Желанието
Хамлет 4 1/2

Става дума за Хамлет, изигран от Андрюс Мамонтовас, в спектакъл, режисиран от Еймунтас Некрошюс, с литовската театрална трупа "Мено Фортас".
Това са фактите. Останалото е творчество без упойка, пречистване на Мита Хамлет, обезумяло привличане между лед и огън, искряща в сребристобели отблясъци резачка-гилотина.
Театърът като концентриран живот, истинен, опериран от всички възможни илюзии.
Спектакълът на Некрошюс е пробив на инстинкта за трагедия, който все още се опитва да предизвика катарзис, да съживи ако не друго, то поне ценностите на узнаването. Тихото и тотално прискърбие на посланието му е предизвестено, но спектакълът се развива като екшън, непредсказуем в своята смислова и визуална оригиналност.
В неговия контекст "технологичното му раздърпване" и отстраненото гледане са възможни, но неадекватни. Енергията точно на този спектакъл е друга. Той те всмуква в неартикулираното си еднозначно енергийно поле, отнема ти възможността за икономии на емоции и съпричастие, помита траура по теоретичните ти ценности. Той знае, че ти знаеш теориите за Хамлет и за сценичните му интерпретации - все едно академични, фройдистки, постмодернистични или микс от всичките. Спектакълът на Некрошюс ти предлага да се окажеш в кънтящата пустота, очистена от рационализации и страхове, и да влезеш в неговата хиперреалност. Където екзистенциалните, политическите, игровите реалности се смесват в нещо, което не може и няма да се повтори. Спектакълът е течаща енергия, отворена възможност да (съ)преживееш битието в компресията на четири часа и половина. Не иска да бъде нито визуално желание, нито проповедник. Той е желанието "Хамлет", както и възможност за другите това желание да бъде изживяно. В този смисъл "Хамлет" на Некрошюс е много повече от театър - той е предложение за различен поглед върху екзистенциалните ти конвенции по време на спектакъла и след него.
"Текстът Хамлет" е лабиринт с хиляди врати. Свещеното за театъра желание за текст е породило многото знаене за този лабиринт. Това знаене може винаги да се окаже смъртта на живия текст, изчезването на боготърсачеството в сценичната показност, освежаващ ретуш на уморени рационализации. Над "текста Хамлет", над Хамлет, виси гилотината на интелектуалниченето и предвзетостта, на поредната "иновационна" интерпретация. Игрива, забавна, но и печална участ на един сакрален и предизвикателно-загадъчен текст.
Некрошюс притежава, първо, моралната и психологическа свобода, и, второ, творческата мощ да усвои "модела Хамлет" в неговата сурова, ослепителна, жестока трагедия. Некрошюс пропуска през себе си всички плашещи състояния - смелостта да очакваш и да търсиш смъртта, безсилната свобода на избора, опасността от изчезване в обърканите синкопи на живота "сега и тук", вселенската самота и раз-терзаващата амбивалентност на чувствата.
В същото време режисьорът, по интуиция свише или от друго знаене, се пази от преекспонирането на собственото си Аз. То винаги е илюзия за лошо изиграна трагедия. Некрошюс никак не се вълнува дали решенията му имат основания в другите, доколко говорят теорията и "консенсусните" представи за психологията, Смисъла, Значението, Знака.
Спектакълът"Хамлет" е течаща реализация на много субективни енергии, доминирани от тази на Некрошюс. Страхотната сугестивност на спектакъла идва от това, че всички, които са на сцената, са успели да пожелаят и да повярват, че това е истината. Този спектакъл се живее като чисто поле, като трагедия на познанието, случваща се сега и тук, в отсъствието на историята на познатите психологически и игрови кодове.
Той е сетивен и агресивен до предела на сценичния език. Лед, огън, дърво, метал, кожи, свещи, стъкло - "чисти и ясни" материални знаци, които в спектакъла пораждат напрежения, те са телесната среда на семиотичния му пробив. Над тях виси кръгъл метален диск от резачка - красив и ужасяващ полилей, с горящи свещи и топящ се лед. Под него се разиграва, не, случва се трагедията на Хамлет и всички останали, трагедията на Човека в този Свят. Нашата трагедия, ако щете.
