Да искаш
да живееш

Кехлибарена вечер се е спуснала над българската река. От дете пътуваш по нея и ти е толкова позната. Мислиш си, че знаеш откъде извира и накъде тече по своето виещо се русло през планини и житни полета.
Ала внезапно настъпва промяна в нейния път. Там, пред теб, виждаш странно явление. Реката се разделя на две. Ти и всички българи, които пътувате по нея, сякаш сте парализирани от това разцепление и от онова, което ви очаква след него.
Разделението олицетворява въпроса дали България ще се слее с големите, или ще съществува като една от малките. По кой речен ръкав да тръгне? Някои я съветват да изберете посоката към малка България. Така реката ще следва стария традиционен път и българите ще запазят културата си. Български писатели ще призовават древните блянове на прабългарското племе, художници ще пресъздават издръжливия героизъм на светлокосите славяни. България ще балансира между Изток и Запад с надеждата, че американци, германци и австрийци ще поддържат търговски и финансови връзки с нея въпреки българската близост с Русия. Малка България означава, че ще съхраниш спомените от родината си - спомени от разходки в планината и разговори около кухненската маса. Означава, че Холивуд няма да определя как разбираш действителността около себе си. Означава, че инстинктът, свързващ всички българи, все още съществува.
Другият ръкав на реката ще ви отведе към една нова България, част от гигантската световна суперструктура. Голяма, макар и погълната, страната ви ще бъде защитена като в изкуствена утроба; ще плава защитена сред хранителната течност на Европейския съюз. Не се обсъжда как ще изглежда България в изкуствената утроба: ще бъдем част от Европа. Само това има значение.
Обаче това пътешествие по реката не води към Черно море. Напротив, то води дълбоко в неизвестния океан - особен и невиждан досега.
Все така спорят те - чака ни изкуствена утроба, ако България стане част от новия световен конгломерат; планинарската песен, изпята на български език, ще си бъде наша, ако България остане малка. Едните мислят, че не могат да се изолират от новия свят, който се създава пред прага им. Другите вярват, че българите са достатъчно разумни да проправят нов път за себе си.
За много българи това е парещият въпрос - по кой речен ръкав да продължи страната? Мнозина вярват, че изборът на България ще предреши нейното бъдеще, етническата й принадлежност и оцеляването й. Само че не пътят на България трябва да вземе връх сега. По-важно е какво съдържа българската река. Вместо да стои пред разделението на реката, обсебена от бъдещето, България трябва да осъзнае, че в речната вода е онова, с което трябва да се свърже духовно. Във водата се крие голямата тайна, която може да упъти България в правилната посока. Обаче България първо трябва да се научи да иска да живее.
Може да звучи елементарно, но това е най-задълбоченият съвет, който може да се даде. Трябва да се научиш да искаш да живееш. Трябва да си един от българите, които ще се изпълнят с тази духовна сила. Бавно ще се потопиш в реката, без да те е страх от удавяне, и ще вярваш, че душите на прабългарите те очакват там и че те са твоето семейство. Тогава ще се състои дълбокото сливане. Ще станеш част от водата. Тя ще проникне в тялото и душата ти, ще усетиш в себе си всички, които са живели и са обичали България преди тебе. Твоето силно желание за живот, примесено с магическата вода, ще се превърне в дух, в енергия, която ще израсне от българската душа и ще изпълни въздуха. Тази невидима енергия ще влезе дълбоко във всеки българин - от София до Пловдив, от Радомир до Русе, от Варна до най-високите върхове на Рила - и те всички ще я почувстват, ще я вдишат и ще се преродят. Ала ще имат нужда от смелост, за да започнат да се вслушват в нея. Ще имат нужда от подкрепа в прераждането си. Ти също можеш да бъдеш тази искра, която ще подпали българското възкресение. Рискуваш да изпаднеш в самота и изолация. Ще трябва да замълчиш и търпеливо да издържиш, докато преливането на духовна сила се състои. Трябва да бъдеш такъв българин, който вярва в силата на душата да надмине тялото и да се слее с Бог. Преди всичко трябва да отречеш онези, които искат да ни разделят завинаги от нашата вечна съдба.
