Да се съобразяваме
с променения свят

Геновева Димитрова: Защо е необходимо кинообучението в България?
Владислав Икономов: Защото има международни документи, които Република България е ратифицирала, че гражданите имат право да получат образование, каквото желаят според определените държавни изисквания. Така става в цивилизованите страни. Мисля, че всякакви спекулации от типа "какво ще ги правим" са безсмислени - не е работа нито на държавата, нито на никого да се занимава с живота на отделния човек. Той иска да учи астрология, след това продава краставици; учи мениджмънт, а пише стихове... Но има правото да се образова и държавата е длъжна да му го подсигури. Задавам си демагогския въпрос: защо да не учат кино в чужбина? Нима в Париж, Прага, Москва и т.н. киноучилищата не са по-добри от нашите? По-добри са. Само че са там, а не тук. България само е печелила от това, че младежите й са учили в чужбина - дори по времето на "реалния социализъм". Защото ние донасяхме нещо, взето от чуждата култура. При това не само хора, които са учили изкуство, а и текстилно инженерство, и физика... Разбира се, не говоря за обучение на актьори - те се учат само в родината си. В Полша например не се дават дипломи на чужденци от полско актьорско училище. Там имат закони, създадени след руското робство, според които на сцената се говори само на полски език. Нито един чужденец не може да говори като поляк. Ако има диплома, вече има и право да играе на сцена. Имаше една българска актриса, Николина Генова, която игра в театъра на Шайна, но това не беше нормален, а тотален театър - пластика, бойни викове... За какво, аджеба, е това кинообразование? Да се научи занаят? Несериозно е. Той се учи за две години. Наемам се на най-средно интелигентен млад човек да предам за шест месеца гяволъка как да прави телевизионни предавания или да скалъпи клип. Може да не е върхът, но ще е достатъчно грамотен. Но да учиш това пет години - не е сериозно. Необходимо е академично образование в истинския смисъл на думата, за да може човек, който ще се занимава с аудио-визуално изкуство през идващия век, да има тази широка основа, върху която ще прилага занаятите на бъдещето. Защото, вярвайте ми, това, което днес знаем за аудиовизията, след 15 години ще бъде смешно. Както това, което съм учил преди 40 години, няма нищо общо с това, което се прави днес - като технология и методология.
Яцек Тодоров: Във въпроса ти, Геновева, има и твърдение - че кинообразованието е необходимо. Не ми остава нищо друго, освен да се съглася. Мисля, че кинообразованието е въпрос на цялостна културна политика. Едно време имаше глупаци, които се чудеха за какво ни е. Но се намираха и умни, които се преборваха. Преживяхме и нулеви години. Кинообразованието подготвя хора, които тепърва ще имат правото и задължението да формират мироглед. В Полша например в момента имат 11 сателитни програми, които не могат да бъдат запълнени само с американски филми или шоупрограми. Затова тамошните ми колеги имат много работа. Те трябва да правят културни програми, разни предавания, документални, научнопопулярни филми. Мисля, че за в бъдеще България ще се нуждае от кинокадри, и то много по-високо квалифицирани, отколкото можем да си представим.
Геновева Димитрова: Доскоро НАТФИЗ беше единствен. Сега има още две киноучилища - Нов български университет и Югозападният университет в Благоевград. Доколкото знам, в НАТФИЗ селекцията продължава да е доста сериозна и влизат малцина. Докато В НБУ и в Югозападния приемът е много по-голям, а обучението е платено. Докато още няма лицензиран частен национален тв канал, къде биха могли да се реализират тези хора? Кино почти не се прави - един-единствен дебют получи субсидии - "Пансион за кучета".
Яцек Тодоров: Много хубаво, че го споменаваш. Този филм ще го снима мой студент - Владо, той е снимал и предишния филм на Стефан Командарев, "Случайни чаши". Студентите реагираха много остро на този филм - драматургията му е катастрофална според тях. Владо е най-добрият в класа и още в трети курс почна да прави клипове, реклами, документални филми, една новела, втора... В четвърти курс е много търсен. И няма голямо желание да се дипломира...
Геновева Димитрова: В България все пак дипломата е важна...
