Пропасти versus
мостове
Новата книга на Никола Георгиев носи заглавието “Пропасти и мостове на междутекстовостта”. Само по себе си заглавието не просто отпраща към определена линия в писането на Никола Георгиев (визирам текстове и книги, които практикуват междутекстовостта - да кажем “Мълчаливите диалози в литературата” и “Името на розата и на тютюна”), но и някак по принцип снема раздвоеността на литературоведското мислене. Имам предвид люлеенето, пулсирането (включително през последните няколко десетилетия) между желанието за събиране, организиране, свиване вътре в творбата и разбягването, разпадането, отварянето към контекста, към другите текстове. Така двете ключови думи от заглавието “пропасти и мостове” провокират паметта, напрягат я, активират я и я разпъват, полагат я между онова, което деконструкцията определя като една от своите прокълнати категории (пропастта като знак на обречеността на вечно движение и недозавършеност) и утопията (утопията на постигната връзка, на постигната цялост)... Но на корицата на тази книга освен заглавието са разположени и четири портрета - на Кафка, Хашек, Алеко Константинов и Вазов. Много леко застъпени, оформящи странни диагонали, линии, колони и пр., те дори чисто визуално налагат идеята за свързаност, сдвоеност, строеност, ако щете, и по този начин удвояват едната от съставките на буквеното заглавие. От друга страна, между портретите има разстояние, което няма как да бъде преодоляно. Затова и тази тяхна раздалеченост (въпреки, отвъд близостта) алюзира пък първата съставка на заглавието. В този смисъл успоредиците сякаш снемат идеята за разноречието и обещават употребата на различни езици в прочитите, които книгата ще представи. И най-сетне, визуалното заглавие насочва и по-конкретно към тези прочити, защото то посочва обектите, в които книгата оттук нататък ще се вглежда.
И наистина, ако се погледне съдържанието на “Пропасти и мостове на междутекстовостта”, може да се види, че отвъд т.нар. “Предговор-послеслов”, който отваря книгата, тя включва 6 статии, част от които маркиращи някакво сдвояване било на писателите от портретите, било на техни произведения или герои. По-конкретно, първата статия обследва връзките между “Процесът” и “Швейк”, втората - между Швейк и бай Ганьо, третата - между бай Ганьо и Найден Стремски, а четвъртата е вгледана в общия за предишните три статии обект - “Швейк”, поставен този път в традицията на романа и антиромана. Или, първите четири статии образуват едно цяло, като всяка съставка на това цяло получава значенията си благодарение на връзката си с някоя от другите съставки. Този механизъм може да се долови дори само чрез задължителното отпращане към следващия текст, към следваща проблематика, което всяка статия демонстрира, маркирайки бъдещи теми и персонажи, градейки така връзките вътре в това цяло. Финалните две статии пък се явяват своеобразен контекст по отношение на въпросното цяло. Те са по-скоро вгледани в усилията да се обвързват националните литератури и националните литературознания, в способността за чуваемост, разбиране; те чрез примери показват какво значи да се положиш в световната литература или в световното литературознание и по този начин още веднъж показват какво значи да се практикува и постига междутекстовостта даже в рамките на самата структура на книгата. Колкото до “Предговора-послеслов”, който щрихира целите на книгата, той, доколкото е поместен в началото, но има функцията (при това призната) и на финал, някак циклизира всичко, но не затваряйки го, а по-скоро - динамизирайки го... И създавайки усещането, че не просто процедурите на четене и на анализ трябва да се започват отново и отново, но и самото четене на тази книга трябва да се подхваща отново и отново...
И така, “Пропасти и мостове на междутекстовостта” е книга, която събира и обвързва не както прави това компаративистиката, защото тя не търси влияния, не говори за произход, а се опитва да свързва автори и творби, които на пръв поглед много трудно могат да бъдат обвързвани. Тя дори се отказва и от някои традиционни разбирания за междутекстовостта, например, отказва се да мисли междутекстовостта в категориите на Женет, и по-точно - да разглежда едни текстове като хипотекстове (начални текстове), а други - като хипертекстове, произлезли от първите чрез някаква трансформация. По-скоро новата книга на Никола Георгиев е обладана от желанието да покаже, че “и над най-главоломните литературни пропасти може да се градят мостове” (стр.5). Сиреч, че и при най-разбягващите се текстове, може да се открие ако не приликата, то поне връзката, която може да обясни, да допълни... Защото ценени са най-вече диалогичните връзки, които не подминават конфликтите, отблъскванията, а ги показват... Или, патосът на новата книга на Никола Георгиев не е толкова в сближаването на един автор с друг, на едно произведение с друго, патосът й е насочен към възможността едно произведение да се превърне в контекст за друго и така да се породят нови значения. Защото - убеждава ни тя - ролята на междутекстовостта е да снабдява с миниконтекст. Или, казано с думите на самата книга - “Междутекстовата процедура е в основата си създаване на взаимен контекст и ако си е свършила работата, създаване на нови, свои значения” (стр. 48). Иначе казано, процедурата на оглеждането, способността да се намери текст, който да “прожектира” значенията на другия текст, това е, което “Пропасти и мостове на междутекстовостта” не просто заявява, че иска да направи, но и прави.
Като всички книги на Никола Георгиев и тази е смела, като в случая смелостта не идва само от хрумванията и необичайните аналогии, но и от способността й да се разголва, да се самонаблюдава, от готовността й да (си) признава пречките, затрудненията, задръжките, колебанията. Още повече, че всички те са смислопораждащи, доколкото “Завършените междутекстови мостове са въображаеми проекти, които не съществуват дори и на хартия” (стр. 10).
Себеразкриването, което демонстрира “Пропасти и мостове на междутекстовостта”, отвежда и към демонстрирането на това, за което книгата непрекъснато говори. Думата ми е за практикуването на металитературознанието - наблюдаването и анализирането на литературознанието от надредна и по възможност безпристрастна гледна точка. Което обяснява способността на книгата не просто да анализира, да сдвоява и предлага различни образи на едно или друго произведение, но и да бъде високо теоретична. Защото наред с теоретизирането върху междутекстовостта, тя теоретизира и върху природата на литературата, границите й; литературоведските тенденции през ХХ век, предлага и теория на романа, говори за четенето, въвежда категорията успореден читател...
И най-сетне - голямата цел на тази книга е да компенсира някак усамотеността на българската литература; чрез междутекстовостта да я отпрати в други посоки, други контексти, да я впише в световната, преобръщайки образа й, създавайки го отново, наново, като нов. Както и, което е не по-малко важно - чрез междутекстовата процедура се разколебават популярни образи, клишета, хоризонти на четене дори. Как става това “Пропасти и мостове на междутекстовостта” ни показва.

Амелия Личева









Никола
Георгиев.
Пропасти
и мостове
на между-
текстовостта.
Пловдивско
университетско
издателство,
1999.