Млади се правят
на възрастни
- Как преценявате селекцията?
Зоран Андрич: Тя е такава, каквато е. Има напълно различни филми - по качество, по жанрове... Би могло да е по-чиста, филмите да са по-равностойни, някои изобщо да ги няма.
Антония Ковачева: Една селекция зависи от това, какво ти е предложено, което пък от своя страна зависи от това, къде е търсено. От моя гледна точка селекцията беше доста еднообразна. Биха могли да се включат някои експериментални филми. Все още не е изработен ясен критерий какъв точно иска да бъде този фестивал.
Станислав Тодоров-Роги: Аз смятам, че фестивалът и за в бъдеще трябва да бъде отворен към характери, теми, стилове. Да не се затваря в определени рамки. А що се отнася до ескперименталните филми, просто не пристигнаха достатъчно, за да бъдат включени в отделна програма. Догодина сигурно и това ще стане. Най-важният принцип на селекцията е добрата драматургия. Търсен е разказът. Защото според организаторите на фестивала, младежкото кино трябва да върви в тази посока. Първо трябва да се учи да разказва, било то и по-най-класическия начин. И след това вече да търси формите, които този разказ трябва да придобие.
Нели Димитрова: Смятам, че в конкурса би трябвало да има повече филми от другите киноучилища в България, а не само от НАТФИЗ. Може би годината сега е била слаба - не знам.
- Тази селекция дава ли достатъчно ясна предства за посоките на младежкото кино в последните години?
Зоран Андрич: Не мога да кажа дали селекцията е достатъчно представителна, защото не познавам цялостната картина. Може би е показателна. Но по-скоро това е просто селекция. Бих искал да видя повече наистина младежки филми. Защо имам чувството, че младите хора искат да са възрастни и да изглеждат такива във филмите си. Може би това е случайност, валидна само за този фестивал, а е възможно и да е цялостен процес.
Антония Ковачева: Понятието младежко кино ми се струва много рехаво и условно. Затова трудно може да бъде изчерпано. Всякаква селекция би могла да бъде валидна. Аз имам, макар и малък, опит от един фестивал в Оберхаузен, който не е точно младежки, но имаше много млади хора и техните филми определено не приличаха на повечето в София - имам предвид като начин на мислене, като интерпретирани теми. Също смятам, че в тази селекция преобладават филми с доста възрастен начин на мислене. Нямам нищо против, ако такъв е и начинът на правене - зрял. Обикновено по нищо не личи, че филмът е направен от млад човек. Много добре се правят на възрастни. Което от само себе си означава, че не са искрени.
Нели Димитрова: Имаше съвсем малко изключения и те веднага се забелязваха. Например словенският филм "Обирът на века". Личи по-освободен, нестандартен подход към не чак толкова оригинална история. На базата на впечатленията си от учебните филми в НАТФИЗ от последните 5-6 години забелязвам преждевременното узряване. Това стои като проблем пред цялото поколение. Те умишлено се стремят да предстваят проблемите на възрастните по възрастен начин. Има я и тенденцията да покажем недъзите на заобикалящия ни свят от най-грозния ракурс. С това се сблъскваме всекидневно. Като зрител бих искала да виждам по-красиви неща - няма го личния, човешки оптимизъм на тези режисьори...
Станислав Тодоров-Роги: Наистина с едно-две изключения, темите са твърде тежки. Но това пък си има добрите страни. Ако младите нямаха сериозен поглед върху живота, сигурно щяхме да протестираме срещу това. Не би трябвало да очакваме от тях да се занимават само със своите проблеми. Това, че се вглеждат в зрели теми, говори и за творческа зрелост.
Антония Ковачева: Много по-лесно е да се вмъкнеш в една позната ценностна система, каквато е за тях тази на родителите им, на възрастното поколение. И така са по-сигурни, че няма да направят грешка. Което означава, че те не искат да търсят и да експериментират, да скандализират.
- Това по отношение на тематиката. А какво ще кажете за естетическото равнище?
