Лесно ли е да си млад?

Имаше такъв литовски/съветски документален филм. Тогава изглеждаше добър, сега вече не знам как би звучал. Вероятно е неизвестен на авторите и зрителите на фестивала. От него май остана най-вече заглавието като крилата фраза, удобна за припомняне при всеки пробив на младостта.
Фестивалът. Какво шаблонно очакваме от такъв форум на световното младежко кино?
Програма максимум: Нов тип, може би незаякнал професионализъм или по-скоро професионализъм в крачка. Като цяло - ново мислене - дързост, оригиналност, революционност. И отделно нови, задължително творчески личности - други трептения, друг сленг, друг ритъм и стил.
И програма минимум: Умение да владееш техниката и да не правиш елементарни грешки с видеото и филмовата лента. Познаване на сегашното състояние на киното и придържане към определени образци. Способност за работа в различни сфери: поръчков документален филм по актуална тема, игрални етюди, музикални клипове, реклами, видеоарт, медийни изкуства.
И в двата случая - много чувство за хумор и навик да се спасяваш чрез него, романтиката, свежестта, любовта и пародията.
Границите на фестивала изглеждат размити - какво значи младежко кино: студентско? възраст до 35? до 40? на кого по-точно възрастта? или кино на хора с млад дух? Но някак не сме изненадани от определението, макар че никому не е хрумвало да прави фестивал на старческото кино, да се опита да обедини филми по обратния принцип.
Ако се вгледаме в наградите, в тях всичко е хармонично: разпределението по националности, по видове кино, по жанрове, по съотношение между традиционност и новаторство. Но цялостната картинка е по-противоречива и грапава. Веднага се набива в очи липсата на анимация - само два филма, единият от които призираният български "Любовна история" на Владо Шишков. Невъзможната страст на вълка към овцата в него е разказана забавно, но предсказуемо в традиционния за нас пародиен фолк стил.
Ограничен е и броят на документалните филми - въпреки или именно затова Голямата награда взе "Бъдещето на една илюзия" (Полша/Куба, реж. Франко де Пена). Този въздълъг (над 50 минути) опус за живота на една улица в Хавана вълнува с чешитските си герои, махленската атмосфера и струящата виталност, ала ножицата не би му навредила. В същия митологизиращ стил е решен и българският "Когато щъркелите пристигат" (реж. Нина Десподска, ЮЗУ "Неофит Рилски"), в който чрез циганска легенда е опоетизирана историята и бита на ромите, но в сравнение с "Бъдещето на една илюзия" той звучи твърде поръчково, изчислено, познато и затова не така живо. Впрочем налучкването да угодиш на определена конюнктура е нормален стремеж при несигурност във финансирането - и швейцарският "Сладкиши, болка и политика" (реж. Стина Вернесфелс) ни занимава с техните си етнически напрежения. При другите документални филми е заложено на намерените любопитни герои: в английския "Рейв" (реж. Торнщайн Груд) това са почитатели на рейвкупона и дрогата; в словенския "Стан" (реж. Арне Бреич) е канадски хокеист, разцепил живота си между състезанията в Любляна и семейството отвъд океана...
Разбирам проблема на журито, и в тези категории (на видовете кино) бих отличила същите заглавия, но изглежда младите не са се втурнали с експериментите си към тях, а само в добрия случай са ги облагородили с известна свежест.
Амбициозно начинание беше експериментът в Киноцентъра да се даде камера на студенти и в един кадър те в момента да заснемат етюд по реплика от филма "Абсолвентът" на Майк Никълс. При еднакви възможности (камера, павилион, двойка актьори) студентите успяха да поднесат и неочаквани решения. Това демонстрира най-чиста проба учебна задача, практикувана често по света.
Проблемите. Препъникамъчето на всеки такъв фестивал си остава противоречието между това дали се показват умения или се заявява нестандартност, като съчетанието на двете е идеал, но, уви, трудно постижима реалност и в голямото кино. При студентите или дебютантите си казваш, че първо трябва да се научат как се прави кино по правилата, а после да нарушават тези правила. Но пък тайничко очакваш изненада, възлагаш надежди. Сякаш при първи филми сме по-снизходителни към занаятните пропуски по обясними причини, но пък сме по-взискателни към оригиналността. Поне се тръгва от презумпцията, че кога, ако не в младостта, и къде, ако не в лишените от цензура (не от консерватизъм) училища и университети е възможно да правиш каквото си искаш и както си искаш с минимален риск за всички.
Наистина днес повече отвсякога се усеща примката на икономическата зависимост. Но ако в България това е все още неизживян шок (както за Русия и Словения), при другите (Холандия, Германия, Швейцария, Израел) би трябвало да е усвоен механизъм, без значение добър или лош. Да не говорим, че той е по-смутителен за зрял човек, отколкото за адаптивен и отворен към промените младеж. И все пак не е лесно да си разкъсан между образование, в което ти се внушава безпрецедентно уважение към изкуството и високомерна немарливост към финансирането, и действителност, равнодушна към творческите терзания на твърде големия брой художници, но свидлива към непопулярни експерименти без парично покритие.
