Венециански павилиони

48-ото венецианско биенале се опитва да излезе от своята "конвенционална неконвенционалност", като създаде пространство, свободно да поеме най-различни визии за изкуството година преди края на века. Събитието е подчинено на идеята за разчупване на досегашното статукво, вниманието се фокусира върху младите автори. Показателна за желанието да се влее свежа кръв в над стогодишния форум е и концептуалната рамка, избрана от куратора Харалд Зийман - dAPERTutto / APERTO over АLL / APERTO par TOUT или отворено за всичко, т.е. за безкрайната вариативност на нашия свят.
"Панорамната" гледка върху тенденциите и теченията в съвременното изкуство е повече от впечатляваща. От една страна, са павилионите в "Джардини ди Кастело" с националните участия, които в много голяма степен са повлияни от курса, поет от куратора. От друга - разширеното експозиционно пространство на "Арсенале", почти изцяло завладяно от идващото ново поколение. А то носи със себе си различно възприемане на действителността, иронична дистанцираност и особена любов към технологията при правенето на изкуство.
По отношение на видовото и жанрово разнообразие във Венеция, разбира се, има всичко - живопис, скулптура, инсталации, асамблажи, обекти, фотография, видеоарт, без определен превес на дадена медиа. Що се отнася до качеството, оценките заемат цялата скала между двата полюса. Има крайно усложнени в техническо отношение творби, сред тях някои с перфектно изведен замисъл, а други - самоцелни. Има и не толкова сложни, но за сметка на това въздействащи произведения. Има просто присъстващи, но и силни, запомнящи се работи.
От националните участия на биеналето впечатление прави павилионът на Белгия с художниците Ан Вероника Янсенс и Мишел Франсоа. Цялото пространство е обгърнато от гъста мъгла, в която се разтварят очертанията на хора и предмети. Останалите творби в павилиона трябва да бъдат "откривани", тъй като от пръв поглед не се забелязват. Мъглата (работа на Ан Вероника Янсенс още от 1997 г.) от една страна, сякаш прави светлината осезателна, а от друга - като че ли връща материята към първоначалното й състояние на светлина.
Мишел Франсоа "изплува" сред замъглената атмосфера с две огромни фотографии (при този автор социално и художествено са синоними) и две "скулптури" - от глухарчета и от вода, деликатно вписващи се в обстановката.
Павилионът на скандинавските страни - Финландия, Норвегия и Швеция, също привлича вниманието, особено фотографиите на шведката Аника фон Хаусволф. Има нещо много специфично в начина, по който в северните ширини възприемат, чувстват и съответно пресъздават еротиката и еротичното. Зад студената дистанцираност прозира изтънчена чувственост, неусетно преминаваща в подсъзнателна перверзия. В тази посока фотографските цикли на младата авторка са перфектно изведени.
Великобритания се представя с живописта на Гари Хюм - серия огромни платна под общото наименование "Вода". Една плетеница от линии, от която изплуват контурите на женски тела.
В известен смисъл разочарование носят павилионите на Германия и Съединените щати. Германката Роземари Трокел на практика използва нови медии (видео), за да внуши или по-скоро да илюстрира прастари идеи (за кръговрата на живота), и то без да променя особено визията им. А американската художничка Ан Хамилтън се опитва несполучливо да разгледа проблема за човешките възприятия и опит: какво осъзнаваме, че знаем, и какво сме слепи да възприемем; каква е връзката между опознаването чрез образи и чрез допир. За осъществяването на замисъла авторката използва елементарен подход - азбуката на слепите. Почти незабележимите издатини по белите стени стават видими с помощта на червен прах, непрестанно сипещ се от тавана на помещението.
На 48-ото биенале в града на овеществената история съществуват и два "виртуални" павилиона, изградени с помощта на колективното съпричастие - българският и тайландският. Звучи парадоксално, но твърде дългата пространствена линия, разделяща тези държави, се изкривява и краищата й се доближават повече, отколкото бихме могли да си представим. И в двата случая става дума за периферни култури и маргинално присъствие на световната културна сцена; и в двата случая липсата на пари води до невъзможност за активно, забелязващо се присъствие в официалната програма на форума; и в двата случая обаче всички тези неудобства в един момент се оказват предимства - разбира се, благодарение на талантливи артисти и умели куратори, способни да открият най-успешно функциониращата формула при дадените неблагоприятни обстоятелства.
Българското участие в лицето на Недко Солаков и куратора Яра Бубнова е навсякъде. Българският "павилион" придобива виртуалните си очертания всеки път, когато в нечии ръце попадне прословутата трицветна картичка (бяло, зелено, червено) със следния твърде показателен текст: "Важно съобщение: След близо 30-годишно прекъсване на официалните си участия във Венецианското биенале, Република България има удоволствието да заяви готовността си отново да участва по подобаващ начин в следващото издание на Венецианското биенале през 2001 година". Сполучлив начин за привличане на вниманието, за позициониране на една страна (култура) едновременно в настоящето и бъдещето.