Зоран Андрич: По отношение на естетиката по-добре усетих, че това е фестивал на младежкото кино. Оценявам най-високо тези, които правят филмите си, без да се стремят да изглеждат стари - и по отношение на тематиката, и по отношение на естетиката. Нормално е да се опитват да търсят нови начини за разказване и внушение. (Понякога дори беше в повече за моя вкус.) Напълно достатъчно е просто да бъдат себе си.
Нели Димитрова: При мен стои въпросът, че не може да се сравненяват режисьори, някои от които правят своя първи-втори филм, и такива, които се дипломират или вече са се дипломирали. Затова решихме да се абстрахираме от това и да оценяваме факта - филма. И то без "смекчаващи вината обстоятелства". Иначе езикът на киното отдавна се е ошлайфал и всички те го използват. Добре се справят с това. Но нито от техническа, нито от естетическа гледна точка може да се прави сравнение между начинаещи и по-опитни режисьори. Може най-много да се усети нечий потенциал. Да не говорим, че има разлики и в носителя.
Станислав Тодоров-Роги: Да, ето, българският филм "Моите..." на Павлина Иванова е прекрасен, с драматургия, с интересно решение, но е сниман на видео. Трудно може да бъде сравнен с филм като "Клетва". Но на практика са сравними. Добрият разказ си личи.
Антония Ковачева: Напоследък ми прави впечатление, че като цяло новите поколения не изпитват респект към езика на киното, както сме изпитвали ние. Поради това, че този начин на общуване вече е нещо общоприето, те не се страхуват да бъдат наречени необразовани. Не им пука от това. Само че когато става въпрос за кино, това е много важно. Защото езикът на киното не е толкова прост, колкото изглежда на пръв поглед. В този смисъл в програмата, която видяхме, ми липсват хулиганските прояви, които да свидетелстват за енергията на новото поколение. То е прекалено възпитано и като проблематика, и като естетика. И това плаши. Те трябва да покажат какво носят в себе си. От друга страна - да покажат доколко са се научили да се изразяват културно. Не са се научили много и на това. Ако нямаш вътрешен полет на фантазията, нямаш оригинален талант, то поне би могъл да бъдеш занаячия - да кажеш нещо простичко, но да го кажеш културно. Говорехме си за това, че повечето филми нямат чувство за драматургия. Например "Обирът на века", който започва интересно, свежо, привлекателно и изведнъж - остава без финал, не знае как да свърши. Но това всъщност не е проблем само на младото кино. Така че може би това, което виждаме, е точно реалната картина, а не просто проблем на селекцията.
- Какви бяха критериите ви за оценка на филмите?
Зоран Андрич: Просто гласувах за филмите, които най-много харесвах. Това е съвсем прост критерий. Най-важното е да се изберат най-добрите филми.
- А защо смятате, че филмите, които вие харесвате, непременно са най-добрите?
Зоран Андрич: Те са такива за мен. Аз не се опитвам да бъда обективен. Има селекция, която също донякъде е субективна, защото се прави от хора, а после журито избира от своята гледна точка. Гласувах с вътрешните си критерии. Понякога усещам порив във филма, нещо, което ме вълнува, някаква искра.
- Беше ли трудно да изберете, колебаехте ли се?
Зоран Андрич:
Когато има хармония между историята и естетиката на филмите, аз ги харесвам и гласувам за тях. Много е лесно. Имах колебание между три-четири филма, а наградите са само две, но не беше толкова трудно.
- Значи не смятате, че трябва да сте обективен, когато сте член на жури?
Зоран Андрич: Ако се опитам да бъда обективен, значи вече съм някой друг. А тогава пък не съм обективен, а само си мисля, че съм. Най-важното е да гледаш през собствените си очи. Така можеш сто процента да застанеш зад избора си. Иначе се получава така: мислиш, че един филм е най-добрият, но, за да бъдеш обективен, гласуваш за друг. Това ми изглежда абсурдно. Всъщност, струва ми се, че това е проблем на някои от показаните филми. Те се страхуват да бъдат себе си и се опитват да бъдат някой друг - което е фатално. Уж по-зрели, по-професионални, по-обективни. А би трябвало да следват инстинктите си. Когато усетя личност зад някой филм, тогава съм впечатлен и чувствам филма.