Яцек Тодоров: Той едва ли ще работи тук.
Геновева Димитрова: В чужбина може и да няма тапия, за да работи, така ли?
Яцек Тодоров: Да. Владо Михайлов си е сменил дори фамилията на полска. Основната цел в НАТФИЗ е да се изкара мново високо качество оператори. Докато в НБУ се влиза лесно, само с тест, с пари, нашите студенти се обучават универсално. И от трети курс вече почват да работят. Аз и моите колеги в НАТФИЗ като че ли не подготвяме хора, които ще снимат на филмова лента. Това не е толкова важно. Важното е дали си достатъчно интелигентен и артистичен.
Геновева Димитрова: Навремето, когато ние кандидатствахме, бяхме ужасно респектирани от драконовата селекция, от високите критерии за приемане във ВИТИЗ - изискваше се богата обща култура, при това не само от киноведи, а и от режисьори, оператори... Струва ми се, че днес нещата са по-различни. По какви критерии приемате студенти?
Владислав Икономов: Има два аспекта. Лесният или публицистичният е, че има едно сваляне на летвата. Стигна се дотам, че преди няколко години на приемен изпит изпаднах в истерия, крещях, че ние сме поставили летвата на пода, те не искат да я прекрачат, а колегата Константин Джидров отбеляза: "Владо, що викаш бе, не виждаш ли, че те искат да минат под нея". Просто се промени светът. Идва момче на 18-19 години - то физически няма как да е прочело този минимум, който за мен е под чертата. Но не е само това - той живее в друг свят, в този на компютрите, на интернет. Това е друго поколение. Трябва да се съобразяваме, че може да си културен човек без този литературен багаж, който нося аз например.
Геновева Димитрова: Възможно ли е наистина?
Владислав Икономов: Да, защото това момче след една година чете Ницше...
Невелина Попова: Това е академичното образование - да бъдат насочени, да им се даде тласък - по интернет няма как да прочете Ницше или Достоевски...
Владислав Икономов: Именно. Далеч съм от мисълта да отъждествявам сегашното образование в НАТФИЗ с истински академичното. Ние сме доста далеко от истинската академия, да си говорим честно. По редица показатели и причини. Истината е, че сме само едно академично образование, при това насочено към националната култура в най-благородния смисъл на думата. Не само защото днешните абитуриенти нямат никакви литературни знания.
Невелина Попова: Те назубрят някакви теми за кандидатстудентски изпити и толкова. Но явно се опира до промяна в цялостнта ценностна система. Съвременният млад човек е застрашен да бъде извън всякакъв контекст. Ето, вчера до полунощ провеждах изпит по кинодраматургия със студенти от НБУ - направо е страшно. Именно като вторичност на материала - кой го е писал, защо го е писал. Еднакъв набор от герои и ситуации - задължително мафиоти, в някакви странни барове, лъскави коли, леят кръв с такава лекота, че настръхвам...
Геновева Димитрова: Тарантино ги зарази...
Невелина Попова: Именно, те са поколение "Тарантино"... Към пародията пък вече бягат тотално. Той го написал като сапунена опера, текат реки от сълзи, а твърди, че прави пародия. Един от най-големите ми проблеми е да ги накарам да не бягат от себе си, да изразят това, което е около тях, да ми замирише на живот. А естествено, това е най-трудното и по-лесно е да се скриеш в някаква матрица.
Геновева Димитрова: Те дори не знаят оригиналите. Играта на пародия при тях не е културно мотивирана, а е просто израз на инфантилност. И поне що се отнася до студентите, на които преподавам филмов анализ в НБУ, на тях им липсва любопитство към киното като изкуство. Те са чували за Фелини, Антониони, Тарковски, но почти нищо не знаят, не са гледали, не ги занимава...