Други народи по света са успявали да развият у себе си чувството на желание за живот, за да устоят на заплахите от смърт и унищожение. Великото североамериканско племе на апахите се бори в продължение на петстотин години срещу нашествието в земите си. В началото испанските конкистадори, търсейки лесно материално богатство в легендарните градове от злато, се опитаха да покорят апахите. Разпъваха на кръст всеки индианец, когото можеха да хванат. Четири столетия по-късно апахите-шихани начело с великия вожд Викторио все още воюваха, този път срещу англо-американците. Дори когато племето намаля до едва двеста члена, които наричаха себе си Инде ("мъртвите"), те искаха да живеят. Затова продължиха да се борят. Бориха се докато останаха само шепа воини, докато бяха наблъскани в товарни вагони и закарани в маларийните блата на Флорида и Алабама да умрат. И те умираха. Ала в тяхната загуба - на живот и на земя - нещо оцеля. Днес наследниците на шиханите все още почитат свещените обичаи на прародителите си и дълбоко в себе си са вкоренени и в миналото, и в бъдещето. Те танцуват в чест на планинските духове и движенията им представят мистичната връзка между земя и звезди, между Бог и апахи. Тяхната слава на непобедими воини, на мъже, които загинаха за своята религия, се носи из целия свят. От всички индианци в Америка днес наследниците на шиханите са постигнали най-голям икономически успех. Защото искаха да живеят дори когато умираха.
Всички племена, народи и общества трябва да погледнат в реката на своя живот, за да намерят волята за живот, иначе те ще загинат. Разбери - няма значение дали ще спечелиш или загубиш войната. Важното е да се бориш, да се противопоставиш, да устоиш. Важното е да се катериш в планините, да се криеш в пещерите, да тършуваш за храна нощно време, да правиш онези неща, които правят хората на война. Защото когато се бориш оцеляване, душата ти се пречиства. Ставаш истински. Превръщаш се в неразделима част от реката. И смъртта на тялото, и загубата на войната, в крайна сметка нямат значение. Защото ти вечно ще живееш в реката, шепнейки на своята България, предлагайки й душевна принадлежност. По този начин ще си постигнал най-голямата възможна победа. Защото душевната принадлежност е единствената истинска жизненоважна опора.
Ако не се бориш, ще загубиш себе си завинаги.
С нарастването на лично разочарование, когато почти всеки българин е преживял предателство и кражба, гласът на безверието набира сила. Разочарованието се разпростира и превръща в зъл меч, който разсича онзи невидим дар - духа на България. Когато българи нападат други българи, държавата пропада в отровните обятия на безверието и започва да се унищожава отвътре. Всеки път, когато българин наранява българин - било то с грабеж, груби думи или студено високомерие - българската душа умира по малко. Българите трябва да разберат, че личната вярност към България е необходима. Престъпленията срещу българи от българи - откраднатата чанта на стара жена, нелегално изнесените от страната пари за подобрението на България - трябва да престанат. Иначе България ще загине. Няма да има значение каква геополитическа стратегия ще приеме правителството, дали Европейският съюз ще предложи прегръдката си, или страната ще балансира между Изток и Запад, ако България не иска да живее.
Само това има значение. Да искаш да живееш.
В реката можеш да се възродиш с тази свещена философия. Реката е твоят истински дом. Тя разбира, че животът те е наранил. Тя разбира, че твоята болка може да се превърне в разяждащо разочарование, което задушава способността ти да усетиш българския дух във въздуха, който дишаш. Реката те чака, без значение колко дълго и колко си се отдалечил. Реката ти шепне постоянно, също като майката над болно дете през нощта. Реката ти напомня, че твоята душа е безсмъртна. Също както любящата майка с воля предава енергията си на своето дете, молейки се горещо то да оздравее, така и реката изпраща духа си към теб. Реката иска да го даде на всички българи. Древните души и онези от по-близкото минало чакат търпеливо и шепнат на България: "Нека ти дава сила истината, че ти си повече от болката. Преодолей огорчението и намери духовната си сила".
България трябва да се върне вкъщи. България трябва да се свърже отново с душите от речната вода. Как се прави това, ще попитате?