Антония Ковачева: Задачата на журито е не да бъде обективно, а да бъде справедливо. Старали сме се да бъдем справедливи, а не обективни, защото едното сме длъжни да бъдем, а другото не можем. Освен това колкото и нескромно да звучи, след като организационният комитет на фестивала ни е поканил да бъдем жури, значи те вярват в нашите критерии. Проблемът е в това, че тъй като фестивалът е още съвсем нов, още си няма определени посоки на търсене, определени критерии, на които да акцентира и с които журито би се съобразило. Опитах в началото да определя какви трябва да са работните ми критерии. Стана въпрос, че понятието младежки филм е доста общо - от тази гледна точка ми беше най-трудно да изработя общ критерий, защото е невъзможно едни и същи изисквания да се прилагат към начинаещи режисьори и към по-опитни, към такива със специално обучение - има по-добри и по-лоши училища. Но, както вече казахме, решихме да се абстрахираме от това и да оценяваме самите филми като самостоятелни явления. Но критериите най-общо са филмът да има собствено лице, личност зад камерата и грамотно да борави с киноезика.
Нели Димитрова: Аз съм научена, че с вкус не се оценява. И определено съм дала своя глас за филмите, които поне малко ме боднаха отвътре. Това е естествено. Ако няма добра драматургия, добро кинематографично представяне, няма как филмът да достигне до мен или до когото и да е. С изключение на филми, адресирани до определен кръг хора, подобно на "Рейв", "Златна проститутка" - но това са преходни неща. Стремях се да видя нещо, което ме вълнува в момента, което би вълнувало и моя син, ако след време гледа.
Станислав Тодоров-Роги: Щом има жури, съставено от хора, има субективност. А обективността се получава, когато се съберат няколко субективности. Нормално е да има субективност. Изкуството се възприема така. Но филмите са в толкова различни посоки, че задачата става много трудна. И се опитахме да разпределим наградите така, че да отбележим всички филми, които са достойни за оценка. Връчваме и специални дипломи, чиято цел е да стимулират автори, които заслужават внимание.
Антония Ковачева: Искам да подчертая нещо много важно. Обикновено журитата имат и други мотиви. В присъждането и разпределението на наградите често се прилагат "критерии" като жест към домакините и всякакви други сметки. Ние нямахме подобни проблеми. Не сме правили жестове заради самите жестове. Просто гледахме филмите и смятам, че така е редно. И затова, когато трябваше да си изберем председател, единодушно сметнахме, че няма нужда от такъв.
- А имахте ли лични колебания за това кой да вземе наградата?
Антония Ковачева:
Тя беше безспорна. Имаше моменти на колебание. Но ние не сме гласували и броили гласове, а по пътя на обсъждания изяснявахме филмите и вземахме решения.
Нели Димитрова: Дори не могат да се нарекат обсъждания. Просто разговаряхме и така стигнахме до единодушие.
Антония Ковачева: Както Зоран казваше, трябва всички да сме щастливи.
Зоран Андрич: Наградата на журито е разпределена между два филма: холандския "Клетвата" и унгарския "Вятър". Това показва, че сме имали дилема и сме намерили начин да я разрешим.
- Какво е впечатлението ви от представителите на различните страни, включително и България?
Зоран Андрич:
Трудно е да се отговори, защото от някои страни имаше повече филми, а от други по-малко, което прави картината непълна. Но смятам, че израелските филми бяха много качествени. Швейцарската селекция не беше стабилна, но имаше няколко филма, които си струваха. Само че от тези страни не почувствах истинска искра, не се появи перлата на фестивала. Българската селекция също беше доста неравностойна. Имаше съвсем различни филми. Видях само един с личност, младост зад камерата: филма "Моите..." и се борих за него. Анимационният "Любовна история" също ми допадна. И това се е отразило в наградите. За останалите филми важи същото, което казах преди. Опитват се да бъдат твърде зрели. По някакъв начин са сравними със словенските филми - в тяхната селекция също имаше върхове и спадове.
Нели Димитрова: Броят на израелските филми беше най-голям, а и качеството на филмите беше добро. Те явно имат традиции. Имам впечатление от преди пет-шест години от Мюнхенския студентски фестивал, къде израелците също се представиха забележително. Но ми допаднаха и словенските филми. Явно там има много добро кинообразование, за което досега не съм подозирала. Не смятам, че българските режисьори се представиха достатъчно силно. Знам, че могат да правят много по-добри филми. Затова да се вземат в ръце и да ги направят.