Владислав Икономов: Тая болест с Тарковски стигна веднъж до следната емблематична случка: кандидатстудентски изпит, пристига младеж с руската книга "За Тарковски" в ръка, мой колега, поклонник на Тарковски, изпада във възторг (не че аз не го обичам, но мразя таркоидите), почват да си говорят двамата, аз слушам с половин ухо и по едно време викам "Чакай бе, ти не си гледал ни този филм, ни онзи", и се оказва, че момчето не е гледало нищо на Тарковски! Изхърлихме го с ритници, но това си беше болест. Ето, сега Тарантино. Четох наскоро коленопреклонна негова биография, написана от американка, която с възторг пише, че имал трудности със смятането, че не знаел посоките на света, но преди да започне да прави кино, е изгледал 12 хиляди филма на видео и е имал библиотека от 32 хиляди страници комикси. Сега гледам рекламата на филма "Матрицата". Две симпатични момчета от Чикаго, братя Ваховски, гениално рисуват комикси и правят смайващ визуално филм. И потискащо глупав. Но авторите му не се срамуват.
Геновева Димитрова: Продуктът им е адекватен на търсенето.
Владислав Икономов: Те цитират класици на комиксите, нам неизвестни. Прибавят и полски ракурс... Друг свят. Не съм агресивно настроен към него. Но не искам и той да бъде агресивен към нашия. Проблемът на преподавателите е да заинтригуваме тези млади хора от множествеността на световете: има Фелини, има Бунин, има Йовков, има и Тарантино... В това няма нищо лошо. Лошото е, когато изискваме от 12-годишни деца да пишат структуралистични анализи на творбите на Йовков и те го намразват за цял живот.
Невелина Попова: Защото те нито могат да четат, нито да пишат грамотно, а от тях искат да са структуралисти...
Владислав Икономов: Да, и ги задължават. И те плачат. Така че бъркотията започва от най-рано. И ние трябва да ги оправяме. Както казваше един покоен преподавател в театралния отдел на ВИТИЗ, "Това тук не е висше театрално училище, а логопедична клиника". Преди да ги учите да мислят драматургично, трябва да ги научите да мислят.
Яцек Тодоров: Интелигентността на студентите зависи от амбицията на преподавателите. На моите още в първи курс им казвам две неща: първото е, че мога веднага да им напиша шестици в книжките и после да ги уча на операторство. И второто, което знам от мой преподавател в Полша - "ще ви оскубя перушината от дупетата, но ще ви направя оператори".
Невелина Попова: Моят първи разговор с всеки започва с въпросите: защо си дошъл тук и какво искаш да направиш. В написаните текстове не откривам индивидуалности, не се разбира българин ли, чужденец ли го е писал, момче или момиче... А те с особено самочувствие казват: "Ами да!". Героинята се казва Сара, той е Жозеф или Джон... Искам да ми замирише на живот и понеже наистина леят кръв с безбрежна лекота, веднага ме парират: "Но, госпожо, нали още по-страшно е на улицата!". Словесният кинопейзаж е толкова вторичен и блед, че направо е страшно. Разбира се, от 50 души неизбежно има 5-6 изключения, откровени и търсещи, с амбицията да бъдеш неповторим и оригинален, с невероятни хрумвания, с неочакван мащаб, свой ритъм и пристрастия...
Геновева Димитрова: Но малката студентка на проф. Икономов Павлина респектира с откровение и оригиналност в наградения на фестивала филм "Моите...".
Владислав Икономов: Поли ли? Това не е филм, а курсова работа. Всички получиха задача "Мое". Тъй като аз съм противник на изкуството до IV курс, им давам упражнения да се учат. И се оказа, че детето прави филма "Моите крака" - 4-минутен етюд, много забавен, заснет с вкус, ироничен, артистичен. А Поли е малка на ръст, но вече е към 24. Изкарала е два-три курса испанска филология в СУ...
Невелина Попова: Значи тя има вече базата на академичното образование, още едно доказателство колко важно е това...
Владислав Икономов: Да, има я, не просто е талантлива. Тази достъпност на висшето образование, за която пледирах в началото, не значи всеобщност. Има селекция. Един български графоман от 20-те години, Слави Езеров, има роман "Аз искам". Не може да стане с "аз искам". Задължително е и "аз мога". Затова в НАТФИЗ се явяват 100 души за най-много 6 места.
Геновева Димитрова: И все още е така?
