За историческата памет
или както е казал др. Живков
Власт, власт и само власт!

Документалният сборник "Шесто управление срещу неформалните организации в България 1988-1989 година", издание на фондацията "Д-р Желю Желев", е може би най-интересната книга, която съм чел на български през последните 10 години. И тъкмо поради ценността на този сборник, още в самото начало искам да изброя и слабостите му, в сравнение например с многобройните и прецизно разработени публикации на Службата за работа с архивите на Щази в Германия. Впрочем, някои от тези слабости посочва в предговора си и съставителят професор д-р Стефан Дойнов. Публикуваните документи (повечето - с висока степен на секретност) са открити случайно в архивите на МВР и Централния държавен архив, тоест това са само фрагменти от цялостната картина, която едва ли някога ще бъде сглобена, тъй като - според изричната бележка на Желю Желев - много архиви отдавна са унищожени. Твърде малко са документите, свързани с дейността на опозиционни групировки в провинцията. Подборът и извършените от съставителите съкращения могат, при злонамерен прочит, да се тълкуват и като манипулативни, а автентичността на самите документи не е безспорно доказана, с други думи - читателят не е сигурен дали сред тях няма и фалшификати. И накрая - сборникът не е снабден с обичайния в такива случаи справочен апарат, да не говорим, че - умишлено или по неволя - липсват откритите имена на част от действащите лица (тоест доносниците) и пояснения за същината на операциите, които Държавна сигурност извършва под различни кодови обозначения. Нека да се надяваме, че тези дребни пропуски ще бъдат компенсирани с втората част на изданието, която - според издателите - може да се очаква тази есен.
Докато четях ръкописа, и на мен ми се случи да отговарям на изпълнения с подозрения въпрос: "Става ли ясно най-после, че комунистите сами са ги създали тези неформални групи?" Отговорът е: Не, напротив. Тъкмо този извод е и един от най-ценните приноси на изданието, защото документите недвусмислено опровергават различните заговорнически теории, които бяха конструирани след 1989 година. Желю Желев си дава сметка за всичко това и отбелязва: "Не бих искал да преувеличавам ролята и значението на неформалните сдружения[...] Читателят ще може със собствените си очи да прочете как ДС и партийната върхушка гледат на тези организации като на политическа опозиция, с която те не знаят как да се справят."
И наистина, от публикуваните документи става ясно, че партийната и държавна олигархия в България от онзи период отлично разбира за какво става дума: за политическата власт. Друг е въпросът, че част от самата възникваща опозиция все още не го знае или пък не желае да го приеме. Разбира се, и партийно-държавното ръководство на страната се пази като от огън да признае публично този факт, тъй че съвсем естествено прибягва към добре усвоената демагогия: в затворения кръг на Политбюрото, Секретариата и Министерския съвет се говори в пряк текст, а официалните документи, включително и тези само за партийна употреба, замазват действителността и насочват публиката си в по-безопасни коловози: всичко това било работа на малки групи недоволни интелектуалци, ставало дума за демагогия, лични интереси и амбиции, за дейността на вражески централи и прочие лексика от времето на Студената война.
За високата степен на уплаха, която режимът на Живков реално изпитва още при първите признаци на опозиционна дейност, говори светкавичното създаване на Щаб към партията и МВР, който се занимава с Русенския комитет. В неговата първа информация между другото се отбелязва, че създаването на Комитета е станало по необичаен начин - сиреч без участието на официални лица и организации - а движещата сила са интелектуалците: "В резултат от всичко това в края на февруари софийската научна и хуманитарна интелигенция е сериозно и масово "наелектризирана" във връзка с екологичните проблеми на Русе." БКП и ДС очевидно гледат много сериозно на предизвикателството, защото веднага активират най-доброто, с което разполагат. Полицейските и партийните анализи за Русенския комитет са на доста по-високо равнище от обичайните неграмотности, с каквито е пълен вече достъпният архив на тайните служби. Сводките и информациите са точни, ясни, изчерпателни без многословие, критични и самокритични, в повечето случаи дори спокойно може да се говори за професионален социологически анализ - разбира се, ако пренебрегнем факта, че тук не се прави особена разлика между социология и контраразузнаване, а самият анализ е в основата на последвалите репресии.
Още в първите документи от сборника ясно се очертават стратегията и тактиката на БКП и тайните служби - къде поради параноичните си страхове, къде поради репресивната си нагласа и сталинистката закваска, те "стрелят по врабчета с артилерия". Още по-нелепо е, че в крайна сметка това дава обратния резултат, защото първоначално спонтанно действащи "неформали" постепенно придобиват опозиционно самосъзнание и в резултат тъкмо на външния натиск се политизират и избистрят целите си. От стратегическа и тактическа гледна точка действията на партията и репресивните органи будят дори някакво абстрактно, мрачно възхищение. БКП-ръководството обикновено остава анонимно зад респектиращите си абревиатури и ловко делегира конкретната дейност на МВР и на по-дребните апаратчици, повечето мерки се взимат по заобиколен път (например - създават се формални, битови, административни и прочие извънполитически пречки), стимулират се конфликти вътре в опозиционните организации, откровено се търси "купуване" на податливите, внедряват се шпиони, а методите на убеждаване (по-точно - на разубеждаване) варират от "разговор" през шантаж и дискредитиране, до изключване от партията, уволнение и "отвеждане в управлението на МВР".