Случва се без патетична утешителност, без метонимични трикове и постмодернистки половинчатости. Случва се яростно, неудържимо, неотвратимо. Комбинация от ограничеността на човешкия разум, от репресията на моралните догми, от страха, и безгрижието, с което се играе животът.
В спектакъла на Некрошюс има много идентификации по различие. Хамлет не е интелектуалецът-меланхолик, Клавдий не е перфидният мръсник, Полоний не е моделът на блюдолизец, Хорацио не е кристалният адепт на моралното приятелство, Гертруда не е осъдителното непостоянство, Офелия не е полудялата играчка в ръцете на престъпниците, Лаерт не е механизираната шпага на тъпия дълг, актьорите не са безкористни птички божии. Е, и духът на Хамлет-баща не се появява в благороден и справедлив гняв.
Те не са и обратното. Всеки един от героите на този спектакъл е сякаш множество от личности. Той се проявява различно в различните ситуации. Значи, житейските им роли трябва да бъдат изиграни на всяка цена, независимо от свободната им воля и порива на чувствата. Правилата на играта са зададени кой знае от кога, кой знае от къде, кой знае от кого. Животът е машина, която реже съдби, характери, глави. Но свободната воля е детронирана, по-често - самодетронирана. Животът е сън, с ужасяващи кошмари, но кой може да овладее сънувани събития. Животът-сън, сънят-живот е мътна река, ледено-студена, но той трябва да се изсънува. Кой знае защо? И когато накрая всички се събуждат, осъзнати чрез смъртта от илюзиите, настъпва отчаянието, риданието, примирението. Животът е погубване в съня на заблудите, измислените морални догми, в страха от свободата и собствените ти чувства.
Цялото случване на спектакъла е в неговия език. Некрошюс използва телесния език на актьорите и сценичните материи в различна идеография. Той е "контраезик" на вербалния, когато мизансценът, докосването на телата сменят или обогатяват езиковите знаци. Не "вражда по роля", а вътрешно разбиране на другия, парадоксално свързват Хамлет и Лаерт. Всеобщата безпомощност изригва в телесна агресия или в невротични игри. Вместо трупове на финала Клавдий и Гертруда се отправят нанякъде в налудничав танц, призракът се разхожда на сцената грубо осезаем, после призраци стават Полоний и Лаерт. Пламва столът-трон, запален от призрака, смъртта на Полоний прилича на фокусите със сандъци. По фантастичен начин се строшава чашата на Клавдий, бутафорно голяма и хиперреална в стила на спектакъла. Топи се ледът, горят свещите, ризата на Хамлет се стопява, за да оголи поредното му страдащо узнаване, Гертруда "помазва с вода" Хамлет и Лаерт, подготвяйки ги за дуела, който няма да се състои.
Метонимични "прехвърляния" има и в други зони на телесността на спектакъла. Полоний е твърде млад, енергичен, сдържан и интелигентен, почти брат на Офелия. За сметка на това пък Хорацио е с нацелено бутафорно-шутовско поведение. В един момент Главният Призрак Хамлет-баща заприличва на Ленин. Розенкранц и Гилденстерн изобщо ги няма. Както, впрочем, и Фортинбрас, но той няма работа по изнасяне на труповете.
Музиката не се отделя от този спектакъл. Тя носи нещо мистично - и когато е неразбираемият шепот (на призраци), и когато е преаранжиран църковен напев. Оставя усещането едновременно за конкретен драматизъм и за нещо, което никога няма да бъде узнато.
При цялото това нестандартно, дълбоко, странно четене на "Хамлет", Некрошюс не повтаря нито веднъж сценичен жест или реакция. Това обаче не е манифестация на изумителното му режисьорско въображение. Да се измислят сценични хватки не е задача, достойна за този режисьор. Колкото и да е субективен прочитът му, колкото и "паравербални" средства да използва, колкото и да реконструира текста на автора, винаги се разпознава гласът на Шекспир. Хармонията идва от почтеното, но пресътворено преживяване на текста от Некрошюс. Сценичният му свят е населен с героите на Шекспир, но оживели от истините на Некрошюс.