Владислав Икономов: Да. До вчера беше за 3 места и още 3 - платени. Но не повече от 6. И това е страхотна борба. Няма да крия, имало е години, когато от тези 6 стават 4 1/2, а други - 10. В НБУ, в ЮЗУ има тестове. Много обичам и уважавам Америка, но не вярвам в тестовете. Има дейности, много благодатни за тестове: шофьори, бармани... Но да се занимаваш с толкова сложна материя като изкуството, каквото и да било то, прилагането на тест е несериозно. Не може без селекция! Вие казвате, че имате 50 души и 5 от тях стават. И това е напълно нормално. Останалите 45 имат добри намерения.
Геновева Димитрова: Може би 25 имат, а останалите 20 нямат никакви намерения.
Владислав Икономов: Значи са намерили пари, по-престижно е да учиш, родителите са готови на всичко, само и само да се мъкне по съмнителни заведения, друго си е той или тя, когато имат някакви задължения, колкото и несериозно да се отнасят към своето образование. Първата година, когато в НАТФИЗ се въведе платеното обучение, имаше драстична разлика между платените и държавните студенти. Втората тройка учеха безкрайно по-добре и започнаха скандали с министерството - искахме примерно петия от предната година да стане първи на следващата, но не можело, защото щяла да се появи корупция. Тъй като крадецът вика "дръжте крадеца", българският чиновник, най-корумпираният в света, подозира, че всички други са като него. Аз открай време съм бил защитник на тезата всеки да си плаща и това вече е факт - какво са 80 лева за българския младеж. Но той все пак ще усеща, че това нещо му коства. Защото тези избрани момчета и момичета от предния ми клас - целият платен - всички работят. И синът на Константин Коцев, и синът на Анри Кулев работеха, защото парите не им стигаха. И не им пречеше, че си изкарваха по някой лев в пицарии, с преводи, в магазини на Версаче за гангстери - те просто са страхотно готини, сериозни, талантливи деца. Сигурен съм, че в България има много повече кадърни млади хора, отколкото сме свикнали да си признаваме. Въпросът е дали ние им създаваме условия да се развиват.
Геновева Димитрова: Вие например какво правите в тази посока?
Владислав Икономов: С колегите ми стигаме до заключението, че тая система, която 25 години така успешно действа в НАТФИЗ, вече почва да издиша, че не е в крачка с новите изисквания. Какво беше преди - главно се готвеха или актьори за Народния театър, или кандидати за Тарковски, респективно - за Бондарчук. Този тип социално-социалистическа ясла свърши. Актьорът трябва да бъде готов за всичко. И човек, който иска да се занимава с аудиовизия, трябва еднакво добре да прави реклама, ревю, всичко... Престъпни са попълзновенията на хора, може би с много чисти души и помисли, които възпитават младежи в умението на едно нещо - някакъв ритуален театър. Кой, къде, как ще храни този адепт на някакъв побългарен Гротовски, да речем? Ние трябва да ги научим и на занаята. Друг е въпросът какъв е талантът или енергията, която носи студентът. И какви са нравствените му устои, за да се занимава с изкуство. Важното е да им дадем академичната основа, за която тук непрестанно говорим, да ги научим на приемственост, да им посочим европейския духовен корен, за да могат тези хора действително да се занимават с изкуство. И с по-голямата част от колегите ми ще поискаме от ръководството на академията да преструктурираме програмата, да поогледаме опита на другите школи... Въпросът не е, че нямаме достатъчно кадри, камери или компютри - това също е важен проблем, но не е най-важният. Как да ги учим е основният въпрос. Системата на един художествен ръководител е: аз избирам тях или те мен (макар че това е по-условно) и пет години ние се обичаме. Тази система нещо не ме задоволява вече.
Геновева Димитрова: Това е всъщност системата "мастерская", заимствана от московския ВГИК.
Владислав Икономов: Да.
Невелина Попова: Точно тя липсва в НБУ.
Геновева Димитрова: Може ли да се говори за т.нар. мастерская в класовете по операторско майсторство в НАТФИЗ?
