Безкраят на историята
Към края на 1989 г. като пожар след суховей над изсушено стърнище, из североамериканските академически среди неудържимо плъзна убеждението, че бил настъпил краят на историята. Искрата, която разпали това топтанджийско твърдение, беше една кратка статия на Франсис Фукуяма, трето поколение американец от японско потекло и висш сановник във Вашингтон, предизвикателно озаглавена "Краят на историята". От нея читателите заключили, че човечеството било стигнало до най-съвършената форма на общественото развитие - демокрацията, и затова цял свят трябвало да я приеме такава, каквато е днес, тъй като по-добро от нея въобще не могло да се измисли.
От тогава насам самият Фукуяма, светкавично прославен от това чудновато заприщване на бързея на историята, полага непрестанни усилия да се обясни и в 1992 г. даже написва цяла книга, за нещастие озаглавена и тя "Краят на историята". Но май че в Щатите си нямат "основолог" като Исак Паси, който систематично да ги просвещава за пораждането и развитието през вековете на философския подход към историята. Затова заговарям с радостното предчувствие, че в България не един и не двама ще разберат американския мислител по-ясно от задокеанските му чели-недочели нискочели читатели.
Това българско прозрение започва с предшественика на Паси - приживе потисканият и следсмъртно недооцененият Цеко Торбов. Той отколе бе разяснил на българската интелигенция интуицията на Еманюел Кант, че от изобилието отдавна отшумели или все още жизнеспособни цивилизации би било възможно да се сцеди една всеобща история. В началото на миналия век този планетарен всеобхват теоретически се оправдава от Хегел, философ на неспирната история. Като Гьоте и той е повлиян от Френската революция и усеща подмолния тласък на историческите събития, който довежда до изострянето и установяването на демокрацията с несъмнените й предимства пред феодалното единовладичество. И парадоксът е, че точно на тази Хегелова напредничава последователност се уповаваха двата най-назадничави режима на Двадесетия век - Комунизмът и Фашизмът, които залягаха да нахлузят на целия свят юздите на диктатурата, разкъсани два века по-рано. Но такъв поврат в историята е невъзможен, така както във физиката не е допустимо никакво връщане на материята назад. В такъв смисъл, би могло метафорично да се каже, че времето временно е спряло с постиженията на свободолюбивата Декларация за правата на човека в Осемнадесети век.
Но този подход към бъдещето далеч не е почнал с тях. Още в древна Гърция Сократ твърди, че човешкият род се движи напред, тласкан от три нагона. Първият от тях е задоволяването на животинските му нужди: да се храни, да се разпложда, да спи. Над него се издига упорството му да надмогва премеждията, които не винаги предвижда. А най-висшият човешки вътрешен подтик е душевната настройка, която Сократ нарича "тимос" - нуждата на човека да бъде признаван и зачитан от другите хора, с които му е било писано да съжителства. А точно тази възвишена човешка нужда - Сократовият тимос - е забравена днес. В тази забрава се корени злото, което разяжда нашата съвременност. Етиката на труда бива потъпкана от противоетичното забогатяване. Милиардерът е на много по-голяма почит и има много по-голяма пряка или косвена власт от учителя или лекаря. Явно е, че Сократовият тимос е застрашително опорочен в днешната либерална демокрация. При все това тя е несравнимо по-съвършена от насилията на Хитлер и Сталин.
Но това не значи, че е дошъл краят на историята. В краен случай бихме могли да говорим за застой на демокрацията: тя днес е обществен мутант и недоосъществен идеал, защото все още не прави разлика между най-умния гражданин и очевидния идиот. Колкото и напредничави да са демократичните избори в сравнение с насилието на диктатурата, за тях и умникът, и идиотът имат по един глас. А светът е такъв, че винаги е имало и винаги ще има повече идиоти от умници. Затова количеството надделява над качеството.
И ако е така, не е ли наложително да осъзнаем, че историята далеч не е свършила: тя е в пълен ход, колкото и невидим и непредвидим да е той. Демокрацията вопие за свой елитарен ревизионизъм, за да превъзмогне собствените си недъзи, макар и най-грозният от тях да е прекрасен в сравнение с насилията и издевателствата на тоталитаризма.
Ако приемем, че днешната недоразвита демокрация бележи края на историята, не се ли връщаме към неподвижността, присъща на враговете на демокрацията? Още Монтескьо бе казал с пророческа горчивина: "Католическата вяра ще разруши протестантската вяра и след това католиците ще станат протестанти." Няма нищо по-страшно за човечеството от трагичния изглед, че от недомислие чистите строители на демокрацията могат да заприличат като две капки отрова на окаляните гробокопачи на демокрацията.

Петър Увалиев



Ноември 1996 г.
Излъчено по Би Би Си