Съзаклятието на струнните
Независимо че в миналия брой читателите на вестника бяха вече информирани за фестивалния цикъл "Виртуози и шедьоври", продължавам темата с най-голямо удоволствие, защото в нашата действителност подобни идеи са рядкост. А още по-голяма рядкост е красивото сътрудничество между музиканти, на което бях свидетел през седмицата на "фестивала във фестивала в Пловдив. В този смисъл мога най-убедено да кажа: "Да, разговорът между поколенията се състоя. С пълното съзнание за предаване и приемане на знания - още ме е страх да кажа "традиция", толкова често тази дума се мята по страниците на печата, без да има защо." Не знам доколко се състоя разговорът между пловдивското общомузикантско съсловие и артистите от фестивала: отсъствието им бе плътно и почти постоянно, а жегата беше действително чудесен аргумент за това. Тепърва условията може би ще ни принудят най-сетне да разберем значението на баналния израз "гилдийна солидарност" - дано не е късно само. Но това е тема за друг текст.
Защото в този сега предпочитам да направя по-приятното - да се обърна към светлата страна на конкретните си наблюдения. Най-напред, напълно разбираемо, се спирам на постоянния участник и двигател на фестивала: камерния ансамбъл "Софийски солисти" с диригент Пламен Джуров. Тези хора имат някакъв тип възрожденско отношение към занаята си и към изкуството си. Готовността, с която работят, интересът, с който следят, наблюдават и коментират солистите, и... разбира се, търпението, с което преодоляват съпротивленията в тежките условия за работа(зала, в която климатикът бе едно релативно присъствие, а прожекторите на телевизията и притеснителните микрофони - съвсем осезаемо). Тук му е мястото да напомня, че "Софийски солисти" бяха сред най-мощните спонсори и на Националното радио, и на Националната телевизия, защото не поискаха и една стотинка за мъките, на които бяха подложени, знаейки колко малко пари се отделят за документална музикална продукция. Във всяка от петте концертни програми, които бяха подготвили, "лежеше" по една много сериозна пиеса - предимно от майстори на музикалния XX век. Сред Бартоковите "Дивертименто" и "Румънски танци", където концертмайсторът на ансамбъла Людмил Ненчев се изяви блестящо като солист, или Бритъновите "Симпъл симфони" и "Вариации по тема от Франк Бридж" бяха и две сходни по чувствителност пиеси - "Смъртта и момичето" - безсмъртния Шубертов квартет, пресъздаден за струнен оркестър от Густав Малер, и стогодишната "Просветлена нощ" от Шьонберг. След дългогодишно "мълчание" по отношение на тази пиеса, тази година съставът се връща към нея, но за много от музикантите тя е съвсем нова. Още на концерта им през юни творбата стана по един безапелационен начин - в такива случаи е много ценно, че диригентът е и композитор, също така. "Просветлена нощ" в интерпретацията на маестро Джуров звучи дълбоко "вградена" в символиката на Демеловата поезия - оттам и полусенките в динамиките, интензивността в лимитираните иначе от автора пространства и една сякаш наслада от възможността да се разкрият тембровите качества на високите и ниските...Още през юни на "Софийски седмици" творбата бе изсвирена по един безапелационен начин. И като пиша това, си спомням за критическите заключения на Румяна Апостолова в броя от 18 юни - "произведение, което очевидно затрудни и диригент, и оркестрантите". Единственото, което мога да предположа, че сме били на различни концерти. Но към твърденията си аз мога да прибавя и документален запис, какъвто впрочем на Апостолова ще и бъде полезно да чуе, май. Особено с партитура в ръка! А в Пловдив "Солистите" прибавиха в изпълнението си още звукова маса и малко по-осезаеми динамики на темповите смени... Като че решиха да изпробват как това ще се отрази на фазите на развитие... Много интересна метаморфоза, впрочем... Но за добрия ефект от творбата от особено голямо значение е акустиката на залата и в този смисъл зала "България" спечели в сравнение с концертната зала в Пловдив, обозначена във всички упътвания като "кино".
Музикантите-камеристи бяха напълно колегиални и равностойни на своите колеги-солисти, които дойдоха отвсякъде. Много силно музикантско присъствие на Минчо Минчев, но не по-малко интересен вече ми е синът - Николай Минчев заедно със своите немски колежки Беате Алтенбюрг - виолончело, и Катрин Клипфел - пиано (тя стана лауреат на Международния конкурс "Панчо Владигеров"). Това клавирно трио на средна възраст 21 години изнесе рецитал (Хайдн, Сметана, Шуберт) в средата на фестивалната седмица, с който направи много силно впечатление с обиграност, баланс между индивидуалност и ансамбловост и една много събрана стилова култура. Много силно бе представянето на Албена Данаилова (Моцарт - Пети концерт) - великолепна фраза, много красив тон и целенасоченост, а студентката Лиана Котева, която сега ще бъде в трети курс в САЩ, бе от приятните изненади на фестивала - тя свири Бах двойния заедно с Кеворк Мардиросян - самочувствено, точно, със забележителна интонационна сигурност. Яна Дешкова предпочете също Бах - ми мажор, изпълнение, което за нея самата не бе най-представително.
(Очевидно обемът този път не ми е по силите.) Великолепна бе концертната Вивалди-поредица на Кеворк Мардиросян, Мичо Димитров, Арусяк Балтаян и Атанаска Дюлгерова - това беше такова пиршество за слуха! Впрочем Мичо Димитров доведе един свой колега-обоист - Франк ван Котен, с когото вещо музицираха в Бах-концерта за цигулка и обой.
Седмицата започна с високия градус на откриващия концерт с Минчо Минчев, премина динамично, с много работа, но и със светлото чувство за някакъв тип мисионерство в правенето на "серията". Цялото това настроение се поддържаше почти винаги, въпреки твърде многото пропуски в организацията - най-драстичен беше случаят с афиша за третия концерт - сбъркано името на солиста и вместо да бъде поправено, организаторите прибрали афишите. Което естествено се отрази на посещението. Имаше гафове и по отношение на клавирното трио Минчев, Алтенбург, Клипфел. Или с програмирането - по едно и също време два концерта на два подобни състава.
Именно в това беше за мен чудото в "ставането" на музиката - че то идваше според собствения импулс и професионален интерес на изпълнителите... Те действително бяха "вътре и заедно в занаята" като съзаклятници. Трудно е да се разбере, но е хубаво да се види и усети.

Екатерина Дочева