Яцек Тодоров: Например ученик във фототехникума се записва да изкара годишния курс - платено обучение видеооператорство във ВИТИЗ. Той завършва училището, и за него курсът е подготовка за кандидатстване. Защо искаш да кандидатстваш - тази година сме направили филм и половина, какво ще работиш. Той казва, влюбен съм в тази професия. Не употребява думата "мастерская", но пита кой набира клас тази година. Това го няма в другите университети. Дали е добре, не знам, но не виждам нищо лошо в един Христо Христов да формира режисьори и оператори под своя опека, или Дюлгеров, Иван Ничев, Владо Икономов. Или пък да вземем например преподавателите по операторско майсторство - Венец Димитров, Любомир Халачев... Ние сме страшно различни. Може би е редно да споменем и тези, които си отидоха: Георги Карайорданов и Борислав Пунчев, светла им памет. Аз лично съм двуполюсен в преподаването си - от една страна егоистично искам децата да ги формирам по някакъв свой образец, а в същото време се стремя да бъда толерантен. Да не унищожа индивидуалността на всеки.
Владислав Икономов: Има предложение, което е в сферата на свободните приказки, но защо пък не - ние сме неколцина преподаватели с преподавателско и творческо минало. Защо да не създадем стъпаловидна система и от година на година студентите да минават през всички нас. И вече сам ще си избере за дипломата "мастерская". Мисля, че го дължим на децата. Ще им дадем нещо повече. Знам, че лесно се приказва и е трудно осъществимо. Първо, никой няма да иска да е камикадзе и да води първи курс - това е най-трудното.
Яцек Тодоров: Едно време кандидатстваха много повече хора в НАТФИЗ. Преди десет години на първи кръг на операторско майсторство се явяваха 80 души за 4 места, а сега - около 15-20. Това е нормално. В момента, в който ти влезе лента в дупето, когато един млад човек иска да стане оператор, той е подготвен желязно.
Геновева Димитрова: И знае кой е Стораро, Ван Гог?
Яцек Тодоров: Не само знае Ван Гог, но познава всички световноизвестни оператори. Дори ги уча на това, че не бива да си хвърлят фасовете, където им падне, и че трябва да подадат стол на дама. Това също е много важно - не можеш да бъдеш простак и да правиш изкуство. Аз самият, като отидох в Полша да уча, не познавах например Хемингуей, Салвадор Дали... по понятни причини. И първото нещо, което направих, бе да се затворя в библиотеката и да наваксам, за да мога да общувам с колегите си. Същите проблеми имат и хора, които на 18 години влизат в НАТФИЗ.
Владислав Икономов: Все пак нашата малка академична общност в НАТФИЗ разсъждаваме за модернизиране на програмата съобразно ситуацията. Сегашният свят е облекчен. Преди сто години, за да слушаме музика в някакво затънтено наше село, поне учителят е трябвало да свири на китара. А в някое затънтено немско селце учителят свири на цигулка, докторът - на пиано, и затова през XIX век е писана толкова камерна музика. Сега вземам диска, натискам две копчета и слушам, каквото си поискам. Облекчен свят, което не значи по-културен. И образованието, и преподавателите трябва да се съобразяват със студентите, родени в този свят. Нито са по-глупави от нас, нито са по-малко любознателни. Те са други. По-рано беше така - снимайте, снимайте, снимайте. Сега е невъзможно. И остава компютърът - мислете, мислете, мислете.
Геновева Димитрова: И какво се получава?
Владислав Икономов: Със снимките можеш да се оправдаеш: камерата лоша, операторът - махмурлия, а на хартията никой не ти пречи. Изведнъж за себе си открих една от причините за неблагополучията на българското кино от последните 15 години - те идват от нас, преподавателите, ние сме виновни. Казвахме на студент в първи: "Направи филмче". И той всичко си прави сам. Да, но не всеки е Чарли Чаплин. И се получава така, че много талантливи млади хора правят цял живот един и същи филм, който е гра-фо-ман-ски! Защото е талантлив кинорежисьор, но некадърен писател. Ако беше така лесно, и Фелини, и Вайда, и Куросава щяха да си бъдат автори на сценариите, пък те, баламите, все събираха хора да им ги пишат! Защото просто киното е нещо друго. И затова аз, след толкова години преподаване във ВИТИЗ/НАТФИЗ, чак сега въведох изискване сценариите да бъдат чужди - ако не могат да намерят външни автори, да си ги пишат един на друг. "Ама аз нали екранизирах Кафка!" Сине майчин, не бутай покойника, Кафка не може да протестира, когато се гавриш с него, нито Елин Пелин, нито Йовков, а който колега ти напише текста и ти го обърнеш наопаки, ще те удуши. Тоест съобразявай се с другия жив човек до теб, за да се съобразява и той - както сценаристът, така и операторът.