Започни да забелязваш малките добри неща в България. Започни да разпространяваш учтивост и лично достойнство. Най-вече започни да бъдеш верен на децата на България. Научи ги на патриотизъм. Прегръщай ги нощем. Бъди героят, когото те ще помнят. Дай им хубави спомени. Направи тези неща и ще видиш, че единството в България ще започне да расте. Ще видиш, че онези българи, които съчувстват на Сърбия и усещат важността на националната независимост, и онези българи, които подкрепят НАТО и виждат необходимостта да се сближат с германо-американската компетентност, ще намерят общи думи.
Само че никога не забравяй голямата истина: всичко зависи от това дали България иска да живее. Желанието за живот може да оцелее само, ако вие се обичате - както вашите предци са се обичали преди тринайсет века, когато конските опашки са се развявали за първи път над тези широки земи, а прабългарите заедно със славяните са създавали истинско отечество.
Да искаш да живееш. Това ще проличи в малките неща. В речната вода...
Ала ако желанието за живот не може да бъде съхранено, ако личните чувства на трагично предателство превземат България, тя ще бъде унищожена и ще престане да съществува като независима държава. Защото голямата война за душата в този свят е вече започнала. Сега, когато четете тези думи, се ражда особен, поглъщащ океан, и той се създава не от Бог, а от хора. Това е океанът на технологичните чудеса; на идеите и зрелищата - родени в Холивуд и университетите на Северна Америка, Англия и Франция - които ще съблазнят и вас, и децата ви. Този океан е изпълнен с тоталитарната философия на конфуцианския комунистически Китай, за когото България е само един бъдещ Тибет. Този океан гори с новата, бляскава светлина на наука и хуманизъм. Океанът изисква да вярвате в онова, в което той вярва, да захвърлите българския си инстинкт и да последвате неговите учения. А ако не се покорите, ще бъдете унищожени. Океанът вече блъска по бреговете на НАТО и започва да залива малките държави по целия свят. Ако местните хора от тези страни плахо се подчинят, техните нации ще бъдат само бледи спомени, като митичната Атлантида. Единственият начин да устоите на океана, когато той се обърне и нападне България, е да вдишате дълбоко невидимия древен дух на желанието за живот. И тогава да намерите дълбоко в себе си бойния инстинкт за запазване на българското племе и за подхранване на българската душа. Вие, чиито предшественици се бориха и преодоляха турците, вие сте способни. Реката очаква да влезете в нея. Тя иска да ви покрие с тиха, лечебна церемония. Вашата героична съпротива живее във вашия инстинкт, само трябва да започнете да се свързвате с онези вечни души. Те чакат. Те винаги ще чакат. Имайте смелостта да се потопите в дълбините на духовната река. Вярвайте в прераждането си.
Ти не си сама, малка Българийо, в тази борба. Тук, в Америка, реката също е разделена и правилната посока се обсъжда. Ние също трябва да погледнем в американската река и да се потопим в мистичната вода. Ние също трябва да искаме да живеем, или скоро самата същност на Съединените щати ще се разкъса в социален хаос.
Ако попитате защо този Брейв Уолф се интересува от България, аз ще ви кажа, че имам обща кръв с вас. Много, много отдавна древните племена се спуснаха от Покрива на света, за да станат индийци и тибетци, прабългари и германци, скандинавци и индианци, славяни и келти, румънци и лапландци. Всички племена, които тръгнаха от планините напред във времето и в съдбата. Някога имахме една и съща родина, едни и същи мечти и сънища, една и съща обич към природата, една и съща вяра в Бог и в нашата свещена душа. С Божията воля ние имаме да изпълним еднаква мисия. За света ще настъпи голяма промяна, в началото й сме. Нека се съберем заедно. Нека всеки ден се учим да пазим душите си с търпение и обич един за друг. С желание за живот. Изпълни въздуха на България с тази вечна сила.
Ние ще бъдем непобедимата армия през идващата война против древните сили, чиято цел е да унищожат душата.
Опитвам се да говоря за необходимостта от желание за живот в Америка и Германия. Обаче понякога се страхувам, че шумът на металния океан, който вече залива тези две велики държави, заглушава думите ми и те остават нечути. Малка Българийо, все още достатъчно малка да познаваш силата на тишината, можеш ли да ме чуеш?

Джеймс Брейв Уолф

От английски Лилия Уолф



Авторът
е преподавател
по история
в Бостънския
университет