Тектоника: литантропия
на поетическото
Поезията е свят особен, странен, индивидуален, единствен. Херметически затворен, където влизането става трудно, мъчително, твърде често неуспешно. Поезията е сфера и постигането на тази сфера изисква нетрадиционност, евристичност, иновационност на изказа, на дискурса, на “археологията”, ако щете. Конвенцията не работи при досега с поетическото, то е принудa за нов подход, нов похват, нова дума дори. Тъкмо тази настоятелност и предстоятелност легитимира и оправдава словотворчеството, нескромността да се търсят други, измислени или създадени лексеми и понятия; начин за преодоляване изначалната тенденция на поетическото към изолация, към само-затваряне, към отстранение от ясните и саморазбиращи се правила на бита. Да пишеш критически за поезия означава да дириш подстъпи към херметическото, трансцендентното, отвъдното .
Много думи за оправдание на една - литантропия. Събраност е от гръцките lithos (камък) и anthropos (човек), изработена е по подобие на широко известната ликантропия и иде в помощ на опита ми да се вмъкна, да постигна, да се съприкосновя със странността, особеността, инвидивидуалността, единствеността на поетическото в стихосбирката на Петьо Пейчев “Тектоника”*. В помощ е на желанието за (само)обяснение на изненадващия свят, изграден от тия “геологически” стихове, които са неразкъсваема заедност от човек и камък, хуманно и минерално, личностно и кварцово. Поезия, в която отблясъците на lithos-а са неотделими от копненията на anthropos-а.
“Аз тръгнах от далечната зора, / от най-далечната зора, / тя беше кротко придихание от арки и колони, / ажурен тюркоаз сред мегалитна твърд”. “Тектоника” ни въвежда със своето “Начало” в свят приказен, различен; свят, където приглушената статика надмогва вулгарната динамика. Космос от застиналости, вкаменени градове, блясващи за мимолетие, искряващи за миг, извикани от вълшебната дума на поетическото и моментално скриващи се, сякаш никога не са били, сякаш никога не ги е имало. Словото гради предначалната минерална хармония категорично, убедено, вярващо в нейното съществуване, в това, че я има и че тъкмо поезията е, която може да я измъкне от забравата, наложена й от актуалността. Нещо повече, самото слово е тази кварцовост, е този свят от скъпоценни камъни, разстлали се пред удивеното око, защото единствено то е, което може да ги извика на живот, да ги покаже в тяхната бляскава съ(за)вършеност: “вглъбение с базалтови корени, / носталгия по времената, / когато мисловността е имала своята осезаема обител”(Носталгия по абсолюта). Ако не техен демиург, то е поне техен проявител, техен лакмус, който без усъмняване утвърждава тяхното действително съществуване.
Този своеобразен лито-гео-логически хипер-реализъм иде за съединяване, сплотяване, спояване на органичното и неорганичното, биологическото и минералното, мърдащото и застиналото: “живачен оргазъм”. В своето случване съвместяването на несъвместимостите изгражда един свръхреален в нереалността си свят, който едновременно е провиждан и като загубен, но и като предначално съществуващ някъде в подмолите на битието, в дебрите на съзнанието, чакащ способния да го измъкне от неговата тайнственост и неизвестност. “Поетическата литантропия” обглежда случването на стиха, случването на поезията не като игра, не като проява на палав малчуган, а като съдбоносен в реализирането си акт, призван от нечистата руда на езика да извлече минерала на поезията в неговата неподправена стопроцентова чистота. Поетическото като флотация на езика, като очистване на думите, като разработване на златна жила. Словотърсачеството като златотърсачество.
“Тектоника” в този смисъл е не атеистична, а фидеистична книга; не деконструираща, а конструираща, възстановяваща, не разобличаваща. Тя вярва във възможностите на словото, убедена е в неговите неизчерпани и неоткрити “полезни изкопаеми”, въпросът е само в отговорния и съзнателен труд, който единствен може да ги достигне и да ги употреби за възвеличаване на езика чрез величието на поезията. Стихът се създава не чрез колажи, слепвания, апликации и други подобни претендиращи за авангард техники, а чрез упорито дълбаене с длетото и чука по монолита (мраморен, гранитен), в дълбините на който чака своето извайване прекрасният “Давид” или още по-прекрасния “Мойсей”. Едно ренесансово убеждение, неосквернено и неопорочено от “цинизма” и “скептицизма” на постмодернизма, от безбожието и безнадеждността на деструктивизма. “Литантропията” е израз на неизгубената вяра в същностното поетическо случване; изграденият от поезията странно-кварцов свят е доказателство, че това случване все още е възможно, все още е действително. Кредото е: “Няма безвъзвратни отминалости”.

Митко Новков








Петьо Пейчев,
Тектоника.
Литературен
вестник
,
С.,1998.























*Стихосбирката
Тектоника
спечели
тазгодишния
Златен Пегас
за поезия
на ежегодния
конкурс
за първа книга
Южна пролет
в Хасково