Яцек Тодоров: Един от експериментите, които съм си правил в скромния ми педагогически опит, е примерно такъв: в павилиона присъстват няколко души оператори, няколко режисьори, случайно появили се момичета от кинознание (извън програмата) и няколко момичета от НБУ, които учат сценография. С колежката ми Еми Стоева им даваме конкретна задача - парче игрално кино. Сега ще импровизирам: девойка влиза в стая, запалва лампата, вижда обесен човек, изплашва се, в същото време в дъното на стаята се запалва втора лампа, виждаме седящо момче и разгадаваме ситуацията - това е шега, тъй като обесеният всъщност е манекен. Задачата е максимално комплицирана, защото режисьорите имат задачата да направят така наречената разкадровка, операторите трябва да формират екип, в който единият от тях е на камерата, другият води фокуса, третият движи фарта, четвъртият прави фотографска регистрация, петият с помощ на преподавателите реди осветлението, сценографките участват като актриси и в същото време получават задача да направят схема на осветлението. Освен това един от режисьорите и един от операторите получават още по-сложна задача: в разстояние на тези два часа, докато трае упражнението, аз с вас не разговарям. С видеокамера вие наблюдавате всичко, което става, но да го заснемете така, че накрая, ако извадим касетата и я поставим във видеомагнетофона, трябва да има документален разказ, подчинен на логиката на станалото, да има своя ритъм и професионална грамотност. Това упражнение аз го наричам "монтажно снимане". Тоест заснетото на касетата да бъде разбираема навсякъде по света именно чрез езика на киното и човекът някъде, примерно във Франция, веднага да разбере за какво става въпрос - да си отговори, да разчете информацията, която аз определям с трите К - кой, къде и какво.
Геновева Димитрова: Това е прекрасно занимание, само че в професионалното, голямото българско кино, тези три К много трудно им се намират отговорите.
Яцек Тодоров: Да, но когато човек тръгва и казва "искам", обичам, трябва да е готов с трите К.
Геновева Димитрова: А как работят в НБУ?
Невелина Попова: По моя предмет "драматургия" всички тези 50 души пишат в първи и втори курс, но не е задължително тези текстове да бъдат сценарии на курсовите работи. Не може от всички да изискаме да са писатели, затова и критерият е занижен. Повечето искат да станат оператори, а те не са словесни хора, много по-лесно им е да правят разкадровки. Вече в трети курс се профилират - режисура, операторско майсторство или монтаж. И групите са по-малки. Това, което Владо лансира като идея, в НБУ по някакъв начин се прави - студентите минават през всички преподаватели, белким от всекиго вземат по нещо. Но на мен много ми липсва системата "мастерская" - контактът с човека, който те е поел от първи курс, е изключително важен. Ти си негов ученик! А при нас, в НБУ, това се губи.
Владислав Икономов: Може и да си права. Но тук се получава нещо - изведнъж плъзват пълчища епигони на някого и не всички успяват да се излекуват от образеца. Едно време художниците са учили просто - пращали са ги да прерисуват картини от майсторите, докато се побъркат. Така са научавали как е правил картината си Веласкес или Рембранд. И после, като научиш, можеш да рисуваш като Ван Гог. Той самият така се е научил! Така че аз не отричам изцяло тази система - тя има прекрасни образци. Дето се казва, сам я прилагам 25 години. Само ми се струва, че не е достатъчна.
Невелина Попова: Навярно трябва да се търси някакво междинно решение. Всъщност идеята на НБУ, въпреки че реализацията й не е блестяща, не е толкова лоша - 50 души две години учат при всички заедно, а после някак си се разпределят. И за дипломната работа вече си избират художествен ръководител.
