Душата плаче - песен излиза
Това е заглавието на книгата на Лозанка Пейчева, издадена от Терарт тази година.
"Уникално явление в българската фолклористика... Съдържа невероятно ценни за науката данни, събирани компетентно и с голяма любов към дейността на българските цигани музиканти..." Това изказване на чл.-кор. проф. Николай Кауфман стои "на портата" на монографичния труд на д-р Лозанка Пейчева със заглавие "Душата плаче - песен излиза". Заглавието перифразира думите на Анжело Маликов ("един от малкото високообразовани цигански музиканти", с. 141), които са своеобразен ключ към феномена: "Вътрешно циганите са много тъжен и лиричен народ. Много тъжен... Но те са артисти в живота. За да си изкара прехраната, той трябва да пее, да става циркаджия, да танцува. А иначе душата му плаче." (с. 250)
"Душата плаче - песен излиза" изисква пространно разглеждане - дължим го и на труда, и на необговореното до преди него от науката изследователско явление циганска музика. От написаното дотук в това първо представяне стават може би ясни две неща: че някой в България за първи път е посветил хубава част от живота си на фолклорист, за да събере и осмисли всичко, което се отнася, първо, до съществуващите исторически сведения за музиката, изпълнявана от цигани в България, второ, до това кой я изпълнява и каква точно е тя, трето, как се осмисля от изпълнителите си и, четвърто, проводник на какви идентификационни стратегии е тя. Изследователската схема е: история - музика - музиканти - идентичност - музикантско знание за музиката. Последното е именно вторият акцент (след първия, за уникалността на "Душата плаче..."): феноменът е уловен в словото на самите музиканти. Обектът сам говори за себе си: трудът завършва с речник, съставен изцяло от изказвания и от "фолклорната терминология" на циганските музиканти, което го превръща в ценен социокултурен и социолингвистичен документ.
Накрая бих искала да се спра съдържателно на самия феномен циганска музика в светлината на нещо, което особено интригува с диалектиката си. От една страна, значи, музиката е едно от двете неща, които - казано с думите на Жан-Пиер Лиежоа - дефинира циганите (второто е изключването им от голямото общество, в което живеят). И тъкмо това важно нещо (дефинира цял един народ!) всъщност не съществува със своя собствена феноменология. "Чиста циганска музика няма!" - казва Милан Айвазов, друг известен цигански музикант у нас. Циганите по света нямат общ музикален език, циганската музика е различна във всяка страна, тя съдържа много елементи от локалната традиция. В крайна сметка излиза, че "всяка музика, изпълнявана от цигани, е циганска музика, независимо от нейния произход" (Карол Силверман). Циганското в музиката е интерпретация, начин на изпълнение - освободен от норми (но и подчиняващ им се, ако са модни), темпераментен, търсещ да грабне душичката на клиента. Много са диалектните изрази, които отразяват този цигански начин на музициране, но един от тях ми се струва особено показателен: мазна музика, мазнотия. Ето как "дефинира" мазнотията кларинетистът от Кърджали Селяйтин Дормуш (интервюиран 1994): "Нашата музика, кърджалийската, пада тежка музика. И на човека му дава кураж. Да играе човекът, да му вземеш парите... Ние чувстваме тази музика, ние сме болни за тая музика." (с. 222)
Един обект от културата на България проговори!

Розмари Стателова