Тайландският "павилион" все пак има по-реални очертания. Той представлява дървен подиум с размерите на спалнята в апартамента на артиста Риркрит Тираваниджа. В дупка по средата е посадено екзотично азиатско дърво, растящо в северните планински части на Тайланд (специално избрано, за да може да понесе европейския климат). Комичната "постройка" (с дипломатически статут) заема едно от централните места в "Джардини", точно срещу павилиона на "Сила # 1 в света" - Съединените щати. Както и при българското участие, водещ елемент е самоиронията към собственото положение. Но тук, в добавка, е налице и критично отношение към вечния стремеж да се попадне под нечия опека (стремеж, който впрочем е добре познат и в нашите географски ширини). И двете представяния са едни от добре приетите и запомнящи се на биеналето.
Павилионът на Италия би могъл да се разглежда като олицетворение на идеята на куратора Харалд Зийман за отвореността и глобализацията. Най-голямото изложбено пространство играе ролята и на своеобразен преход към творбите и художниците, предствени в "Арсенале", доколкото наред с италианското участие са разположени и работите на автори от кураторската "квота". "Кралят на плъховете" на Катарина Фрич - творба, към която Зийман очевидно има пристрастие, е показана в централната зала на павилиона. Тя представлява внушителна композиция от наредени в кръг двуметрови черни плъхове, сплели опашки в "гордиев" възел (вече показвани на организираното от същия куратор биенале в Лион през 1997). Тук са представени и много азиатски (предимно - китайски) артисти, които определено доминират на тазгодишното биенале, без да повдигат кой знае колко нивото му. Техните работи варират от тотално инспирираните от западната масмедийна култура качествени "скулптури" на Уанг Ду - гротескни бюстове на политици и скандалните жени около тях, до наивно-декларативната живопис на Жу Тиехай, където е заявено следното "откритие": "Отношенията в artworld са същите като отношенията между държавите в ерата след Студената война."
В италианския павилион Харалд Зийман е отдал почит на великите "класици" на XX век - Луиз Буржоа, Дитер Рот, Франц Герч, Ричард Джаксън, Зигмар Полке и др. Други двама от "тежката артилерия" - Брус Науман и Пол Макарти, са представени в "Арсенале".
И все пак, въпреки разнородната и максимално разширена картина на съвременното изкуство, показана във Венеция, като че ли линията на видеоизкуството и неговите млади представители е най-силна. Наред с филмите на Пипилоти Рист, Грация Тодери, Родерик Бюкенън, една от най-добрите видеотворби е колективната работа на Доминик Гонзалес-Фьорстер, Пиер Юг и Филип Парено - три различни филма, обединени от дистанцираното отношение на авторите както към филмите, които са създали, така и към публиката, която ще ги гледа по време на биеналето. Тримата изграждат няколко пространствено-времеви пласта: единия - на самото филмово действие, другия - на филмирания акт на гледане, който от своя страна се прелива с третия - на реалното време на излъчване и възприемане на изображението от зрителите в залата.
В същия "кураторски" павилион е представен един от двата филма на шотландеца Дъглас Гордън, озаглавен "През огледалото". Чрез изключителната визия на творбата, прожектирана едновременно на две срещуположни стени, авторът също изгражда нова пространствена структура, този път на базата на огледалния образ. Използван е кадър от класическия "Шофьор на такси" на Скорсезе, т.нар. сцена "You talking to me?" в апартамента на главния герой. На единия екран сцената се прожектира "едно към едно" с оригинала, а на другия - нейния огледален образ. Осъзнаването на факта, че всъщност героят на Робърт де Ниро говори на собствения си огледален образ, който, от своя страна, е огледално отразен във филма на Гордън, прави параноичното объркване тотално и обсебващо. "Тотален" е и другият му филм - "Игрален филм". Само с помощта на музиката към "Вертиго" на Хичкок и образа на един диригент авторът прави римейк на класическото произведение, достигайки до чувствата, които зрителят би изпитал, ако наблюдава оригинала.
В своето видео - "Необуздано", художничката от ирански произход Ширин Нешат продължава разработваната от нея години наред тема за жената в ислямската култура. Подобна постоянна линия в дадено творчество би могла да доведе до изчерпване на средствата и идеите, но в конкретния случай всяка следваща работа изненадва с нов и интересен подход.
Един от най-добрите филми, който заслужено (заедно с вече споменатата творба на Нешат) спечели награда на биеналето, е "Електрическа Земя" на Доуг Ейкън. В основата на неговото видеотворчество стои представата за постепенното изтичане на енергия и тихата катастрофа, към която нашата земя се приближава бавно, но сигурно. Представата за ентропията е изградена чрез образа на клаустрофобичните градски предградия, приютяващи още по-клаустрофобичното застинало битие на обитателите си, затворени в изкуственото пространство на електронните медии. Това, което придава допълнително въздействие върху сетивата, е интересният монтаж на филма с натрапчиво фокусиране върху отделни детайли, както и последователното прожектиране на неговите части в три помещения - т.е. зрителите се придвижват в пространството едновременно с изтичането на екранното действие.
Не е възможно всички интересни творби, показани на 48-ото венецианско биенале, да бъдат споменати, а още повече място би заело изреждането на слабите работи, с които събитието изобилства. Отчасти можем да отдадем това на присъствието на наистина съвсем млади автори, които тепърва трупат артистичен опит. В този смисъл обаче кураторът Зийман е постигнал целта си - "новата вълна", показана на биеналето, добива все по-категорични очертания и за всички е ясно, че именно тя ще прелее в идващия век.

Илина Коралова



48-мо
Венецианско
биенале


Наградите