Владислав Икономов: Едно време българското кино раказваше много трудно.
Геновева Димитрова: То и днес не разказва по-леко. Г-н Тодоров, интересува ме, защо българското кино е толкова задръстено, след като нашите оператори са конвертируеми.
Яцек Тодоров: Сега се сещам за кулоарния разговор с проф. Венец Димитров по време на младежкия фестивал в Дома на киното. Той каза: "Виждаш ли какво се харесва - това, което е разбираемо, универсално. Докато нашите студенти се занимават и разказват неща, и то по такъв начин, че не са контактни".
Геновева Димитрова: Не е ли и ваша вината, на преподавателите?
Яцек Тодоров: Не мога да отговарям за това. Мога само да разсъждавам. Мисля, че това не е само въпрос на преподаване и учене, а на културна политика и на национален комплекс.
Владислав Икономов: Едно време имаше нещо индуско в българското кино. Задължително всеки филми започваше след 15-ата минута.
Невелина Попова: Ами да, задължителната експозиция... като в нашия собствен живот - дълго, мъчително се търсим, наместваме се във времето и в себе си и току-виж се стовари на главите ни едно рязка развръзка...Е, има още да се учим от Антон Павлович... Между другото, това умение да се разказва не направо, а с подтекст, е едно от нещата, върху които най-много работя със студентите...
Владислав Икономов: Правил съм си експеримент с моите собствени филми - рекордът ми е да почне на 7-та минута, след като съм изрязал десетина. Какви ги правехме тия филми? Но да повторим известната истина (Невелина, няма да се сърдиш) - има много лоши филми, заснети по добри сценарии, но няма нито един хубав по калпав сценарий в цялата история на световното кино.
Невелина Попова: Какво да се сърдя, така е.
Геновева Димитрова: Българското кино открай време не умее да разказва. Колкото и да е добър "Кал" на Ивайло Симидчиев например, също не е разказан гладко.
Владислав Икономов: Той е авторски филм. Ивайло също ми е ученик, с него водех пунически войни. Кандиса, едва след като си видя материала - началото му беше лошо, нямаше финал, а и пари. И както се чудеше какво да прави, му казах: "Ако финалът е добър - пак печелим". И Ивайло спечели, разбира се - има сума ти награди. Но това е дипломна работа за фестивали, не е упражнение. Хората са с различен тип дарование. Иван Черкелов и Людмил Тодоров, наши бивши студенти, които имат възможност да правят филми, са от една порода и правят един тип кино - много личен, без съобразяване с манталитет, с физиология на зрителя... Имам една-единствена претенция към хората, които правят херметично кино - те се повтарят! Не е вярно, че един автор цял живот пише една книга. Кой е той? И то не Толстой или Достоевски.
Геновева Димитрова: Добре де, като гледаме всички различни филми на Фелини от втория му период, те изглеждат като един филм.
Владислав Икономов: Това е красива литературна фраза.
Невелина Попова: Не, защо, това е метафора.
Владислав Икономов: Личи си по почерка. И Фелини не е най-точният пример, защото "Пътят" е един от най-гениалните филми изобщо. Студентите ми например не харесват "8 1/2".
Геновева Димитрова: И на мен ми изглежда вече остарял. Но пък скоро гледах "Рим" и не е мръднал - ахках и охках.
Владислав Икономов: И студентите ахкаха и охкаха на "Рим". Но "Пътят" някой да не е харесал?! Така че в случая нашите момчета снимат един и същи филм.
Геновева Димитрова: Людмил Тодоров е много по-отворен.
Владислав Икономов: Да, казаха ми, че новият му сценарий е по-различен. Дай Боже, да стане хубав филм. Разбира се, ние говорим за талантливи хора. Не ги упреквам, но ме е страх - когато човек се херметизира, става опасно. Да правиш филм днес си е чист покер. А не може да се играе кинопокерът с белязани карти. В изкуството такива няма.


Разговор с
преподавателите
Невелина Попова,
проф. Владислав Икономов
и доц. Яцек Тодоров



I международен
младежки
филмов
фестивал
София '99