Въпреки че българските закони по това време едва ли могат да минат за демократични, партийният и полицейският апарат среща сериозни трудности в желанието си да блокира "неформалите" със законови средства. Безименните аналитици са принудени да интерпретират съответните текстове по един доста свободен начин. Целта е, след известна юридическа еквилибристика, да се стигне до желания от партията извод, а именно "Поради всичко това Главната прокуратура намира за нецелесъобразно регистрирането на Сдружение за екологическа защита на Русе като юридическо лице". Или, както простодушно и за вътрешна консумация в Политбюрото го формулира Чудомир Александров: "... но вероятно ние трябва да се опрем на това, че са нарушавани правилници, наредби, служебна дисциплина и т.н.". Явно поучени от този юридически произвол в страната, по-късно създателите на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството умишлено отбягват юридическата регистрация - едно решение, което се оказва много далновидно, защото лишава апарата от гъвкавия лост на законодателството.
Днес е очевидно, че в стремежа си формално да изпълни някои свои международни ангажименти и текущи политически цели (Хелзинкския процес, Виенската конференция, посещението на Митеран в София и прочие) тогавашната партийно-държавна олигархия лекомислено отваря юридически вратички за опозиционна дейност, без дори да предполага, че някой някога ще реши да ги използва. Самото Шесто управление на ДС е принудено в поредния свой анализ с горчивина да констатира: "Правните норми, регламентиращи тази материя, не са в състояние да обслужват динамиката на протичащите процеси в този кръг на обществени отношения. Конституционно въздигнатото право на сдружаване няма конкретни разпоредби в законодателството..."
Още с възникването на първите неформални образувания, макар и ръждясала от дълго бездействие, машината за борба срещу опозицията бързо включва на пълни обороти и "произвежда" огромно количество пропаганда и репресия, докато самите "неформали" действат по-скоро хаотично, обаче тъкмо поради това - непредвидимо. В крайна сметка този сблъсък, чийто изход на пръв поглед е предопределен, завършва с неочакван резултат, обясним единствено с баналното заключение, че каузата на възникващата опозиция в България очевидно е и морално, и политически по-силна и в хармония с историческите процеси в световен мащаб.
Но има и още нещо важно: партийно-държавната олигархия в България (с някои пренебрежими изключения) склеротично вярва в своята историческа правота и едва в последния момент в лицето на превратаджиите срещу Тодор Живков прави съзнателен опит за някаква промяна и диалог. Дотогава партията, държавата и ДС се отнасят към обществото и неговите неформални говорители като към малолетни, които трябва да бъдат дисциплинирани и вкарани в пътя. Само дето пътят се оказва задънен. Това, впрочем, е и голямото историческо "недоглеждане" на Тодор Живков, който иначе и в тези документи ни се показва като най-хитрия, повратлив и дори интелигентен апаратчик сред добре подбраното си обкръжение от посредствени, ограничени и направо глупави мижитурки, изразяващи се с речника на рабфаковски агитатори. Впрочем, в един от протоколите Тодор Живков, унесен в наратива на апаратната си мисъл, без да ще произнася реплика, която се оказва много прозорлива: "Власт, власт и само власт, и нищо друго."
Но това предупреждение очевидно не достига до мъчително скърцащите мозъци на останалите високопоставени функционери, а ДС просто не смее да го интерпретира като карт бланш за по-сериозни репресии, защото тайните служби са наясно, че Живков не случайно не дава директни указания за истински терор. Тоест системата попада в собствения си капан: размиването на отговорностите и опитът да се поддържа някаква фасада се оказват не само алиби, но и смъртната болест на склерозиралия български социализъм.
Разбира се, по онова време почти никой не може да очаква бързия летален изход на системата. Единствено Йордан Василев е цитиран от поредния добросъвестен доносник с почти пророческото твърдение, че до края на 1989 година режимът ще падне, но после идва глад. По онова време е видима по-скоро "баналността на злото", за която пише Хана Аренд по повод националсоциализма. Тази баналност на злото е най-отчетлива на езиково равнище: опозиционерите се "профилактират" и "обезпечават", провеждат се "активни мероприятия", доносниците са "източници", а репресиите - "недопускане". Впрочем, срамно необразованите партийни функционери, които интуитивно разбират, че езикът може да прикрива същността, изобщо не се досещат, че той е в състояние и, обратно, да разкрива интимни съдържания. Така в тесния кръг на Политбюро се говори недвусмислено за "врагове", за "конфронтация", "открит бой", "борба", "оръжия", "въоръжаване" и "разоръжаване", "конспирация", при положение, че уж става дума за някакви безобидни интелектуалци. Партизанско-работническо-селският манталитет на тогавашните управници избива и в други случаи. Например, когато не се прави разлика между чужди радиостанции и разузнавателни централи, респективно - "натовски центрове", когато най-сериозно се обсъждат извънбрачните похождения на един или друг другар, когато уж стратегическият политически анализ слиза на битовото равнище при жилищата, командировките в чужбина, хонорарите и кой-какво-казал, за да се стигне в крайна сметка до класическата балканско-провинциална каша от лични и служебни отношения, бракове и приятелства, дребни мошеничества и клюки, които безнадеждно са се просмукали в цялата система и са я лишили от каквито и да било сериозност и авторитет.
