Пловдивски дневници - 
данс трупите
“В света на Интернет и на високите технологии чуваме ли собствения си глас, кои сме?”, питат хореографите на спектакъла “Оцелялата душа” Робърт Конър и Лорета Йорик. Танцов театър на Ирландия празнува 10-годишнината си с него. Премиерата е била седмица по-рано, на ирландския фестивал Гейлуей Артс. Направо върху мраморните грапавини и колони на Античния театър, събрал неколкостотин души този път, се прожектират катаклизми с неясен произход, букви, думи... Звуковата партитура, в която са миксирани човешки гласове, природни шумове, гръмотевични перкусии, електронни звуци, е особена и впечатляваща. На този фон петима професионални танцьори, между които и хореографът Конър, пресъздават повторяемостта на човешките жестове във всекидневието, отдалечеността и самотността на съвременните хора. Разделят ги динамиката и скоростите, рекламите и шумът, какво ли не. Към финала на спектакъла жестовете стават по-плавни и по-меки, телата не толкова отдалечени - душата има потенциал да оцелее сред глобализацията, новите технологии, врявата...
Много близък по използваните средства (видеофилм върху античната фактура, музика, съчетаваща фолклор, птичи звуци, други шумове; танц) е и българският мултимедиен синкретичен спектакъл “Мистерия, довеяна от Тракия”. Специалистът по електронна музика Йордан Детев, вдъхновен от изследванията на своя баща, известния пловдивски археолог Петър Детев, сътворява интересен спектакъл (той е автор на идеята, либретото, музиката) съвместно с хореографката Румяна Маркова и изпълнители от “Арабеск”. Прелестта и едновременно с това трудността при реализацията и възприятието на подобни представления идва от деликатната специфика на античния театър - губи от качеството си видеопрожекцията, а да се опъне бял екран между две колони също не е добро решение.
В Пловдив за Европейския месец на културата дойдоха няколко данс трупи. С малко и лесно преносим багаж съвременните танцови трупи могат да се адаптират към всякакви пространства и разчитат на комуникативност без преводач. Да се твърди, че спектаклите им са се радвали на шумен успех, просто няма да бъде истина, но винаги има около 200-300, а понякога и повече любопитни, особено ако рекламният текст, взет от либретото, е достатъчно неясно-привлекателен.
Спектакълът на “Уайлда данс продакшън” от Дания колкото бе любопитен и странен със своите психосоматични конвулсии, толкова остана неразбран и неприет от публиката в Драматичния театър. Повече очаквания събра предварително друго представление от Дания - на пътуващата танцова трупа “Гранхой данс”. Буквално преведено от шведски, името на спектакъла “Ла Ка-Ла Ш Ла Латин” означавало “латински празник”, но сама по себе си думата била по-скоро измислена заради ритъма и защото е приятна за произнасяне, твърди ръководителят на трупата Пол Гранхой. Пловдивчаните, които се излъгахме, че ще гледаме латиноамерикански танци, всъщност станахме свидетели на приобщаването по един нелишен от комизъм начин към стъпките и ритъма на румбата, пасе доблето, ча-ча-ча и т. н. В спектакъла, който е около час, латиноамериканската музика е само десетина минути. Всъщност това е доста вълнуващ и интересен разказ без думи, само с мимика и танцови стъпки, за един кастинг, за постепенната нагласа и добиване на сценичен тренинг на танцьори, които искат да танцуват латиноамерикански танци. В единия край на авансцената слабичка жена, облечена в подходящ за подобни танци костюм (ролята се изпълнява от актриса), през цялото време нагнетява очакването за танц латино, подготвяйки диплите и харбалите на тоалета си, обувките си, прическата си. Всичко е много характерно и смешно и напомня един “танцов” цикъл на известния в миналото датски карикатурист Херлуф Бидструп. Техниката, която използва Гранхой, се нарича обструктивна. Тя създава нова танцова форма, в която оригиналната експресивност на движенията през цялото време се ограничава от някого или нещо извън или в самите изпълнители.
“Синерджи” пристигна от Солт Лейк сити. Добре гледани американски момичета и момчета от щата Юта на възраст между 16 и 26 години пеят и танцуват досущ като в познати филмови клишета под погледа на свои родители и редките в случая пловдивски любопитковци в Летния театър. Шест часа в края на седмицата бъдещите учителки и медсестри, бизнес мениджъри и прочее (съдя по специализацията им в колежите) се занимават с пеене и танц, твърдят, че това е най-голямото приключение в живота им досега. Заучили са фрази на български език, с които се обръщат към публиката в своя спектакъл “Глас към света”. През цялото време са усмихнати. Песните и танците им в стил поп, фънк, суинг по днешните хитове и откъси от известни бродуейски мюзикъли преливат един в друг. Милите американци са много дисциплинирани, преобличат се за всеки танц неусетно (няма паузи), не се потят въпреки акробатичната трудност на рок преобръщанията и прескоците. Ким Клейтън (основател на трупата, педагог, автор на аранжиментите), снажен двуметров великан, следи спектакъла от микс-пулта и им въздейства със знаци. Американска майка на около 40 години, с наднормено тегло, дъвче безизразно час и половина, колкото трае спектакълът, пред нея на статив е автоматичната й камера. Снимат и другите родители, придружаващи не за първи път трупата в турнетата й по света. Две седмици преди това подобна трупа от Колумбия сити се радваше на повече публика в Градския дом на културата в Пловдив. Пак имаше родители с купища пари и отговорности по комфорта на децата си. Разликата бе във възрастта - от 9 до 30 години са участниците от Южна Каролина, не пеят, но ползват професионално палцовата техника. Двете трупи са колкото любителски, толкова и професионални, имат турнета не само из американските щати, но и в Европа и Русия, какъвто е случаят със “Синерджи”. Разликата им от европейците е и по линия на осигуреността - американчетата си плащат, за да правят изкуство, а професионалните танцьори разчитат чрез проекти и конкурси на субсидия от държавата. Или както каза филипинецът от Ирландия Джей Джей Форменто: “След завършването на проекта съм безработен, не е това начинът, по който искам да живея и работя.”
Вдъхновени от всичко, което се случва тук в последните два месеца, танцьори от балетната школа към Частен мюзикхолен театър в Пловдив обединиха усилията си с членове на асоциация “Дебати” и показаха спектакъла “Спомени от бъдещето”, в който представиха различни световни култури с помощта на танца и словото.

Пенка Калинкова



Европейски
месец
на културата