За Тончо Жечев - будителят
(много лично)
Навремето, някъде в началото на 60-те години, Цветан Стоянов и Васил Попов често споменаваха имената на трима критици, които за едно момче от провинцията, като мен, което четеше тогавашните издания за литература и култура - "Септември", "Литературен фронт", "Народна култура", почти от заглавията до карето с редколегията, вече бяха почти митологизирани. Нямах представа за възрастта им - по-точно ги смятах за много по-големи, а всъщност разликата беше само няколко години. Здравко Петров във въображението ми витаеше в някакви апокрифни библиотеки, Кръстьо Куюмджиев като някаква опъната до краен предел струна, а Тончо Жечев, кой знае защо, като човек, който уравновесяваше и приземяваше вълненията на групата. И досега си спомням с какво уважение трудният Васил Попов ми е говорил за усета на Тончо за трайното и стойностното в литературата. Не знаех тогава какво точно означаваше това, но в горещите битки и дискусии, които обикновено в крайна сметка водеха до смяната от Горе на цели редколегии - вътрешният ми усет ме караше да вярвам на Тончо. По същото време нашето поколение правеше първите си трудни стъпки и всичко, което ставаше някъде на културния фронт на социализма, всъщност се пренасяше навсякъде. "Знаменитите" речи на Хрушчов и Иличов в СССР автоматически "оплодиха" и родната духовност с речи на Т. Живков и М. Григоров. В мътната вода естествено посредствеността най-вече се опитваше да лови риба, но духът от бутилката вече беше изпуснат и връщане назад нямаше, само ни очакваха дълги, безплодни и изтощителни битки... И защо беше всичко това...?!
От време на време с Тончо се засичахме заедно с други хора, но доста по-късно, не знам как и кога, неусетно се сприятелихме. Някакви общи емоционални вълнения, някакви общи позиции по общи въпроси на културата, какво точно беше не знам, но като че ли имаше някаква вътрешна, недоизказана духовна вяра, която ме привличаше в Тончо Жечев. Имах чувството, че носеше със себе си патриархалното достолепие на нашите възрожденци и когато говореше, и когато пишеше някаква мъдрост, сигурност и проникновение съчетаваха историята, политиката, вярата и литературата в пропуснатите национални възможности, в тревожните предупреждения и в някаква кой знае защо и от къде съхранена вяра и надежда, че все още може да ни има! По един естествен и убедителен начин приземяваше сложни духовни явления, приближаваше съдбовни национални изпитания, преминаваше като че ли между другото през световната и балканската история с някаква наивна вяра и надежда, че все още има някой, който може да чуе гласа на разума и уроците на историята.
По повод на една седмична поредица на Тончо Жечев преди година-две във в. "24 часа" - полу-нашега, полу-насериозно, когато нещо ми харесваше и допадаше, се обаждах по телефона и питах - Будителя там ли е? Е, вярно е, че часовете не бяха много прилични, обикновено след 12 вечерта и Будителя понякога спеше, но всъщност, ако трябва сериозно да погледнем на делото, на пътя, борбите и изпитанията, през които премина вече 70-годишният Тончо Жечев - един истински духовен будител живее между нас, дълги години последователно и неуморно тревожи заспалата ни национална съвест с познание, мъдрост, тъга и добронамереност, не престава да се учудва на времето и конюнктурните превъплъщения на Племето... Звънът на камбаните на Българския Великден, тържествен и тревожен, се носи в пространството, изпълва времето с духовна вяра, с красива надежда и, уви, с несбъднати илюзии...
Извисил душата си над временното и мимолетното - един странен Одисей, заедно с Бога и Човека, търси Спасение, Път и Бряг, колкото илюзорен, толкова и необходим за спасение душата на днешния ден. А тя е и груба, и сурова, и нежна, и, уви... много, много болна. Но докосната един път от гласа на Будителя - иска ми се да вярвам, че тя вече е друга...
Всъщност, нали за това са Будителите!
Тончо, бъди жив и здрав!

19 юли 1999 г.
Светлин Русев