Pro aris et focis*

Преди близо две години публикувах във вестник "Култура" (бр.37, 19 септември 1997) статия, която, макар и да бе формално посветена на годишнината на Османската империя, засягаше някои важни, помоему, въпроси от средновековната българска история.
Радвам се, прочее, че идеите ми се споделят и от други наши медиевисти, което свидетелства, че преодоляването на възрожденския патриотизъм в историята има вече своето начало.

Нали Премъдростта вика? И нали разумът издига гласа си? Премъдростта застава по всички места край пътя, по кръстопътищата; тя вика пред портите при входа на града, при входа на вратата "към вас, люде, викам, към вас, и синове човешки е моят глас!...
(Притчи, 8:1-4)

Мои са решение и правда, у мене е силата. Чрез мене царе царуват и заповедници правда узаконяват; чрез мене началстват началници и велможи, и всички съдии земни...
(Притчи, 8:14-16)

Премъдростта си съгради дом, издяла седемтех му стълба, закла жертва, размеси виното си и приготви трапезата си; проводи слугите си да възвестят от градските височини: "който е неразумен да свърне тука!"...
(Притчи, 9-4)


Тези няколко цитата биха могли да ни дадат рамката на настоящото изложение, доколкото съдържат в себе си концепция, която ще се опитам да представя накратко по-долу.
Въпросът за характера на българската държава през Средновековието е един от проблемите на нашата историография, които са най-силно повлияни както от възрожденския плам, така и от някои модерни идеи, предлагащи различни концепции за родното минало. Така, в осмислянето му историците се колебаят между народностната държава - сиреч нещо като прототип на националната държава от ХIХ и ХХ век - и търсене на прастари архетипи на царската идеология, корените на която биват откривани във фолклора, а понякога и в полу- или съвсем-въображаеми прабългарски остатъци, осмисляни по принцип като наследство от някаква тюркска или арийска традиция.
Основният патос на моето изложение ще е различен, може би противоположен, при това не само що се отнася до безумните расистки видения на привържениците на (пра)българската теза. Без да отричам възможността за изследвания на фолклорните текстове не смятам, че те са адекватен извор за културата на елита през Средновековието, към която несъмнено спада и царската идеология. Това, което бих искал да подчертая, е, че става дума за плод на християнската духовност на източноправославния културен кръг и търсенето в него на определящи го черти от архаичното минало е възможно, ала би било неадекватно на предмета на изследване и би могло да доведе до заблуждаващи резултати.
В настоящата статия бих искал да разгледам въпроса по различен начин. Държавата по принцип е една организация. Тя е начин на организиране на обществото с цел да може то да съществува и да се възпроизвежда. Така, от гледната точка на кибернетиката, държавата се оказва способ за поддържането на хомеостазиса в една динамична система, каквато несъмнено е обществото. За да бъде това общество такава система, обаче, то трябва преди всичко да съществува, да се идентифицира, да се наименува. Тази идентификация всяко исторически съществуващо общество постига на основата на различни критерии. Изясняването на този критерий, що се отнася до средновековна България, е и целта на настоящото изложение.
Както казах, принципите и критериите за идентификация, за определяне на принадлежността към общността са различни през различните епохи. Европейското ново време ражда идеята за нацията и за националната държава, с която се свързват нещастията на човечеството през последните две столетия. Нацията не е била, разбира се, единственият критерий за принадлежност към организма, стоящ в основата на държавата. Първоначално в историческа перспектива тази принадлежност се определя култово - посредством еднаква култова принадлежност, която определя и принадлежността към един и същи свят, сътворен от божеството-демиург преди всички времена и противопоставен на заобикалящия и враждебен несвят на чуждото. Общността би могла да се определя и от субординацията по отношение на една и съща власт, която по принцип също има сакрален характер. Eлада и Рим завещават на Европа и Средиземноморието идеята за гражданството, която е противоположна на етническата концепция, до голяма степен стояща в основата на по-старото схващане за нация. Това гражданство, обаче, не бива да бъде обърквано със съвременните ни представи за демокрация и свободно общество. То също се дефинира сакрално и минава през общността на култа към някакво божество, което ни се представя едновременно като персонификация на гражданското общество и като негова същност.
Накратко казано, идеята за принадлежност към общността, формираща основата на държавата, е идея определена от света на сакралното, от някаква теофания. В този смисъл идеята за народностна (да речем "етническа") или национална държава в днешния секуларизиран смисъл на тези две понятия не би трябвало да има място в историографията, изучаваща домодерните общества.