Като цяло не се усеща драстична разлика в системата на образование в различните училища от България в представените програми на НАТФИЗ, НБУ и ЮЗУ - както помежду им, така и с останалите от чужбина. Именно в системата, защото в икономическите възможности тя е чувствителна - достатъчен е водоразделът кой на какво снима: израелската програма беше главно на 16 мм, "богаташките" страни използваха 35 мм. Запазен е моделът да те оставят да изразяваш себе си, а да те коригират в занаятчийските тънкости. За България това е обяснимо: ако студентите влизат с различни изисквания в тези вузове, то преподавателите с малки изключения са все едни и същи - преди всичко бившите випускници на ВИТИЗ/НАТФИЗ.
Технически проблемите у нас също са познати: възможностите за снимане са силно намалели, работи се на видео и по изключение на лента. Но пък и видеото е тяхната настояща и бъдеща реалност - повечето закономерно се ориентират към телевизиите. Едва ли и това вече се изживява като шок - други претенции за и на потока от режисьори и оператори са неуместни. Радващо е все пак, че българските филми са съизмерими с останалите, което ни освобождава от провинциалния комплекс на малоценност.
Филмите. За съжаление интересните хрумвания не бяха в очакваното количество, но може би пък така се запомниха поотделно. Унгарският "Вятър" (Специална награда на журито, потвърждаваща неговата "Златната палма" от Кан '97) представлява изискано черно-бяло раздвижване на фотография с три жени. Режисьорът Марсел Ивани в един кадър (панорама 360 градуса) тръгва от фигурите на жените пред селски къщи, които наблюдават нещо вляво, преминава през селото, полето, далечните крави, и завива към мъже, които гледат надясно нещо, между тях плашила, за да се окаже, че всички присъстват на обесване, а плашилата са висящи трупове. Без музика - само вятър.
Германският "Венчавката" на Хусам Садат разказва за женитба през погледа на огледало в тоалетната. Великолепно заснетият холандски "Клетвата" на Тиебо Пенинг (също Специална награда на журито) подлага под съмнение Хипократовата клетва чрез спасението от самоубийство и грижите около осъден на смърт, който часове след това е хладнокръвно екзекутиран от същите хора и същия лекар. Филмът е по действителен случай, но липсва назидателен диалог, обяснения и емоционалност, което го прави още по-въздействащ.
И българският "Моите..." (Специална диплома и наградата на Кодак) великолепно надскача учебните ограничения. Студентката от I курс на НАТФИЗ Павлина Иванова е имала задачата да разкаже за нещо свое. И за 4 минути на видео тя е направила етюд за момиче (така и не го виждаме), натрапчиво обичащо мъжете (и тях не виждаме). Виждаме само краката й, закачените отпечатъци от крака на нейните "завоевания", изхвърляне от квартирите на багажа й в краката, пак отначало колекцията крака, перипетии с крака (например гипсираният й крак), метаморфози чрез крака (намерението й да се промени е в смяната от обувки с висок ток на спортни "тропанки") и накрая катарзисът - нова колекция, вече на ръце. "Следващото утро над родината" на Иван Трайков (НБУ) пародира патоса на "Утро над родината" от 1951 г. и мълчаливо продължава картината на пост-онези времена. А финландският "Хора - елени" в 3 минути гради народопсихология и антропология. В по-голямата си част тази нестандартност е свързана с находчиво и неочаквано чувство за хумор.
Светоусещането. Остроумието е най-показателно като отношение към действителността в младежките филми. Освен във вече споменатите "Бъдещето на една илюзия", "Моите...", "Следващото утро над родината", то избива в израелските "Веднага обратно" на Хогай Лапид (комплексарската утопия на младеж да гледа мач в усамотение) и "Разказвачката" на Айелет Лерер (момиче се забавлява, като съчинява и непрекъснато пренарежда криминална интрига). Чувството за хумор е в основата на: словенския филм "Обирът на века" (най-абдалското ограбване на банка с трабант от старица и синовете й картоиграчи); в българските "Толстолоб" на Валери Милев (кой и как ще се справи с вампирите таласъми?), "Ако имате проблем" на Светослав Драганов (проститутка, фотограф, мутра, изнудване), "Нощна смяна" на Съни Сънински (параноично очакване на убиец в самотна гара)...
Нежният романтичен поглед е другата възможност за отношение към света, като често двете се преплитат. Израелският "Дребни монети" на Дорит Хаким (Специален диплом) фино обобщава напреженията в едно семейство на бензиностанция през уж незначителна битова сценка, а "Посред бял ден" на Йорам Зак (Награда на публиката) за миг озарява с любов живота на сляп композитор. Швейцарският "Отражение в окото на мъртва риба" (Награда за технически и визуални постижения) освобождава от всякаква невинност едно 14- годишно момче. Същата тема - за изгубването на невинността, но в различни сюжети е вплетена в българските "Кал" на Ивайло Симидчиев и "Ден и половина от живота на Маргарита" на Ралица Бонева. Този поглед е показателен за младежкото кино: болезненото навлизане в зрелостта прави авторите чувствителни и наблюдателни към не по-лекото сбогуване с детското.
Германските филми "Сънчо" на Николай Роде и "Партизани" на Иън Дилти си остават чисто визуалистични опити - макар и стилни, те са пълни с претенция.
Лесното. Спомням си разказите на мой приятел, оператор, за обучението в Лодз. Тамошните преподаватели изрично забранявали на студентите да използват във филмите си деца и старци - прекалено е "кинегенично", лесно, ефектно като фактура, разчувстващо, първосигнално, в крайна сметка спекулативно. Любопитно ми е да си представя как би изглеждало едно младо кино, ако от него се махнат тези образи-патерици, както и другите патерици - хуморът и романтиката. Какво остава тогава?

Петя Александрова



I международен
младежки
филмов
фестивал
София '99