност Наполеон не ни посети. Медиите обаче са там. Колега стои на втория ред и записва с касетофонче всички произведения; телевизионният екип се опитва да заснеме отриването, но се препъва в претенциите за заплащане на някои от оркестрантите; фотографът документира прецизно участието на автори и изпълнители (малко по-нататък във фестивала, по време на концерта с електроакустична музика, сред тях логично попада и подаващия звук пулт). В паузата, както и след концерта, слушателите, които добре се познават помежду си, обменят мисли, говорят за музика, живеят своя наситен фестивален живот.
Това е обществото Musica nova; фестивалът е неговата годишна церемония.
Отново бързам с уточненията. Да, ХХ век е век на малките общества; и вероятно броят на слушателите в залата не е толкова важен, колкото тяхното качество. Да, композиторското съзнание и музикално преживяване бързат напред, пред другите, и само високообразованите слушатели ги следват с лекота. Да, вероятно заради това програмите на фестивала се превръщат в дебела книжка, която понякога като че ли занимава слушателите повече от самата звучаща музика. Да, за разлика от прегледа "Нова българска музика", където се експонира само българска композиторска продукция, фестивалът Musica nova умело обиграва съпоставките между локалните и глобалните идеи. Да, и самата аз съм част от обществото Musica nova. На само като слушател, а и като музиковед, използвал в публикациите си някои от изброените по-горе характерни постановки в дискусиите и оценките за този фестивал на съвременната музика. Но ето, вглеждам се назад и откривам, че въпросът за публиката май винаги ме е притеснявал. Не като количество - самата аз предпочитам малките общества. Проблемът е колко дълго тази публика ще продължи да бъде общество, без в нея да се вливат нови личности, нови представи, нова мисловност, нови мечти. Ограниченото по време присъствие на композитори - гости на фестивала, едва ли е достатъчно за това. А се налага и един друг тъжен извод - в програмите все по-често се включват опуси на композитори, родени след 1965 и даже след 1970 г.; сякаш по правило обаче те не са българи...
Разбира се, в отделни моменти и даже в цели концерти механичността и инерцията на церемонията Musica nova, както и своеобразната затвореност на фестивалното й общество, се взривяваха отвътре, устремяваха се нагоре, подвластни на музиката и музицирането като ритуал. Какво провокира тези разпуквания, този пренос от "хоризонталното" общо присъствие в залата към личното, винаги самотно, но и различно, когато е преживявано едновременно с другите, устремяване към кодираната в музиката красота? Това бяха отделни творби - открития на селекционната комисия, както и завършените, цялостни фестивални програми на отделни изпълнители.
Впрочем тук аз мога да предложа само "моя" списък, да доверя онези моменти, когато музикалното ми чувстване и мислене надхвърляха овехтялата идея за "празничността", за да открият в потока на фестивала други представи, нови внушения, интересни находки. А това бяха: пиесата на Васил Толе "Avaz II за 13 инструмента" (Камерен ансамбъл Musica nova с диригент Драгомир Йосифов); проникновеното изпълнение на Клавирното трио на Чарлз Айвс от ансамбъл "Мьобиус"; рефлексивната скромност на Георги Арнаудов в "Thyepolia за блокфлейта, виолончело и ударни"; клавирният рецитал на Ценка Дянова-Едуардс, поднесен някак скромно и едновременно с това задълбочено, с чудесен тон и усет за нюанс, с усещането, че новата музика не е експеримент или елитарен каприз, а нещо живо, случващо се тук и сега; тихите звучности в пиесата на Дмитрий Капирин "Четири състояния за пиано" в изпълнението на Марио Ангелов; фестивалното излъчване на Албена Найденова (сопран) и Мариане Рьонес (виола д'аморе); цялостната концепция на клавирния рецитал на Анжела Тошева, основана на дръзката съпоставка между пиеси на автори, родени през 1971 г. (като великолепно измислената пиеса на Павел Микиетин "Епифора" за пиано и магнетофонна лента) и пиесите на такива утвърдени имена в съвременната музика като Дьорд Куртаг и Дьорд Лигети; електроакустичните парчета на Фабио Городски "La Prosa dell'Uomo" (авторът отново е роден през 1971 г.!) и на Фло Менезес "Simfonias", заключителният концерт на фестивала на Камерен ансамбъл Musica nova с диригент Драгомир Йосифов, посветен на основателя на Дружеството за нова музика в България Георги Тутев (1924-1994) по случай 75-годишнината от неговото рождение.
Моят списък на ритуалите свършва така. Допълването му, както и неговите корекции, обаче не могат да бъдат друго освен израз на различен вкус и нагласи. Те не биха довели до замяната или пренебрегването на направените по-общи констатации, още повече, че едва ли биха включвали цели програми. Но какво е по-важно от тези евентуални различия в оценките?
Като цяло силните моменти на фестивала, моментите на "пренос" от церемонията към ритуала "се случваха" при прозвучаването на цялостни, обмислени, издържани програми на отделни изпълнители или състави. И тук искам по-специално да се спра на заключителния концерт на фестивала на Камерен ансамбъл Musica nova с диригент Драгомир Йосифов. В него бяха включени българските премиери на пиесите "Geranos" от Брайън Елиъс, "Resistir aun hoy" от Марио Марчело Мари и "Linie/Splitter" от Фридрих Голдман, а творбата на Божидар Спасов "De profundis", макар и вече свирена у нас, намери своето истинско първо прозвучаване пред софийската публика.
Особено силно усещане обаче остави изпълнението на "Calvino mosaik/musica" от Георги Тутев (солист Николай Гинов - виолончело), несъмнено обвързано с посвещението на целия концерт, както и непредвиденото прозвучаване на кратка клавирна пиеса от вече покойния Анатол Виеру, посветена от своя страна на паметта на Едисон Денисов. Тези две изпълнения прераснаха по своеобразен начин от заключителен фанфар на церемонията Musica nova в ритуален жест на признание и памет към композиторите, останали "тук и сега" вече само чрез своята музика.
Музика, която понякога ни позволява и ние, на свой ред, да се докоснем до "там, горе"...

Росица Драганова



Седмият международен фестивал за съвременна музика "Музика нова" бе осъществен благодарение на съдействието на Програмата "Фар" - Фондация за развитие на изкуствата на Европейския съюз, Националния център за музика и танц към Министерството на културата, Българското национално радио, Центъра за изкуства "Сорос" - София, Министерството на външнште работи на Република Австрия, Международната фондация "Св. св. Кирил и Методи" и Британския съвет - София.