След тези по-общи думи бих искал да подходя към конкретния предмет на моето изложение. Става дума за разказа за възстановяването на Царството от братята Асенeвци, което Ив. Божилов сполучливо назова "Renovatio Imperii". Какво ни съобщават изворите? Според разказа на Никита Хониат, братята Асеневци, след като получили обиден отказ на искането си да бъдат признати за пронияри, подбудили народа към въстание или отцепване. Те издигнали молитвен храм на името на св. великомъченик Димитрий и събрали в него мнозина бесновати от двата народа (българи и власи) с кръвясали очи и с разпуснати коси, които екзалтирани да повтарят, че Бог е отредил свобода на българския и влашкия народ. Поради това и Христовият мъченик Димитрий бил напуснал Солун и пребиваването си при ромеите, а дошел при тях, за да им бъде помощник и покровител в делото. От друг извор - а именно една епиграма на Теодор Валсамон, онасловена "Към св. Димтрий, намерен в жилището на Славопетър" - знаем, дето това екзалтиране на населението се дължало на чудесното пристигане на една икона на светеца от Солун в Търновград. Останалите извори в настоящото изложение не ще ни интересуват.
И така, очевидно пред нас са отломки от официален текст, представящ духовната (или "идейна") страна на акта на възстановяване на Царството, осъществен от първите Асеневци. Ако го очистим от допълнителните наслагвания, би останала следната схема:
1. Възстановяване или повторно учредяване, при което се подчертава приемствеността от Първото царство посредством: а) култа към св. цар Петър, проявен в новото царско име на големия брат Теодор; б) опита да се завладее старата столица Преслав.
2. Актът на Renovatio Imperii се извършва по волята Божия. Той е пряк резултат от действието на Божията Промисъл и в този смисъл става дума за сакрален акт, чието - да речем - "политическо" значение е далеч по-маловажно от религиозното. Това положение се разкрива в следните елементи на текста: а) актът на Възстановяването на Царството е представен като съграждане на храм; б) актът на Възстановяването на Царството е съобщен и съпроводен от пророчествата на юродиви, които притежават качеството да съобщават Откровението; в) актът на Възстановяването на Царството (който е равен на съграждането на храм) е директно извършен свише: определен е посредством чудесното пристигане на иконата на св. Димитрий в Търново, което е и основното и главно събитие в целия разказ.
3. Актът на Renovatio Imperii, който определихме като пряко осъществен свише (идването на иконата), бива извършен и опосредствано - а именно посредством активността на братята Асеневци. Това, на което бих искал изрично да настоя и което не присъства в текста на извора, с който разполагаме (впрочем трябва да се подчертае, че това не е официалната версия на позицията на династията и Царството, а ромейски разказ), е, че братята Асеневци са трима, а не двама: Теодор-Петър, Белгун-Йоан и Йоаница (Калоян). Те и тримата притежават - едновременно или последователно - царската титла и ефективно заемат трона и упражняват властта.
Очевидно е, че разказът за Renovatio Imperii е топос и повтаря известни разкази за съграждане или възстановяване на манастири или на градове. Особено характерен е той за Света Гора, с където най-вече се свързва. Схемата на тези разкази е следната: Трима братя, благочестиви християни, възстановяват или съграждат манастира, следвайки стриктно изявената свише воля. Тази Божия воля обикновено се изявява посредством чудесното пристигане на икона, която или е напуснала предишното си местопребиваване поради недостойнството на тамошните християни, или се появява, бива създадена, по чудесен начин. Иконата обикновено - що се отнася до светогорския вариант - пристига по море (плава или бива хваната в рибарска мрежа) или дохожда на някакво ездитно животно (муле, кон, магаре) и сама - посредством животното - избира къде да спре, да се установи. Тъкмо на това място, избрано свише, се издига манастирът или храмът, за който тече разказът. За отбелязване е, гдето обикновено става дума за икона на Пресветата Богородица или за свв. великомъченици Георгий или Димитрий. Тримата братя - изпълнители на волята Божия, изявена посредством иконата - съграждат по този начин манастира или храма или града, осъществявайки посоченото им свише по чудесен начин.
Тук не ще се спираме подробно на отделните разкази, ала е достатъчно да упоменем създаването на градове като Киев, на светогорските манастири Ивирон, Ставроникита и, което е особено важно, Зограф, както и възстановяването на Рилската обител през ХV век и пренасянето на мощите на св. Йоан Рилски, на Троянския манастир и др. Разбира се, има различни варианти при отделните разкази, но при все това, общо взето, се следва посочената схема.
Има два момента, на които бих искал особено да настоя: характера на свещенодействие на самия акт на създаването (възстановяването) и градозащитния култ към Пресветата Богородица и на свв. воини.
