Наивно питане
на зазоряване


"България - дела и документи", популярното радиопредаване, което вече не съществува, е свързано с мои много особени ученически спомени. Първите ритми на "Откога се е мила моя майнольо зора зазорила" например подсказваха, че вече закъснението ми за училище е осезателно. По-важното обаче беше, че всеки път ме омайваше факта, че ежедневно се намираше годишнина от някакво събитие, за което да се говори. Догаждах се, че сигурно записват някъде важните дати, но не можех да разбера как после се сещат да погледнат точно това "някъде", за да видят, че има повод да правят предаване.
Естествено с тази история не целя нито да "вадя нож на умрял кон", нито да ви занимавам с отминалите ми ученически тревоги. Просто някои аспекти от сегашната ни радиожурналистика безкомпромисно ме връщат към това предаване, при това като негова пародия. Не като стилистика, разбира се, а като отношение към миналото, което няма нищо общо с обикновеното отбелязване на дати, а се проявява като пълнеж на ефира.
Всички радиостанции буквално рецитират годишнини, национални и персонални празници, юбилеи и кой знае още какво. Някои ги взимат съвсем легално от бюлетините на БТА или БНР; други по-малко легално, но пак оттам; а трети просто препрочитат нужните за целта колонки от ежедневниците. Само че справочниците не са направени със замисъла да бъдат прочетени от а до я, а за да се "изтегли" необходимата доза информация, която да послужи за нещо. За отделно предаване като "България - дела и документи" например. Или да стане повод за някакъв репортаж, интервю, размисъл, нещо, което да предизвика раздвижване не само на устните на журналиста-говорител, но и на сивите му клетки. Много по-лесно е да се изчете всичко ред по ред, а който иска, и може да си прави изводите. Колкото и журналистът, толкова и слушателят в случая го интересува, че на този ден е националният празник на някоя от братските ни държави, освен това се чества и годишнина от славната гибел на революционния герой на народите от друга по-малко братска държава. Всичко това се прочита в конски тръс. Журналистът звучи притеснено ерудиран, защото говори неща, които чува и изговаря за пръв път. Той е смутен да изпълни просветителската си задача. Слушателят е не по-малко смутен - бързината на четене, която и количествено, и качествено надвишава бързината на възприемане на информация, го е притиснала в ъгъла. Ако иска да запамети първата новинка, докато го направи, и вече ще е залят с втората, третата и т.н. Всъщност дори да му четат бавно, ефектът едва ли би бил по-добър. В дивото препускане между вековете, континентите и събитията няма време за "мостче" от едното полуизречение към другото. Прекалено голямо интелектуално натоварване би искало построяването му.
Защо го правят журналистите е наивното питане? Вярно е, че и те се мъчат, но утешението, че мъчат два пъти повече слушателя все пак ги успокоява и мотивира. Освен това на тях им e напълно безразлично дали ще четат жълтите страници от вестниците или датите от миналото. Скуката и псевдозабавлението са еднакви. Но затова пък радиопрограмата, поне докрая на тяхното дежурство е запълнена и това е най-важното. Следващият по смяна да му мисли. (Той обикновено не че не мисли, но не е слушал предишния колега и пак за всеки случай прочита бюлетина). Мисля си все пак, че едни такива нелеки изводи се приемат с по-леко сърце, когато човек знае откъде журналистите знаят кога какъв ден е.

Вяра Ангелова















От въздуха
подхванато