В спектакъла му този свят е осъден да бъде разглобен, но и непрекъснато да се самоподрежда. По един безкрайно негоден начин. Това е свят-машина, който е конструиран, за да убива. Със шпага, депресия, отрова, служба на измислени идеали.
В него сякаш няма Бог, независимо че има визии от християнската символика. Или Бог е в мълчанието, в страданието и смъртта, с които другите и Хамлет плащат за познанието си. Въпросите остават, но вече няма кой да ги задава. Хамлет е мъртъв. Още по-безутешно: Хамлет желае смъртта, защото е изживял безсмислието и безсилието да "поправи" машината на един ужасяващ сън.
Само за екзотика трябва да се спомене, че Андрюс Мамонтовас е суперзвезда на литовската музика. Колкото и да е любопитен начинът, по който Некрошюс му е поверил ролята на Хамлет, той трябва да бъде забравен, защото може да доведе до атрактивни, но деформиращи възприемането, паралели.
Андрюс Мамонтовас сякаш няма друг избор, освен да бъде един антиканоничен Хамлет. Струва ми се прекалено наивно да се твърди, че той играе себе си или собствения си темперамент. Да, този Хамлет е динамичен, агресивен, със съвременно визуално излъчване. Отначало той е антигероят, пълното отрицание на рефлексията. Неговото узряване е неговата гибел. В течащата реализация на спектакъла, в неговото случване Мамонтовас усложнява реакциите си. Отмъщението, подхванато като игра, като канал за изтичане на яростта му, много бързо му показва, че неговата свобода е фикция, топящ се в ръцето му лед. Хамлет става все по-малко целеустремен, все по-съмняващ се. Сякаш въпросът "Кой е тук?" (Даниел Месгиш) го овладява целия. Хамлет започва да се вслушва и да се вглежда. "Кой е тук." Той не е роденият да отмъщава, дори и за морална кауза. Хамлет на Мамонтовас приема тази роля от страхопочитание към баща си, към правилата на синовната си роля. Този Хамлет не мрази и не презира, защото не знае кое е добро и кое зло, кое е морално и кое не е. Капка от мътния поток на живота-сън, той се върти в събитията и се мъчи да узнае. Колкото повече узнава, толкова повече се съмнява. "Кой е тук и кой е там". Хамлет започва като измислен бунтар и завършва като интуитивен екзистенциалист. Той вече знае. Знае, че животът му е погубен за една празна кауза, знае, че е излъган от баща си, знае, че е бил манипулиран от деспот. В крайна сметка знае, че всички идеологеми са призраци, които се хранят с кръвта на синовете си. Знае, но вече не е бунтар. Сега той е свободен, но безсилен. Смъртта му е тихо примирение, отпътуването на едно светло момче към утехата и спокойствието. Оплаква го с религиозна мощ Призракът-Баща, насилникът, убиецът на сина си, загубилият най-ценното си манипулатор. Той влачи Хамлет по сцената, спира на няколко пъти и ридае. Вик, хвърлен на всички ветрове, Богопредизвикателство, вина, престъпление и мъка, защото никое зло на този свят не е поправимо.
Августин Блажени пише: "Господи, защо толкова обичах да гледам на сцената неща, които никак не исках да ми се случват в живота."
"Желанието Хамлет" продължава. Да оставим живота настрани. В неговите реалности тази ужасяващо мрачна история не може да ни се случи.
Случи ни се да гледаме спектакъла на Еймунтас Некрошюс. Да се разтворим в него, той да ни раздруса, да разберем, че когато е велик, театърът е колкото игра, толкова и пренареждане на ценностите ти, събуждане на сетивата и емоциите, възможност за участие в неговото случване.
За едно желание, без реални опасности, това стига.
Жалко, че беше еднократно и траеше само 4 1/2 часа.

Димитър Чернев




Хамлет
на Некрошюс
в програмата
Хамлет 2000,
Европейски
месец
на културата

Пловдив '99