Актът на създаването на град-храм-Царство несъмнено има сакрален характер и ако поемем по пътя на дирене на архетипи, той би могъл да бъде осмислен тъкмо като акта на културния герой по организирането на космоса, като акта на Сътворението на света. Белезите на това съотнасяне са множество: самото съзидание като сакрално действие; поставянето на центъра и формирането на пространството по отношение на него и прочее. Без да желая да отричам този метод по принцип, бих искал да подчертая, дето в конкретния случай (възстановяването на Царството и идването на иконата на светеца-закрилник) става дума за християнски съзидателен акт, който нямаме право да разглеждаме през призмата на космогоничния мит. Разликата е съществена, доколкото в нашия случай става дума за исторически акт, осъществен в историческо време и в света - макар и с Божествена намеса - а не за циклично повтарящ се пробив на сакралното време в профанното време на видимия свят.
Във връзка с това си заслужава да обърнем внимание на сакралността на акта на създаването в нашия топос. Доколкото в подавляващото мнозинство от текстовете, представящи такъв разказ, става дума за икона на Пресветата Богородица, то неминуемо той би трябвало да се свърже с култа към Божията Майка и по-особено във функцията й на Градозащитница, пряко отнасящ се до традицията на Акатиста, имаща своите исторически корени в голямата обсада на Константинопол от перси и авари през 626 г. Последващо развитие на този култ е почитането на Покрова Богородичен, което е от особено значение за идеологията на Московска Русия. Несъмнено почитането на погребалните ризи и Покрова на Божията Майка има своите основания в църковната традиция на празника Успение Богородично. Всичко това отвежда към идеята за Богородица-Църква. Пресветата Дева, родила Спасителя, е Чертог Божий, Негово вместилище, а ризата й е едновременно неин атрибут и символ. И в двата случая става дума да символ на Църквата, който се корени във вехтозаветната традиция - а тъкмо в огнения облак, осенил Скинията (Изход, гл.40). Този вехтозаветен текст се тълкува като предвещание за Църквата, за Богородица в Църквата и за Богородица-Църква и е бил четен на празника Въведение Богородично в Храма - един празник, посветен на Божията Майка, която сама е Църква, одушевена от присъствието на Св. Дух.
Същевременно не бива да забравяме православното разбиране за Църквата като Тяло Христово, състоящо се от членове - вярващите люде, Божия народ. Църквата е съобщество от тези люде и това най-ясно се проявява в литургичните тестове, където градът и князът се отъждествяват с евхаристийната общност, която е и Църквата - вярващият народ с мистичното евхаристийно присъствие на Пожертвалия се за нас Син, Бога-Слово.
Тук можем да се ограничим до направените вече наблюдения, за да се върнем към нашата основна тема - основаването на Царството. Мисля, гдето от горното изложение можем да направим два извода що се отнася до разказа за Renovatio Imperii от братята Асеневци:
1. Актът на основаването-възстановяване е представен като акт на основаване на храм, сиреч като религиозен акт от определена категория. На семантично ниво той е и равнозначен на основаване на храм. Сиреч става дума тъкмо за това.
2. Основаването-възстановяване на Царството несъмнено е свързано с идеята за закрилата свише на Града-общността-Църквата в еклесиологичния смисъл на думата.
И преди да довърша, бих искал да цитирам думите на Евсевий Кесарийски от Vita Constantini, който определя Империята - сиреч Православното Царство - като "избран съсъд на Божията Промисъл".
Изводът, към който ни води разглежданият в настоящото изложение текст, е, гдето той представя възглед, според който Царството се осмисля като Църква. Както видяхме, в подкрепа на това становище биха могли да бъдат привлечени и други извори. Тяхното разглеждане или даже изреждане не влиза в предмета на нашето изложение, ала се изкушавам само да упомена определянето на България от времето на св. цар Петър през Х век като "монашеско царство".
Възгледът за Царството като за Църква, от една страна, пряко се свързва с осмислянето му като Дома на Премъдростта от Притчите Соломонови, цитиран в началото, а от друга, ни дава параметрите на концепцията за държавата, съществуваща в средновековна България. Царството се оказва Чертог Божий и по този начин се мисли не като (или не само като) политическо образувание в днешния смисъл на думата, а като мистично единство между Божествено и човешко. Във всеки случай тази концепция изключва всякакъв партикуларизъм или идеи за народностна държава, които сме наследили от възрожденците от ХIХ и началото на нашето столетие. Държавата-Църква, мислена като вместилище на Бога, Негов дом, несъмнено има вселенски характер - един извод, който ни помага да осмислим правилно фактите от българското средновековно минало от времето на цар Симеон I насетне. Този вселенски характер на Царството, на идеята за него, се потвърждава и от поставеното, посредством цар Петър, от самите братя Асеневци искане към император Фридрих I Барбароса за "coronam imperialem regni Grecie".
А що се отнася до идеите за народностна държава, то бих искал само да кажа дето самият народ се осмисля в категорията на "люди твоя" - сиреч вярващите, Новия Израил, всички християни, Тялото Христово, проявяващо се в евхаристийната общност, осенена от присъствието на Спасителя.

Иван Билярски





* За олтарите
и огнищата
(Марк Тулий
Цицерон.
За природата
на боговете
)