Сборникът позволява и да се сглобят портретите на отделни личности. Както вече стана дума, откъм страната на Властта единственият профилиран герой е покойният Тодор Живков, който с неочаквана за възрастта си бодрост следи всички нишки, разиграва пешките си, прехвърля черната работа на други и, общо взето, се държи като просветен монарх, само дето не разбира, че управлява не село от пет къщи, а сравнително диференцирано общество. Останалите около него - Милко Балев, Димитър Стоянов, Гриша Филипов, Емил Христов, Йордан Йотов, Чудомир Александров и тутикванти - излизат от верноподаническото си безличие и дълбока тъпота в най-добрия случай на езиково равнище, защото все пак някои измежду тях са посещавали университет, че и титли имат. И ако за тях не си струва да се говори, далеч по-интересен е случаят с дейците от ДС, с поименно известните (от Мусаков, Коцалиев и Шопов, та чак до днешните "политолози" Цветков и Иванов), а още повече с анонимните "анализатори" и "информатори", произвели повечето документи в сборника. Защото, от една извънморална гледна точка, за тях би могло да се каже, че са си гледали добре работата. Но тъкмо "целесъобразността на действията им" ги превръща в обикновени престъпници, при това - те нарушават не само най-естествените норми на всяко човешко общество, шпионирайки своите колеги, близки и приятели, но и формалните норми на българското законодателство от онова време.
Документите в сборника поставят на фокус и още един процес, потръгнал с решителното участие на ДС: раздухването на агресивния национализъм покрай така наречения Възродителен процес. Тогава, по указание на БКП-ръководството се създават така наречените Политически отреди за защита на отечеството, които по замисъл са ни повече ни по-малко банди партийни биячи, тоест аналог на националсоциалистическите организации СА и СС. А не е трудно да се отгатне, че по-късно, в края на 1989 и началото на 1990 година, тези "отреди" незабележимо се трансформират в такива организации като Общонародния комитет за защита на националните интереси...
За съжаление многобройните агенти и доносници си остават анонимни, така че читателят още дълго ще трябва да чака отговор на два въпроса, особено важни за моралното пречистване на обществото: Откъде е идвала цялата детайлна информация за действията на неформалите? И дали пък част от анонимните полицейски труженици и до днес не държат важни политически, икономически и обществени лостове в ръцете си?
Тези въпроси навярно са особено болезнени за самите им някогашни "обекти", за онези "неформали" от 1988-1989 година, които започнаха късната "нежна революция" в България, а после постепенно слязоха от политическата сцена, отстъпвайки място на новото поколение прагматици. (Защото и в България се потвърди старата истина, че революционерите рядко стават политици, а политиците рядко участват в революции.) В дискусията за българските дисиденти междувременно се появиха сериозни и задълбочени анализи, тъй че от документите в сборника могат да се извлекат само преки или косвени аргументи в подкрепа на тези анализи. Например - че тогавашната власт квалифицира като най-опасни именно по-сетнешните главни опозиционни лидери Желю Желев и Блага Димитрова. Че в първоначално аморфната опозиция постепенно се оформят различни течения, които по-късно ясно се диференцират както в политиката, така и в обществото.
Най-схематично може да се говори за по-леви и по-десни опозиционери, за по-радикални и по-умерени, за интелектуално-либерални и системно-критични. В материалите на ДС сякаш е закодирана и по-сетнешната биография на мнозинството от тях: активната политическа дейност на Желев, Димитрова, Петко Симеонов, Димитър Луджев; интелекуталното отдръпване на Копринка Червенкова, Деян Кюранов, Невена Стефанова, Евгения Иванова, Михаил Величков, Георги Мишев, Марко Ганчев, Светлин Русев и други, връщането в лоното на социализма на Христо Радевски, Стефан Продев, Велислава Дърева, Чавдар Кюранов; изчезването от сцената на хора, чиито имена малцина все още помнят.
Впрочем, тъкмо паметта сякаш е ключовата тема на този сборник. Защото смененото темпо на обществения живот през последните 10 години в България и неопитността на обществото в боравенето със свободата и демокрацията създадоха един неочакван страничен ефект: частичната историческа амнезия, която е най-добрата почва за пренаписване на личната и обществена биография.
А такова пренаписване едва ли е най-хубавото, което може да се случи на България и българите в дългосрочна перспектива.

Александър Андреев




Дойче Веле