- Използвам това, че си била в Мюнхен. Какво сравнение би могла да направиш между онзи фестивал и нашия?
Нели Димитрова: Мюнхенският фестивал е с традиции. Не можем да искаме от софийския да е на неговото равнище. Но като за първо издание той протече направо успешно. Нормално е организацията да не е толкова безупречна. А и там Вим Вендерс беше председател на журито...
Станислав Тодоров-Роги: И аз мисля, че като селекция много добре се представи Израел. А два от филмите взеха и награди - "Дребни монети" има поощрителен диплом, а "Посред бял ден" - наградата на публиката. Израелците нямат проблем с разказването. Те дори са преминали този етап и търсят начини как да разказват по-нестандартно. Много интересни бяха и филмите на Швейцарската фондация, която продуцира из цял свят. Това са "На Неджат", "Хотел "Белград", "Отражение в окото на мъртва риба", "Откраднатият баща" - авторите са от различни страни и третират своята си проблематика. Това е много важно, защото сега в Европа се говори за копродукции.
Антония Ковачева: Всяка група филми следваше традицията на националната си кинематография. Това е логично. И в този смисъл нашата програма не беше много силна. Доколкото знам, има много по-добри работи. Но, от друга страна, тази селекция показва нещо, което аз отдавна подозирам за българското кинообразование - че такова няма. Това е просто отглас от предишни години. Като цяло съм недоволна от нашите филми. Естествено, има изкючения. Това се вижда от наградите.
Станислав Тодоров-Роги: Смея да твърдя, че показаното на фестивала е най-доброто от българските студентски филми през последните две години. Нарочно избрахме един от филмите на откриването да бъде "Кал" на Ивайло Симидчиев, показван в Кан миналата година. Той говори достатъчно за нивото ни.
- Всичките филми в конкурса бяха около 40. Колко обсъждахте всъщност?
Зоран Андрич: Трудно е да се каже - пет до седем за всички награди. За някои награди нямаше алтернатива.
- Това нормално ли е?
Зоран Андрич: Не знам. Може би трябва да бъдат 40 от 40. Но не става така в живота. Сериозно - мисля, че е нормално да има 8 от 40. Съотношението при пълнометражните филми е същото. В Европа има не повече от 10 добри филма на година. Този фестивал имаше 3 филма на върха, 5 малко след тях и после всички останали.
Нели Димитрова: За съжаление избирахме измежду малко филми. Сигурно ще запомня не повече от 5 филма.
Антония Ковачева: Искам да добавя, че филмите, които се откроиха, бяха дошли с награди от други фестивали: "Вятър" със "Златна палма" за късометражен филм от Кан '97, "Бъдещето на една илюзия" - с четири престижни международни награди, "Клетвата" - с три първи награди от фестивали в Германия, Италия и Дания. А за един млад фестивал е важно да има собствени открития.
Станислав Тодоров-Роги: Все пак имаме своето откритие и изненада: "Моите..."
- А как стана така, че толкова се говори за добра драматургия, а в крайна сметка голямата награда е за документален филм? Освен това той не грабва с младежка искра, за която също толкова настоявате.
Антония Ковачева:
Филмите с младежки заряд, като "Моите..." и "Любовна история" на Владо Шишков, получиха специални дипломи. Но в "Бъдещето на една илюзия" е изумително как режисьорът успява да накара героите да играят собствения си живот. А щом е постигнато от един млад човек, това говори за истинска, а не позьорска зрелост, за талант дори. Той прониква дълбоко не в измислен, а в реален човешки живот и това е най-впечатляващото за нас. Вярно е, че такива филми вече са правени. Но това не означава, че този не заслужава наградата си.
- Има ли филм, който бихте определили като лицето на фестивала?
Станислав Тодоров-Роги:
Разбира се, лицето на фестивала са всичките наградени филми. А пък те самите са различни. Така че фестивалът е многолик.

Разговаря Мила Войникова



Разговор
с членовете
на журито




I международен
младежки
филмов
фестивал
София '99